Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (14)

14
ФЕРМА „РАЗБИТО СЪРЦЕ“

Януари 1808 година

БЛИЗО ТРИДЕСЕТ ГОДИНИ преди мистър Норел да дойде в Лондон с намерението да смае света с възраждането на английската магия, джентълмен на име Лорънс Стрейндж встъпи във владение на наследството си. То включваше полуразрушена къща, малко голо поле и планина от дългове и ипотеки. Това бяха наистина сериозни затруднения, но Лорънс Стрейндж си каза, че сред тях няма нищо, което голяма сума пари да не може да поправи, затова подобно на много други джентълмени преди и след него си постави за цел да бъде особено любезен с богатите наследници от женски пол и тъй като беше хубав мъж с изискани маниери и добри умения да води разговор, за нула време успя да заплени някоя си мис Еркуистоун, млада дама от Шотландия с 900 лири годишно.

С парите, които мис Еркуистоун му донесе, Лорънс Стрейндж поправи къщата, захвана да обработва земята и изплати дълговете си. Скоро започна да печели, вместо да дължи пари. Той разшири имението си и започна да заема суми срещу петнадесет процента лихва. Тези и други подобни начинания го занимаваха във всеки час от ежедневието му. Стрейндж вече не можеше да си позволи да отделя много внимание на жена си. Всъщност той даде ясно да се разбере, че компанията й и разговорите с нея са му досадни и тя, клетата, много се измъчваше от това. Имението на Лорънс Стрейндж се намираше в Шропшир — затънтен край близо до границата с Уелс. Мисис Стрейндж не познаваше никого там. Тя бе свикнала с градския живот, с единбургските балове, с магазините, с интелектуалните разговори с тамошните си приятели, затова гледката на високите мрачни хълмове, вечно тънещи в уелска мъгла и дъжд, й се струваше крайно потискаща. Мисис Стрейндж живя пет години в самота и накрая почина от настинка, която бе хванала по време на самотна разходка из същите тези хълмове в силен дъжд.

Мистър и мисис Стрейндж имаха дете, което бе на около четири години, когато майка му почина. Едва няколко дни след погребението на мисис Стрейндж това дете стана причина за жестока свада между Лорънс Стрейндж и роднините на покойната. Семейство Еркуистоун твърдяха, че съгласно положенията в брачния договор голяма част от богатството на мисис Стрейндж сега трябва да премине към сина й, който ще го наследи, когато навърши пълнолетие. Лорънс Стрейндж не изненада никого с настояването си, че всяко пени от парите на жена му е негово и че той може да прави с тези пари каквото пожелае. Двете страни се посъветваха с адвокати и започнаха два отделни процеса — единият в Колегията за граждански дела в Лондон, а другият в шотландски съд. Делата „Стрейндж срещу Еркуистоун“ и „Еркуистоун срещу Стрейндж“ се проточиха с години и през това време самият вид на детето стана непоносим за мистър Стрейндж. Струваше му се, че момчето е като блатиста нива или като градина с болни дървета — нещо, което струва пари на хартия, но не носи добър годишен доход. Ако английското законодателство позволяваше да се продаде едно дете и да се купи друго, по-добро, Лорънс Стрейндж вероятно би го направил^[1].

Междувременно Еркуистоун си дадоха сметка, че Лорънс Стрейндж е в състояние да направи живота на сина си също толкова нещастен, колкото и този на покойната си жена, затова братът на мисис Стрейндж спешно писа до Лорънс Стрейндж с предложение момчето да прекарва част от годината в дома на роднините си в Единбург. За голямо учудване на Еркуистоун мистър Стрейндж не възрази срещу това^[2].

Така Джонатан Стрейндж започна да прекарва по половин година в къщата на мистър Еркуистоун на „Шарлот Скуеър“ в Единбург, където, както може да се очаква, се научи да не изпитва голяма почтителност към баща си. Там той получи първото си образование в компанията на трите си братовчедки — Маргарет, Мария и Джорджиана Еркуистоун^[3]. Единбург несъмнено е един от най-цивилизованите градове в света, а жителите му са също толкова умни и също толкова обичат развлеченията, колкото и лондончани. Когато младият Стрейндж беше при тях, мистър и мисис Еркуистоун правеха всичко, за да го карат да се чувства щастлив, като се надяваха по този начин да компенсират пренебрежението и студенината в бащиния му дом. Затова не е чудно, че той порасна малко разглезен, малко своенравен и малко самонадеян.

