Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (18)

18
СЪР УОЛТЪР СЕ СЪВЕТВА С ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА РАЗЛИЧНИ ПРОФЕСИИ

Февруари 1808 година

ЛЕЙДИ ПОУЛ СЕДЕШЕ до прозореца бледа и тъжна. Тя почти постоянно мълчеше, а когато заговореше, забележките й бяха странни и неуместни. Когато съпругът и приятелите и загрижени питаха какво й е, лейди Поул отговаряше, че е уморена от танци и не иска да танцува повече. Колкото до музиката, сега тя й се струваше най-омразното нещо на света и лейди Поул се чудеше как по-рано не си е давала сметка за това.

Сър Уолтър гледаше на мълчанието и безразличието й като на много тревожен знак. Те твърде много напомняха за болестта, причинила такова страдание на лейди Поул преди брака и завършила така трагично с ранната й смърт. Нима тогава не беше бледа? И сега бе такава. Нима тогава не страдаше от треска? И сега беше така.

При предишното й заболяване нито един доктор не я бе преглеждал и, естествено, всички лекари възприемаха това като обида към професията си. „О! — възкликваха те при всяко споменаване на лейди Поул. — Магията, която я върна към живота, несъмнено е голямо чудо, но ако навреме й бяха давали подходящите лекарства, изобщо нямаше да има нужда от магия.“

Мистър Ласелс с право твърдеше, че вината за това е изцяло на мисис Уинтъртаун. Тя мразеше лекарите и не позволяваше на нито един от тях да се доближи до дъщеря й. Сър Уолтър обаче не страдаше от подобни предразсъдъци и веднага изпрати да повикат мистър Бейли.

Мистър Бейли беше шотландец, отдавна смятан за най-видния представител на професията си в Лондон. Той бе написал множество книги с внушителни заглавия и беше личен лекар на краля. Мистър Бейли имаше изразително лице и носеше бастун със златна дръжка като символ на високото си положение. Той бързо се отзова на повикването на сър Уолтър, нетърпелив да докаже превъзходството на медицината над магията. Докторът направи прегледа си и излезе от стаята. Лейди Поул е в отлично здраве, каза той. Просто е леко настинала.

Сър Уолтър отново обясни колко различна е съпругата му днес в сравнение с предишните дни.

Мистър Бейли го погледна замислен. Каза, че му се струва, че разбира какъв е проблемът. Сър Уолтър и лейди Поул са женени отскоро, нали? Е, сър Уолтър трябва да му прости, но лекарите често са принудени да казват неща, които другите хора не биха казали. Сър Уолтър не е привикнал към съпружеския живот. Той скоро ще открие, че брачните двойки често се карат. В това няма нищо срамно — дори най-преданите съпрузи понякога не се разбират и в такива моменти често се случва единият от двамата да каже, че е неразположен. И не винаги само дамата го прави. Може би има нещо, за което лейди Поул копнее? Е, ако е някаква дреболия, като например нова рокля или шапка, защо сър Уолтър не се съгласи да й я купи, щом дамата толкова я иска? Ако е нещо по-голямо като къща или пътуване до Шотландия, може би е редно да го обсъдят. Мистър Бейли беше сигурен, че лейди Поул не е неразумна.

Последва мълчание, през което сър Уолтър се взираше в мистър Бейли от височината на дългия си нос.

— Лейди Поул и аз не сме се карали — каза той накрая.

А, любезно побърза да възрази мистър Бейли. Може сър Уолтър да е останал с впечатлението, че между тях не е имало неразбирателство. Често се случва господата да не забележат признаците. Мистър Бейли посъветва сър Уолтър да помисли добре. Дали не е казал нещо, с което да е засегнал съпругата си? Мистър Бейли няма предвид, че сър Уолтър е виновен. Просто това е част от приспособяването, което женените хора са принудени да направят един към друг в началото на съвместния си живот.

— Но за лейди Поул не е обичайно да се държи като разглезено дете!

Несъмнено, несъмнено, каза мистър Бейли. Но тя е много млада, а на младите хора е присъща известна свобода и лекомислие. Мъдростта не се свърта в младите глави. Сър Уолтър не бива да очаква подобно нещо. Мистър Бейли започна да се отплесва по темата. Беше готов да даде примери (от историята и литературата) за трезвомислещи, умни мъже и жени, вършили какви ли не лудории на младини, но щом видя лицето на сър Уолтър, реши да не говори повече по този въпрос.

