Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (17)

17
НЕОБЯСНИМАТА ПОЯВА НА ДВАДЕСЕТ И ПЕТ ГВИНЕИ

Януари 1808 година

 

НАЙ-ДОБРАТА БАКАЛИЯ в града е „При Бренди“ на „Сейнт Джеймс Стрийт“. Това не е само мое мнение: дядото на сър Уолтър, сър Уилям Поул, отказваше да купува кафе, шоколад или чай от което и да било друго място, като твърдеше, че в сравнение с фино мляното печено турско кафе на мистър Бренди всички други кафета имали блудкав аромат. Трябва да се каже обаче, че покровителството на сър Уилям Поул беше нож с две остриета. Макар да беше щедър на хвалби и винаги любезен и снизходителен с търговците, рядко се случваше да си плати сметката в магазина и когато почина, сумата, която дължеше на „При Бренди“ се оказа значителна. Мистър Бренди, сприхав, червендалест, навъсен старец, не беше на себе си от гняв. Той почина скоро след сър Поул и много хора сметнаха, че го е направил нарочно, за да тръгне по петите на благородния си длъжник.

Със смъртта на мистър Бренди търговията премина в ръцете на вдовицата му. Мистър Бренди се бе оженил късно и читателите ми едва ли ще се изненадат, като научат, че мисис Бренди не беше от най-щастливите съпруги. Тя бързо откри, че мъжът й изпитва далеч по-голямо удоволствие от това да гледа гвинеи и шилинги, отколкото жена си — макар че не знам какъв трябва да е този мъж, който да не би се радвал да я гледа, защото тя беше самата красота и миловидност: с меки кестеняви къдрици, бистри сини очи и нежно лице. Струва ми се, че стар мъж като мистър Бренди, чието единствено ценно качество бяха парите му, би следвало да цени младата си хубава съпруга и да полага всички усилия, за да й угоди, но той не го правеше. Дори отказа да й наеме отделна къща, в която да живее — нещо, което лесно можеше да си позволи. Мистър Бренди беше такъв скъперник, че двамата с жена му трябваше да живеят в малката стаичка над бакалията на „Сейнт Джеймс Стрийт“ и през дванадесетте години съвместен живот тази стаичка служеше на семейството за всекидневна, спалня, трапезария и кухня. Но само три седмици след смъртта на мистър Бренди вдовицата му купи къща в Айлингтън, близо до „Ейнджъл“, и нае три прислужници, чиито имена бяха Суки, Дафни и Делфина.

Освен това мисис Бренди нае двама мъже да обслужват клиентите в магазина. Джон Ъпчърч беше сериозен, трудолюбив и способен. Тоби Смит бе нервен червенокос мъж, чието поведение често озадачаваше мисис Бренди.

Понякога той беше мълчалив и омърлушен, друг път изведнъж се развеселяваше и ставаше неочаквано откровен. От няколко случая на несъответствия в сметките (каквито има при всеки търговец) и от нещастния и смутен вид, с който Тоби отговаряше на въпроси, свързани с това, мисис Бренди започна да се страхува, че той си присвоява разликата. Една януарска вечер съмненията й придобиха неочакван обрат. Тя седеше в малката стаичка над магазина, когато на вратата се почука и Тоби Смит влезе, пристъпяйки от крак на крак и отбягвайки погледа й.

— Какво има, Тоби?

— Извинете, мадам — заговори Тоби и очите му зашариха из стаята. — Парите не излизат. Двамата с Джон ги преброихме няколко пъти, мадам, смятахме наново и наново, но сметката не излиза.

Мисис Бренди се затюхка и попита колко пари не излизат.

— Двадесет и пет гвинеи, мадам.

— Двадесет и пет гвинеи! — възкликна тя ужасена. — Двадесет и пет гвинеи! Как е възможно да сме изгубили толкова много? О, дано да сте сгрешили, Тоби. Двадесет и пет гвинеи! Нямах представа, че в магазина има толкова пари! Ах, Тоби! — ахна мисис Бренди и изведнъж й хрумна: — Обрали са ни!