Лорънс Стрейндж ставаше все по-стар и по-богат, но не и по-добродушен.

Няколко дни преди срещата на мистър Норел с Винкулус в дома на Стрейндж дойде нов прислужник. Другите слуги с готовност предложиха на новодошлия помощ и съвети: те му казаха, че Лорънс Стрейндж е горделив и коварен, че всички го мразят, че най-много от всичко обича парите и че от години не говори със сина си. Казаха още, че е истински дявол и че новият слуга не бива по никакъв начин да го ядосва, защото иначе горчиво ще се разкайва.

Новият прислужник им благодари за сведенията и обеща да запомни думите им. Но това, което другите слуги не знаеха, беше, че новодошлият притежава темперамент, който не отстъпва на този на мистър Стрейндж, че понякога се държи подигравателно, дори грубо, че има твърде високо мнение за собствените си способности и съответно твърде ниско за способностите на другите хора. Новият прислужник не осведоми другите слуги за недостатъците си по простата причина, че не подозираше за тях. Макар че често се караше с приятели и съседи, той често с изненада научаваше причината за свадите и винаги хвърляше вината върху тях. Но за да не си помислите, че в тази глава ще се разказва само за неприятни личности, трябва веднага да отбележа, че докато коварството беше алфата и омегата на нрава на Лорънс Стрейндж, новият прислужник бе по-естествена смесица от светлина и сянка. Последният притежаваше доста здрав разум и защитаваше другите от действителни беди със същата енергия, с която отмъщаваше за въображаеми обиди към себе си.

Лорънс Стрейндж беше стар и не спеше много. Всъщност често се случваше нощем да се чувства по-бодър, отколкото денем, и с часове седеше на бюрото си, пишеше писма и се занимаваше с делата си. Разбира се, един от слугите трябваше също да стои буден и няколко дни след пристигането си в дома това задължение се падна на новия прислужник.

Всичко вървеше добре докъм два часа сутринта, когато мистър Стрейндж повика новия прислужник и го помоли да му донесе чашка шери. Колкото и обикновена да беше тази молба, за новия слуга се оказа доста трудно изпълнима. След като потърси шери на обичайното място, той се видя принуден да събуди първо камериерката, за да я попита къде е стаята на иконома, после самия иконом, за да го попита къде държат шерито. Дори тогава новият прислужник трябваше да изчака няколко минути, докато икономът изрази учудването си от това, че мистър Стрейндж иска шери — нещо, което почти никога не пие. Синът на мистър Стрейндж обаче, мистър Джонатан Стрейндж — добави икономът, за да помогне на новия прислужник да се ориентира по-добре в домакинството, — много обича шери и обикновено държи една-две бутилки в стаята си.

Следвайки инструкциите на иконома, новият слуга отиде да донесе шери от избата — задача, която включваше неща като палене на свещи, лутане из дълги студени коридори, чистене на дрехите от полепнали по тях паяжини, удряне на главата в ръждясали стари предмети, провиснали от плесенясали стари тавани и бърсане на кръв и мръсотия от лицето след това. Той занесе чаша шери на мистър Стрейндж, който я пресуши на един дъх и поиска втора.

Новият прислужник реши, че е прекарал достатъчно време в избата за една нощ и като си спомни какво му бе казал икономът, се качи в стаята на мистър Джонатан Стрейндж. Влезе предпазливо, огледа се и заключи, че стаята явно е празна, макар че свещите още горяха. Това не изненада особено новия слуга, който знаеше, че един от многото пороци на богатите неженени господа е разточителството по отношение на свещите. Той започна да отваря чекмеджета и шкафове, да вдига нощни гърнета и да надзърта в тях, да поглежда под маси и столове, да наднича във вази с цветя (и ако местата, на които новият слуга търсеше, ви се струват необичайни, мога да кажа само, че той очевидно има повече опит с богати неженени господа от вас и знае, че навиците им в поддържането на домакинството се отличават с известна ексцентричност). Слугата намери бутилката с шери, почти както очакваше, в ролята на подпора за ботуши в един от ботушите на младия господар.