Сър Уолтър се намираше в същото положение. Той също имаше да каже някои неща и бе твърдо решен да ги изрече, но се разколеба. Човек, който се жени за пръв път на четиридесет и две години, знае твърде добре, че почти всичките му познати са по-големи специалисти от него в домашните дела. Затова сър Уолтър само се намръщи и тъй като беше почти единадесет часа, нареди да му приготвят файтона, повика секретаря си и тръгна към Бърлингтън Хаус, където имаше съвещание с останалите министри.

В Бърлингтън Хаус той мина през колонади, вътрешни дворове и позлатени преддверия. Изкачи внушителни мраморни стълбища с надвиснали над тях изписани тавани, на които невъобразим брой богове, богини, герои и нимфи се подаваха от сини небеса или се възлягаха на пухкави бели облаци. Мина покрай кланяща се свита напудрени лакеи в ливреи, докато най-после стигна до стаята, където министрите преглеждаха документи и спореха помежду си.

— Но защо не повикате мистър Норел, сър Уолтър? — попита мистър Канинг, веднага щом чу какво се е случило. — Учуден съм, че още не сте го направили. Убеден съм, че неразположението на лейди Поул ще се окаже дреболия, предизвикана от магията, която я е върнала към живота. Мистър Норел може да внесе някоя дребна поправка в заклинанието и съпругата ви отново да се почувства добре.

— Да, точно така! — съгласи се лорд Касълрей. — Струва ми се, че здравето на лейди Поул е извън компетентността на лекарите. Вие и аз, сър Уолтър, сме на тази земя по милостта на Бог, но тя е тук благодарение на мистър Норел. Нейният живот е различен от този на останалите — от гледна точка на теологията и, смея да твърдя, на медицината.

— Когато мисис Пърсивал се чувства зле — намеси се мистър Пърсивал, дребен, стриктен адвокат с невзрачен вид и маниери, който заемаше високия пост министър на финансите, — първият човек, към когото се обръщам, е камериерката й. В края на краищата, кой е по-добре запознат със здравословното състояние на една дама от нейната камериерка? Какво казва прислужницата на лейди Поул?

Сър Уолтър поклати глава.

— Памписфорд е в недоумение също като мен. И тя смята, че допреди два дни лейди Поул е била в отлично здраве, а сега е студена, бледа, вяла и тъжна. Това е всичко, което научих от Памписфорд. Ако не се броят купищата безсмислици за духове в къщата. Не знам какво става с прислугата. Всички са странно неспокойни. Един от слугите дойде тази сутрин да ми каже как през нощта видял някого на стълбите. Непознат мъж със зелено сако и буйна сребриста коса.

— Какво? Призрак? Видение? — попита лорд Хоуксбъри.

— Да, мисля, че това имаше предвид.

— Колко необичайно! Заговорил ли го е? — попита мистър Канинг.

— Не. Джефри каза, че джентълменът го погледнал с презрение и отминал.

— О! Прислужникът ви е сънувал, сър Уолтър. Със сигурност е сънувал — каза мистър Пърсивал.

— Или е бил пиян — предположи мистър Канинг.

— Да, и аз така си помислих. Затова, естествено, попитах Стивън Блек — каза сър Уолтър. — Но и Стивън е полудял като тях. Не мога да го накарам да говори с мен.

— Е — започна мистър Канинг, — мисля, няма да отречете, че има нещо, което навежда на мисълта за магия, нали? Нима работата на мистър Норел не е да обяснява това, което другите не могат? Повикайте мистър Норел, сър Уолтър.

Предложението изглеждаше толкова разумно, че сър Уолтър се учуди как сам не се е досетил за това. Той имаше високо мнение за умствените си способности и не разбираше как е могъл да пропусне такава очевидна възможност. Истината беше, както сър Уолтър осъзна, че всъщност той не харесва магията. Никога не я харесваше — нито преди, когато смяташе, че е измислица, нито сега, когато се оказа, че наистина съществува. Но той не можеше да обясни това на останалите министри, след като сам ги убеди да ползват услугите на магьосник — за пръв път от двеста години!

В три и половина сър Уолтър се върна на „Харли Стрийт“. Беше призрачен зимен следобед. Полумракът превръщаше всички сгради и хора в замъглени тъмни петна, а над тях небето се ширеше замайващо сребристосиньо, пълно със студена светлина. В далечината зимният залез рисуваше розови и кървавочервени ивици, приятни за окото, но някак смразяващи за сърцето. Докато гледаше през прозореца на файтона си, сър Уолтър мислеше какъв късмет има, че не е придирчив човек. Друг на негово място би се чувствал крайно зле от съчетанието на неприятната задача да иска съвет от магьосник и тази чудновата, размазана картина в черно и кървавочервено на лондонските улици.