— Не, мадам — каза Тоби. — Моля за извинение, мадам, но вие грешите. Нямах предвид, че имаме двадесет и пет гвинеи по-малко. Имаме в повече, мадам. Със същата сума.

Мисис Бренди го погледна втренчено.

— Можете сама да се уверите, мадам — продължи той, — ако слезете в магазина — и отвори вратата пред нея с поглед, изпълнен с тревога и молба. Тя тичешком слезе по стълбите в магазина, следвана от Тоби.

Беше към девет часа в безлунна вечер. Всички капаци на прозорците бяха затворени и Джон и Тоби бяха угасили лампите. В магазина би следвало да е тъмно като в рог, но вместо това в него сияеше мека, златиста светлина, която като че ли идваше от нещо златно, оставено на тезгяха.

Там имаше шепа лъскави гвинеи. Мисис Бренди взе една от монетите и я разгледа. Сякаш държеше топка от мека жълта светлина с монета на дъното. Светлината беше странна. На нея мисис Бренди, Джон и Тоби някак не приличаха на себе си: мисис Бренди изглеждаше горда и високомерна, Джон — хитър и нечестен, а видът на Тоби беше направо свиреп. Няма нужда да казвам, че тези черти бяха неприсъщи на характерите им. Но още по-странна беше промяната, настъпила с десетките малки махагонови чекмеджета, които заемаха една от стените на магазина. В друга вечер надписите с позлатени букви по тях съобщаваха за съдържанието им, което бе следното: „Мента (рязана)“, „Мента (нерязана)“, „Кориандър“, „Дива мащерка“, „Зелен пипер“, „Синапено семе“, „Черен кардамон“, „Пипер“, „Риган“, „Шафран“ и всички останали стоки на модната и преуспяваща бакалска търговия. Но сега се оказа, че надписите гласят: „Милост (заслужена)“, „Милост (незаслужена)“, „Кошмари“, „Добра участ“, „Зла участ“, „Семейно проклятие“, „Черна неблагодарност“, „Позор“, „Разум“, „Щастие“ и така нататък. Добре че никой от присъстващите не забеляза тази странна промяна. Мисис Бренди щеше много да се притесни, ако беше разбрала за това. Нямаше да има и най-малката представа по колко да продава тези нови стоки.

— Е — каза мисис Бренди, — все трябва да са дошли отнякъде. Някой идвал ли е днес да плати сметката си?

Джон поклати отрицателно глава. Същото направи и Тоби.

— Освен това — обади се Тоби — никой не ни дължи толкова, освен, разбира се, херцогинята на Уърксоп, но, честно казано, мадам…

— Да, да, Тоби, разбирам — прекъсна го мисис Бренди и се замисли за момент. — Може би някой джентълмен е искал да избърше лицето си от дъжда, извадил е кърпата си и парите са паднали от джоба му на пода.

— Но ние не ги намерихме на пода — възрази Джон. — Те бяха в касата при останалите пари.

— Е, тогава не знам какво да кажа. Някой днес плати ли с гвинея?

Не, отвърнаха Тоби и Джон, днес никой не е плащал с гвинея, а какво остава за двадесет и пет гвинеи или двадесет и пет човека, платили с гвинея.

— И какви са жълти, мадам — отбеляза Джон, — и всичките са напълно еднакви, без дори петънце или драскотина по тях.

— Да изтичам ли да повикам мистър Блек, мадам? — попита Тоби.

— О, да! — с готовност се съгласи мисис Бренди. — Впрочем, знаеш ли, може би не. Не бива да тревожим мистър Блек, когато не се е случило нищо страшно. Не се е случило нищо страшно, нали, Тоби? Или може би се е случило. Не мога да преценя.

Внезапната и необяснима поява на голяма сума пари е нещо толкова рядко в наше време, че нито Тоби, нито Джон бяха в състояние да помогнат на господарката си да реши дали това е страшно или не.