Докато сипваше шери в чаша, новият прислужник неволно погледна в огледалото, окачено на стената, и откри, че стаята всъщност не е празна. Джонатан Стрейндж седеше в кресло с висока облегалка и с голямо учудване следеше всяко движение на слугата. Последният не каза и дума за обяснение — защото какво обяснение можеше да даде, което младият господар би пожелал да чуе? Друг слуга веднага би го разбрал. Прислужникът излезе от стаята.

Още с пристигането си в дома на Стрейндж новият слуга хранеше известни надежди за издигане до авторитетна длъжност над останалата прислуга. Струваше му се, че превъзходството в ума и натрупаният опит го правят подходящ за дясна ръка на двамата господа Стрейндж във всички трудности, които биха могли да имат, във въображението те вече му казваха неща като: „Както знаеш, Джеръми, това са сериозни дела и аз не смея да ги поверя на друг освен теб.“ Би било пресилено да се каже, че тези надежди мигом са го напуснали, но той не можеше да не си даде сметка, че Джонатан Стрейндж е бил неприятно изненадан да види как някой влиза в личните му покои, за да налее чаша шери от личните му запаси.

И така, новият прислужник влезе в кабинета на Лорънс Стрейндж с попарени амбиции и в опасно лошо разположение на духа. Мистър Стрейндж пресуши на един дъх и тази чаша шери и отбеляза, че мисли да поиска трета. При тези думи слугата нададе отчаян вопъл, започна да си скубе косите и закрещя:

— За Бога, защо тогава, стари глупако, не казахте още в самото начало? Можех да ви донеса цяла бутилка!

Мистър Стрейндж го погледна стъписан и кротко каза, че, разбира се, няма нужда слугата да му носи трета чаша, щом това чак толкова го затруднява.

Новият прислужник се върна в кухнята (като по пътя се чудеше дали все пак не се е държал малко рязко). След няколко минути отново се позвъни. Мистър Стрейндж седеше на бюрото си с писмо в ръка и се взираше през прозореца в непрогледната дъждовна нощ.

— Има един човек, който живее на отсрещния хълм — каза той — и това писмо, Джеръми, трябва да стигне до него преди изгрев слънце.

Виж ти, помисли си прислужникът, започна се! Спешна сделка, която трябва да се извърши под прикритието на нощта! Какво друго може да означава това, освен че вече предпочита моите услуги пред тези на останалите? Много поласкан, слугата с готовност заяви, че веднага тръгва, и взе писмото, на което имаше само загадъчен надпис „Уивърн“. Той попита дали къщата има име, за да може да попита някого, ако случайно обърка пътя.

Мистър Стрейндж понечи да каже, че няма име, но после млъкна и се засмя.

— Ще попиташ за Уивърн от фермата „Разбито сърце“ — заключи той.

После обясни на слугата, че при падналата ограда срещу кръчмата на Блаксток трябва да отбие от широкия път и зад оградата ще види пътека, която ще го отведе право във ферма „Разбито сърце“.

И така, новият прислужник взе кон и силен фенер и излезе на широкия път. Нощта беше зловеща. Въздухът представляваше смесица от шумен вятър и сърдит, неумолим дъжд, който проникваше във всички пролуки на дрехите и скоро прислужникът се измокри и премръзна до кости.

Пътеката, която тръгваше от оградата срещу кръчмата на Блаксток, се изкачваше по склона на хълма и беше застрашително обрасла. Всъщност тя дори не заслужаваше наименованието „пътека“, защото по средата й растяха млади фиданки, които силният вятър подхващаше и превръщаше в камшици, които немилостиво биеха минаващия покрай тях прислужник. След като измина половин миля, той се чувстваше така, сякаш се беше борил с неколцина здрави мъже един след друг (а тъй като беше сприхав човек, който вечно влиза в свади на публични места, това усещане му бе отлично познато). Той ругаеше Уивърн за неговото нехайство и мързел, които му пречат да поддържа плетовете си. Едва след около час прислужникът излезе на място, което някога може и да е било поле, но сега беше пустош, обрасла с шипки и къпини, и съжали, че не е взел със себе си брадва. Върза коня за едно дърво и започна да си пробива път напред. Трънаците бяха огромни, остри и избуяли, на няколко пъти слугата се закачаше за някой храст на толкова места и по такъв сложен начин (ръка високо горе, крак далеч назад), че започна да се отчайва и да мисли, че никога няма да се измъкне. Виждаше му се странно, че някой може да живее зад такива избуяли трънаци, и си каза, че изобщо няма да се учуди, ако се окаже, че мистър Уивърн е мъртъв от сто години или повече. Е, това няма особено значение за мен, помисли си той, все пак от мен не се иска да го целувам.