Джефри отвори вратата на „Харли Стрийт“ номер 9 и сър Уолтър бързо се изкачи по стълбите. На първия етаж той подмина венецианската гостна, в която съпругата му седеше същата сутрин. Някакво предчувствие го накара да надзърне вътре. Отначало му се стори, че няма никого. Огънят в камината догаряше и създаваше впечатление за втори залез в стаята. Никой не беше дошъл да запали лампа или свещ. И тогава сър Уолтър я видя.

Тя седеше изпъната като струна до прозореца с гръб към вратата. Всичко — столът, позата, дори гънките на роклята и шала й — бяха съвсем същите, както когато сър Уолтър я остави сутринта.

Веднага щом влезе в кабинета си, той седна и написа спешно съобщение до мистър Норел.

Мистър Норел не дойде веднага. Мина час или два. Накрая пристигна със съсредоточено спокоен вид. Сър Уолтър го посрещна в коридора и му разказа какво се е случило. После предложи двамата да се качат във венецианската гостна.

— О! — бързо възкликна мистър Норел. — От това, което ми казвате, сър Уолтър, мога със сигурност да заключа, че няма нужда да тревожим лейди Поул, защото, разбирате ли, боя се, че не мога да направя нищо за нея. Много ми е трудно да ви го кажа, скъпи ми сър Уолтър — защото знаете, че винаги съм готов да ви услужа, когато съм в състояние, — но не вярвам, че това, което е смутило съпругата ви, е подвластно на магическо лечение.

Сър Уолтър въздъхна. Той прокара пръсти през косата си и погледна съкрушено.

— Мистър Бейли не намери нищо тревожно в състоянието й и затова си помислих…

— О! Тъкмо това обстоятелство ме кара да бъда толкова сигурен, че не мога да ви помогна. Магията и медицината не винаги са толкова далеч една от друга, както може би смятате. Сферите им на действие често се застъпват. За една болест може да има както медицински, така и магически лек. Ако лейди Поул беше наистина болна или — опазил ни Бог! — на смъртно легло, тогава несъмнено щеше да има магия, с която да я излекувам или съживя. Но простете, сър Уолтър, това, което описахте, прилича повече на душевно, отколкото на физическо заболяване, и то не е подвластно нито на магията, нито на медицината. Аз не съм специалист по тези въпроси, но вероятно духовно лице би могло повече да ви помогне.

— Но лорд Касълрей каза… Не знам дали е прав, но той каза, че след като лейди Поул дължи живота си на магия — признавам, че не го разбрах много добре, но струва ми се, имаше предвид, че след като животът й е възстановен с магия, сега тя е податлива единствено на магическо лечение.

— Наистина ли? Така ли каза лорд Касълрей? О, той греши, но аз съм силно заинтригуван от факта, че мисли така. Някога това се е наричало Меродова ерес^[1]. Един абат от Риво се посвещава на изкореняването й и по-късно е канонизиран за светец. Разбира се, магическата теология никога не е била сред любимите ми науки, но мисля, че съм прав да твърдя, че в шестдесет и девета глава на „Три несъвършени състояния на съществуване“ на Уилям Пантлър…^[2]

Мистър Норел като че ли се канеше да се впусне в едно от дългите си скучни разсъждения за историята на английската магия, изпъстрени с цитати от книги, за които никой никога не бе чувал. Сър Уолтър го прекъсна с думите:

— Да, да! Но поне имате ли представа кое може да е лицето със зеленото сако и сребристата коса?

— О! — възкликна мистър Норел. — Значи мислите, че наистина е имало някой? Струва ми се слабо вероятно. Дали не е било по-скоро нещо от типа на халат, окачен на някой гвоздей от нехаен слуга на място, където никой не е очаквал да го види? Самият аз често се стряскам от перуката, която сега виждате на главата ми. Казвам на Лукас да я прибира — той знае, че трябва да го прави, — но вече няколко пъти я забравя на подставката за перуки над камината, тя се отразява в огледалото и прилича точно на двама джентълмени, които са допрели глави и си шушукат нещо по мой адрес.

Мистър Норел бързо примигваше с малките си очички. След като обяви, че не може да направи нищо, той пожела на сър Уолтър приятна вечер и излезе от къщата.

Оттам се прибра право вкъщи. Щом пристигна на „Хановер Скуеър“, мистър Норел се качи в малкия си кабинет на втория етаж. Това беше тиха стаичка в дъното на къщата с изглед към градината. Слугите никога не влизаха там, когато магьосникът работеше, и дори Чайлдърмас трябваше да има някаква извънредно важна причина, за да го обезпокои там. Макар че мистър Норел рядко предупреждаваше кога възнамерява да ползва малкия кабинет, едно от правилата в дома му беше тази стая винаги да е готова за него. И сега в камината гореше уютен огън и всички лампи бяха запалени, но някой беше забравил да дръпне завесите и прозорецът приличаше на черно огледало, в което се отразяваше цялата стая.