— И все пак — продължи мисис Бренди — мистър Блек е толкова умен. Смея да предположа, че той тутакси ще разреши загадката. Иди на „Дарли Стрийт“, Тоби. Предай поздрави от мен на мистър Блек и му кажи, че ако е свободен, аз бих се радвала да побеседвам няколко минути с него. Не, почакай! Не казвай това, прекалено нахално е. Ще му се извиниш за безпокойството и ще кажеш, че когато има свободно време, аз ще му бъда благодарна — не, за мен ще бъде чест, — не, ще му бъда благодарна, ако ми отдели няколко минути, за да поговорим.

Познанството на мисис Бренди със Стивън Блек бе започнало, когато сър Уолтър наследи дълговете на дядо си, а мисис Бренди наследи търговията на съпруга си. Всяка седмица Стивън идваше с гвинея или две, за да плати част от дълга на господаря си. Любопитно, но мисис Бренди често отказваше да приеме парите.

— О, мистър Блек! — казваше тя. — Моля ви, приберете парите! Убедена съм, че сър Уолтър има повече нужда от тях, отколкото аз. Миналата седмица имахме такава добра печалба! Наскоро получихме хубав шоколад, за който хората са така любезни да казват, че е най-добрият в цял Лондон — далеч превъзхожда всеки друг шоколад както по аромат, така и по гъстота! — и отвсякъде идват да го купуват. Искате ли да го опитате, мистър Блек?

И мисис Бренди донасяше красив синьо-бял съд от китайски порцелан и наливаше на Стивън чаша шоколад, като тревожно питаше дали му харесва, защото макар че хората от целия град идваха да купуват от него, мисис Бренди явно не можеше да бъде напълно убедена в достойнствата му, докато не чуеше мнението на Стивън. Но грижите й за него не се ограничаваха с поднасянето на шоколад. Тя се безпокоеше за здравето му. Ако денят беше студен, мисис Бренди се тревожеше, че Стивън не е достатъчно топло облечен, ако валеше, тя се боеше, че той може да настине, ако беше горещо и задушно, настояваше Стивън да седне на хладно до прозореца с изглед към малката зелена градинка.

Щом дойдеше време икономът да си ходи, мисис Бренди отново повдигаше въпроса за гвинеята.

— Но следващата седмица, мистър Блек, не знам. Може много да ми потрябва една гвинея — хората не винаги си плащат сметките, — затова ще си позволя да ви помоля да я донесете отново в сряда. В сряда към три часа. Тогава ще бъда по-свободна и ще се погрижа да има готов шоколад, след като бяхте така любезен да кажете, че ви харесва.

Джентълмените сред читателите ще се усмихнат и ще кажат, че жените изобщо не разбират от търговия и не си знаят интереса, но дамите може би ще се съгласят, че мисис Бренди много добре си знаеше интереса, защото основният интерес на мисис Бренди беше да накара Стивън Блек да се влюби в нея така, както тя се бе влюбила в него.

Скоро Тоби се върна не със съобщение от мистър Блек, а със самия Стивън, и тревогата на мисис Бренди заради появата на монетите бързо отстъпи място на ново и по-приятно вълнение.

— О, мистър Блек! Не очаквахме да ви видим толкова скоро! Не предполагах, че може да сте свободен!

Стивън стоеше в мрака отвъд сиянието на странните монети.

— Тази вечер никой не се интересува къде съм — каза той с глас, който прозвуча необичайно глухо. — В къщата цари пълен безпорядък. Господарката не е добре.

Като чуха това, мисис Бренди, Джон и Тоби се стъписаха. Подобно на всички останали жители на Лондон, и те проявяваха жив интерес към всичко, свързано с лейди Поул. В „При Бренди“ се гордееха с връзката си с множество важни персони, но най-много се радваха на покровителството на лейди Поул. Нищо не можеше да им достави по-голямо удоволствие от това да казват на хората, че на закуска лейди Поул маже хляба си с конфитюр на мисис Бренди, а кафето, което пие, се прави от зърната, купени в „При Бренди“.

Изведнъж в главата на мисис Бренди се загнезди крайно неприятна мисъл.

— Надявам се господарката ви да не е яла нещо, което не й се е отразило добре.

— Не — каза Стивън и въздъхна, — нищо подобно. Тя се оплаква от болки в крайниците, странни сънища и треска. Но най-вече е мълчалива и посърнала.