Когато над хълма изгря тъжен сив ден, прислужникът стигна до разрушена къщурка, която може би имаше не толкова разбито сърце, колкото разбит гръбнак. Стената на огнището се беше изкривила навън като голям лък и отгоре й колебливо стърчеше коминът. Купчина керемиди, изпопадали от покрива, бяха оставили дупки, през които се виждаха гредите, оголени като ребра. Вътрешността на къщата бе обрасла с бъз и тръни и напористите им клони бяха изпочупили прозорците и избутали вратите от рамките им.

Новият прислужник постоя известно време в дъжда, съзерцавайки печалната гледка. Когато вдигна глава, видя някой да се спуска по хълма към него: призрачна фигура с причудлива шапка на главата и тояга в ръка. Когато се приближи, фигурата се оказа фермер, добродушен на вид човек, чийто фантастичен вид се дължеше изцяло на парчето брезент, с което беше покрил главата си, за да го пази от дъжда.

Той се обърна към прислужника със следните думи:

— Човече! Какво се е случило с вас? Целият сте в кръв, а хубавите ви дрехи са изпокъсани!

Прислужникът се погледна и установи, че наистина е така. Обясни, че пътеката е обрасла с тръни.

Фермерът го погледна стъписан.

— Но дотук има хубав път! — възкликна той. — На по-малко от четвърт миля западно от пътеката. По него можехте да стигнете за двойно по-кратко време! Кой, за Бога, ви е упътил по тази изоставена пътека?

Прислужникът не отговори, а вместо това попита човека дали знае къде е мистър Уивърн от ферма „Разбито сърце“.

— Това е колибата на Уивърн, но самият той вече пет години е покойник. „Разбито сърце“, значи? Така ли са ви казали, че се нарича? Някой си прави шеги с вас. Обрасла пътека, ферма „Разбито сърце“ — наистина! Все пак трябва да кажа, че това име й подхожда: сърцето на Уивърн наистина бе разбито. Горкият човек имаше нещастието да притежава парче земя, на което един джентълмен в долината беше хвърлил око, и когато Уивърн отказа да го продаде, джентълменът изпрати посред нощ банда хулигани да изкоренят всичкия фасул, моркови и зелки, които Уивърн беше посадил, а когато и това не помогна, негодникът започна да води дела срещу него — бедният Уивърн не разбираше нищо от закони и съдилища и не можа да се оправи.

Прислужникът се замисли за момент.

— Струва ми се — каза той накрая, — че знам името на този джентълмен.

— О, всички го знаят — отвърна фермерът и погледна изпитателно прислужника. — Човече, блед сте като платно и треперите така, че ще се разпаднете!

— Студено ми е — каза прислужникът.

Тогава фермерът (който се представи като Булбридж) настоя прислужникът да дойде с него в дома му, за да се сгрее на огъня, да хапне и да пийне, може би дори да си полегне. Прислужникът му благодари, но каза, че просто му е студено, нищо повече.

Булбридж го заведе при коня му (като избягваше тръните) и му показа как да излезе на пътя, след което прислужникът се върна в дома на мистър Стрейндж.

Невзрачно бледо слънце изгря в невзрачното бледо небе като алегорична картина на отчаянието и докато яздеше, прислужникът имаше чувството, че слънцето е горкият Уивърн, а небето е Адът и че Уивърн е изпратен там от мистър Стрейндж, за да се мъчи вечно.

Когато се прибра, другите слуги го наобиколиха.

— Ах, момче! — тревожно възкликна икономът. — Как изглеждаш само! Заради шерито ли е, Джеръми? Да не си ядосал господаря?