Мистър Норел седна на бюрото до прозореца. Отвори една от многото дебели книги пред себе си и започна да мърмори под носа си заклинание.

Въгленче, търкулнало се от камината, сянка, плъзнала из стаята, го накара да вдигне поглед. Той видя собственото си уплашено отражение в тъмния прозорец, а също и фигура, застанала зад него — сребристо бледо лице с ореол от буйна лъскава коса.

Мистър Норел не се обърна, а направо заговори на отражението с горчив, злъчен тон:

— Когато казахте, че ще вземете половината живот на младата дама, аз мислех, че ще й позволите да остане сред приятелите и семейството си половината от седемдесет и петте години, които й остават. Мислех, че след това тя просто ще умре!

— Не съм казвал такова нещо.

— Вие ме измамихте! Изобщо не ми помогнахте! Рискувате да провалите всичко с машинациите си! — закрещя мистър Норел.

Отражението в прозореца издаде неодобрителен възглас.

— Надявах се, че на втората ни среща ще се държите по-разумно. Вместо това вие сте дързък и несправедливо ядосан! Аз спазих условията на договора ни! Направих каквото поискахте и не съм взел нищо, което не ми се полага! Ако наистина бяхте загрижен за щастието на лейди Поул, сега щяхте да се радвате, че тя живее сред приятели, които искрено й се възхищават и я ценят!

— А! Колкото до това — презрително отвърна мистър Норел, — изобщо не ме е грижа. Какво е съдбата на една млада жена в сравнение с успеха на английската магия? Не, интересува ме съпругът й — той е човекът, заради когото направих всичко това! А той не е на себе си от вашето мошеничество. Ами ако не се възстанови? Ако подаде оставка и се оттегли от правителството? Може никога да не намеря друг човек, който да иска да ми помогне!^[3] Със сигурност няма да има друг министър, който да ми е толкова задължен!

— Съпругът й, значи? Е, тогава бих могъл да го издигна до още по-високо положение! Ще го направя много по-влиятелен, отколкото той би могъл да стане със собствени усилия. Ще го направя премиер-министър. Или може би император на Великобритания? Какво предпочитате?

— Не, не! — възкликна мистър Норел. — Вие не разбирате! Аз искам само той да бъде доволен от мен, да говори на останалите министри и да ги убеждава в това каква голяма полза може да има страната от моята магия!

— За мен това е истинска загадка — надменно заяви странната личност на прозореца. — Защо ще предпочитате помощта на този човек пред моята? Какво разбира той от магия? Нищо! Аз мога да ви науча как да вдигате планини и да смазвате с тях враговете си! Мога да накарам облаците да пеят, когато се приближавате. Мога да направя пролет там, където идвате, и зима, където ви няма. Мога да…

— О, да! И единственото, което искате в замяна, е да подчините английската магия на приумиците си! Да крадете англичани от домовете им, докато превърнете Англия в място, населявано само от западналия ви народ! Цената за услугите ви е твърде висока за мен!

Фигурата на прозореца не отговори на обвиненията. Вместо това един свещник внезапно подскочи от мястото си на малката масичка, прелетя през стаята и се удари в огледало на отсрещната стена, като го счупи заедно със стоящия отпред малък порцеланов бюст на Томас Ланчестър.

После настана тишина.

Мистър Норел седеше разтреперан от страх. Той сведе поглед към книгите, разтворени на бюрото му, но ако изобщо четеше, то го правеше по начин, достъпен само на магьосниците, защото очите му не се движеха надолу по страницата. След няколко минути мистър Норел вдигна глава. Фигурата, която се отразяваше в прозореца, беше изчезнала.

Плановете, които обществото имаше за лейди Поул, рухнаха. Бракът, който през първите няколко седмици изглеждаше толкова обещаващ и за двамата съпрузи, потъна в безразличие и мълчание от нейна страна и в тревога и скръб от негова. Освен че не стана законодателка на светския живот, лейди Поул отказваше да излиза където и да било. Никой не я посещаваше и обществото скоро я забрави.

Слугите на „Харли Стрийт“ нямаха желание да влизат в стаята, където седеше господарката им, макар че никой от тях не можеше да обясни защо. Истината беше, че край нея се чуваше далечно биене на камбана. Като че ли отнякъде духаше леден вятър и всеки, който влезеше в стаята, започваше да трепери. Лейди Поул седеше там часове наред, загърната в шала си, без да помръдва и без да говори, и край нея витаеха лоши мисли и сенки.