Кожата й е леденостудена.

Стивън пристъпи напред в странната светлина.

Чудноватите промени във вида на Тоби, Джон и мисис Бренди бяха нищо в сравнение с онези, които настъпиха у Стивън: природната му красота стана петорно, осморно, десеторно по-поразителна, той придоби почти неземно благородство, а най-забележително от всичко беше, че светлината като че ли се съсредоточи върху една ивица на челото му така, сякаш Стивън носеше диадема на главата си. Но както и досега, никой от присъстващите не забеляза нищо необичайно.

Икономът повъртя монетите в тънките си черни пръсти.

— Къде ги намери, Джон?

— Тук, в касата, при останалите пари. Откъде, за Бога, са могли да дойдат, мистър Блек?

— И аз съм озадачен като вас. Не ми хрумва никакво обяснение — Стивън се обърна към мисис Бренди. — Най-много ме тревожи, мадам, че трябва да се предпазите от всяко подозрение за това, че може да сте придобили парите по нечестен начин. Мисля, че трябва да дадете парите на адвокат. Кажете му да пусне обява в „Таймс“ и „Морнинг Кроникъл“, за да разбере дали някой не е загубил двадесет пет гвинеи в магазина на мисис Бренди.

— Адвокат ли, мистър Блек? — възкликна мисис Бренди ужасена. — О, но това ще струва цяло състояние!

— С адвокатите винаги е така, мадам.

В този момент един джентълмен минаваше по „Сейнт Джеймс Стрийт“ покрай магазина на мисис Бренди и като съзря златното сияние, което се процеждаше между капаците, разбра, че вътре има някой. Джентълменът случайно имаше нужда от чай и захар, затова почука на вратата.

— Тоби, клиент! — каза мисис Бренди.

Тоби побърза да отвори вратата, а Джон прибра парите. В мига, в който затвори капака на касата, в стаята стана тъмно и за пръв път те осъзнаха, че са се виждали един друг на светлината от призрачните монети. Джон се разтича да запали лампите, за да придаде на магазина приветлив вид, а Тоби претегли нещата, които клиентът искаше да купи.

Стивън Блек се отпусна на един стол и прокара ръка по челото си. Изглеждаше оклюмал и уморен до смърт.

Мисис Бренди седна на стола до него и съвсем леко докосна ръката му.

— Не сте добре, скъпи ми мистър Блек.

— Просто всичко ме боли, сякаш съм танцувал цяла нощ — той отново въздъхна и отпусна глава на ръката си.

Мисис Бренди се отдръпна.

— Не знаех, че снощи е имало бал — каза тя и в гласа й се долови нотка на ревност. — Надявам се да сте прекарали добре. С кого танцувахте?

— Не, не. Нямаше бал. Просто тялото ме боли като след танци, без да съм изпитал удоволствието от тях — Стивън рязко вдигна глава. — Чувате ли? — попита той.

— Какво, мистър Блек?

— Камбаната. Бие на умряло.

Мисис Бренди се заслуша.

— Не, нищичко не чувам. Надявам се да останете за вечеря, скъпи ми мистър Блек. Ще ни окажете голяма чест. Боя се, че вечерята няма да е много изискана. Имаме съвсем малко неща. Всъщност почти нищо. Само малко пушени стриди, пай с гълъби и овче задушено. Но вярвам, че стар приятел като вас ще прояви снизхождение. Тоби може да купи…

— Наистина ли не чувате нищо?

— Нищо не чувам.

— Не мога да остана — той като че ли искаше да каже нещо повече; всъщност дори отвори уста да го каже, но биенето на камбаната отново го разсея и го накара да замълчи. — Приятна вечер!

Стивън стана, бързо се поклони и излезе.

На „Сейнт Джеймс Стрийт“ камбаната продължаваше да бие. Икономът вървеше като в мъгла. Тъкмо бе стигнал „Пикадили“, когато изведнъж от малка уличка изскочи слуга с престилка и кошница с риба в ръка. В стремежа си да избегне сблъсъка със слугата Стивън се удари в едър джентълмен със синьо сако и каскет, застанал на ъгъла на „Олбимарл Стрийт“.