Новият прислужник се свлече от коня на земята. Той сграбчи иконома за дрехите и поиска да му донесе въдица, за да улови горкия Уивърн, който плува в Ада.

От това и други също толкова членоразделни изказвания слугите бързо заключиха, че Джеръми е настинал и има треска. Те го сложиха в леглото и изпратиха някого да повика лекар. Но Лорънс Стрейндж чу за това и проводи втори пратеник след първия, за да каже на лекаря, че няма нужда да идва. После мистър Стрейндж каза, че му се яде овесена каша, и съобщи на иконома, че иска новият прислужник да му я донесе. Това принуди иконома да потърси мистър Джонатан Стрейндж с молба да направи нещо, но се оказа, че Джонатан Стрейндж е станал рано и е препуснал към Шрусбъри с намерението да остане там до следващия ден. Затова слугите се видяха принудени да вдигнат новия прислужник от леглото, да го облекат, да сложат подноса с овесената каша в треперещите му ръце и да го побутнат през вратата на кабинета. През целия ден мистър Стрейндж отправяше поредица от дребни искания, всяко от които — и той особено настояваше на това — трябваше да се изпълни от новия прислужник.

Към вечерта новият слуга беше горещ като кипнал чайник и говореше несвързано за някакви бъчви със стриди. Но мистър Стрейндж обяви желанието си да прекара нощта в бодърстване и каза, че иска новият прислужник да стои с него в кабинета.

Икономът храбро помоли господаря си да му позволи лично да замести прислужника.

— Ах, но вие не разбирате колко се привързах към това момче — каза мистър Стрейндж с блеснали от недоволство очи — и как ми се иска постоянно да е край мен. Мислите, че не му е добре? Според мен той се нуждае единствено от чист въздух — и при тези думи Лорънс Стрейндж отвори прозореца над бюрото си. Стаята мигновено се изпълни с режещо студен въздух и отвън влетя шепа снежинки.

Икономът въздъхна, подпря новия прислужник (който беше започнал да се свлича) на стената и тайно пъхна в джобовете му грейки за ръце.

В полунощ слугинята от кухнята отиде в кабинета да занесе на мистър Стрейндж овесена каша. Когато се върна, тя съобщи, че господарят е намерил грейките за ръце, извадил ги е и ги е сложил на масата. Слугите си легнаха разтревожени и убедени, че до сутринта новият прислужник ще е мъртъв.

Дойде сутринта. Вратата на кабинета беше затворена. В седем часа никой не позвъни за прислугата, никой не излезе. Стана осем. Девет. Десет. Слугите кършеха отчаяно ръце.

Но това, което бяха забравили — всъщност което Лорънс Стрейндж бе забравил, — е, че новият прислужник беше млад, силен мъж, докато мистър Стрейндж беше стар, а през тази нощ господарят бе принуден да сподели част от страданията на новия си слуга. В десет часа и седем минути икономът и файтонджията предпазливо надзърнаха в кабинета и намериха новия прислужник дълбоко заспал на пода. От треската му нямаше и следа. В другия край на стаята на бюрото седеше Лорънс Стрейндж, замръзнал до смърт.

Когато събитията от двете последователни нощи се разчуха, всички бяха любопитни да видят прислужника, все едно беше герой, убил дракон или победил великан. Разбира се, новият слуга се радваше на новата си слава и докато разказваше и преразказваше историята, постепенно откри, че когато мистър Стрейндж е поискал третата чаша шери, той всъщност му е отговорил: „О, сигурно сега ти е приятно, зъл стар грешнико, да тормозиш почтените хора и да ги вкарваш в гроба, но ще дойде ден — и то скоро, — когато ще трябва да отговаряш за всяка въздишка, която си изтръгнал от гърдите на почтените мъже, за всяка сълза, търкулнала се от очите на вдовиците!“ Също така не след дълго в околността се разчу, че когато мистър Стрейндж е отворил прозореца с намерението да простуди прислужника до смърт, последният се е провикнал: „Сега е студено, Лорънс Стрейндж, но накрая ще е горещо! Сега студено, накрая горещо!“ — пророчески намек за настоящата участ на мистър Стрейндж.