Едрият джентълмен се обърна, видя Стивън и подскочи при вида на черно лице близо до своето и на черни ръце близо до джобовете си. Той не обърна внимание на скъпите дрехи и почтения вид на иконома, а веднага заключи, че някой иска да го ограби или да го набие и вдигна чадъра си, готов да се отбранява.

Това беше ситуация, от която Стивън се бе опасявал цял живот. Той очакваше всеки миг да дотичат полицаи и да го отведат на съд, където по всяка вероятност дори закрилата и приятелството на сър Уолтър Поул нямаше да го спасят. Дали английски съд можеше да повярва в съществуването на чернокож, който не краде и не лъже? Чернокож, който е почтен? Това беше малко вероятно. И точно в момента, когато го грозеше такава участ, Стивън откри, че го е обзело безразличие, и той наблюдаваше равнодушно събитията, сякаш гледаше някаква пиеса през дебело стъкло или сцена, разиграваща се на дъното на езеро.

Едрият джентълмен се ококори от ужас, гняв и възмущение. Той отвори уста да засипе Стивън с обвинения, но в този миг външността му започна да се променя. Тялото му се превърна в ствол на дърво, ръцете му изведнъж се протегнаха във всички посоки и станаха клони, лицето му се сля с дънера и той се източи двадесет фута нагоре, а там, където преди бяха шапката и чадърът му, се появи гъста корона, обрасла с бръшлян.

„Дъб на «Пикадили» — помисли си Стивън незаинтересовано. — Това е необичайно.“

„Пикадили“ също се променяше. Случайно по това време минаваше карета. Тя явно принадлежеше на някоя важна персона, защото освен седналия на капрата кочияш отзад се возеха двама лакеи, на вратата имаше герб и каретата се теглеше от четири еднакви сиви коня. Пред очите на Стивън конете ставаха все по-високи и по-тънки и точно преди съвсем да изчезнат, внезапно се превърнаха в горичка от крехки брези. Каретата стана бодлив храст, а кочияшът и лакеите — сова и два славея, които тутакси отлетяха. Минаващи наблизо дама и господин изведнъж обраснаха с клони и се превърнаха в голяма къпина, едно куче стана рунтава топка суха папрат. Газовите улични фенери потънаха в небето и се превърнаха в звезди сред ажурена плетеница от зимни клони, а самият „Пикадили“ се сви до едва различима пътека в мрачна студена гора.

Стивън тръгна по пътеката.

В гората беше много тъмно и тихо. Звездите в небето бяха най-ярките, които икономът някога бе виждал, а дърветата се свеждаха до черни силуети, празно пространство без звезди.

Лепкавата сива тъга и безразличие, обгръщали ума и духа му през целия ден, се изпариха и Стивън започна да размишлява над чудния си сън от предишната нощ, в който се срещна с непознат човек със зелено сако и коса като глухарче, отиде с него в някаква къща и там танцуваха цяла нощ с изключително странни хора.

Тъжното биене на камбаната се чуваше много по-ясно в гората, отколкото в Лондон, и Стивън вървеше по пътеката по посока на звука. Не след дълго той наближи огромна каменна къща с хиляди прозорци. В някои от тях мъждукаха слаби светлинки. Къщата беше оградена от висок зид. Стивън мина през него (макар да не разбра точно как, защото никъде не се виждаше врата) и се озова в широк зловещ двор, осеян с черепи, натрошени кости и ръждясали оръжия, които сякаш лежаха там от векове. Въпреки големината и величествения си вид къщата имаше един-единствен вход, който представляваше невзрачна малка врата и Стивън трябваше да се наведе, за да мине през нея. Пред погледа му тутакси се откри голяма тълпа от хора, всичките облечени в най-изящни дрехи.

Двама джентълмени стояха точно до вратата. Те бяха с изискани тъмни сака, безупречно бели чорапи, ръкавици и бални обувки. Мъжете разговаряха, но щом Стивън се появи, единият се обърна и му се усмихна.

— А, Стивън Блек! — каза той. — Очаквахме ви!

В този миг виолата и флейтата отново засвириха.