Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (51)

51
СЕМЕЙСТВО ГРЕЙСТИЙЛ

Октомври — ноември 1816 година

 

Енория „Санта Мария Дзобенито“, Венеция

16 октомври 1816 г.

 

Джонатан Стрейндж до сър Уолтър Поул

 

„Оставихме твърдата земя при Местре. Имаше две гондоли. В едната трябваше да се качат мис Грейстийл и леля й, а докторът и аз щяхме да потеглим с другата. Но дали в обяснението, което дадох на гондолиера на италиански, е имало някаква неточност, или заради сандъците и вързопите на мис Грейстийл се е наложило да се разпределим по друг начин — не знам, но нещата не станаха така, както ги бяхме замислили. Първата гондола потегли през лагуната с всичките Грейстийл вътре, а аз останах на брега. Доктор Грейстийл подаде глава през прозорчето и изкрещя някакво извинение, тъй като е добър човек, но сестра му, която, струва ми се, изпитва страх от водата, го дръпна обратно вътре. Това беше най-обикновена случка, но по някаква причина ме смути и няколко секунди по-късно ме налегнаха ужасни страхове и мисли. Знам, много е казано за погребалния вид на гондолите, които приличат на нещо средно между ковчег и лодка. Но аз бях обзет от друга мисъл. Хрумна ми, че те много приличат на черните кутии с черни завески на фокусниците от детството ми — кутии, в които странстващите магьосници шарлатани слагаха носните кърпи, монетите и медальоните на зрителите, Понякога тези предмети не можеха да се върнат при собствениците — за което фокусникът винаги много съжаляваше, «но духовете на феите, сър, са своенравни, докачливи създания». И всички бавачки и слугини в детството ми все имаха по някоя леля, която познавала една жена, която й казала, че синът на първия й братовчед влязъл в такава кутия и никой повече не го видял. Докато стоях на кея в Местре, си представих ужасната картина, че когато Грейстийл пристигнат във Венеция, ще отворят вратата на гондолата, с която съм пътувал, и ще я намерят празна. Тази мисъл ме завладя толкова силно, че няколко минути не можех да мисля за нищо друго и в очите ми се появиха сълзи — което, струва ми се, само говори за слабите ми нерви напоследък. Нелепо е човек да се страхува, че ще изчезне. Беше надвечер и двете гондоли изглеждаха черни като нощта и също толкова меланхолични. Но небето беше най-студеното, най-бледосиньото, което можете да си представите. Нямаше почти никакъв вятър и морето беше огледало на небето. Над главите ни се простираше неизбродна шир от безжизнена студена светлина и в краката ни лежеше същата неизбродна шир от безжизнена студена светлина. Но градът пред нас не се осветяваше нито от небето, нито от лагуната и приличаше на гора от тъмни кули и тъмни островърхи покриви, надупчени от мънички светлинки и стъпили върху блестяща вода. Когато влязохме във Венеция, водата стана мръсна, цялата осеяна с огризки и отпадъци — изрезки от дърво, слама, портокалови кори и зелеви кочани. Погледнах надолу и за миг видях призрачна ръка — само за миг, — но ми се стори, че под мръсната вода има жена, която търси обратния път към светлината. Разбира се, оказа се просто бяла ръкавица, но страхът, който изпитах, беше неимоверен. Вие обаче не бива да се тревожите за мен. Сега съм доста зает, работя по втория том на «История и практика», а когато не работя, обикновено прекарвам времето си с Грейстийл: те са точно от хората, които най-много ви допадат — весели, независими и добре осведомени. Признавам, че малко се безпокоя от липсата на сведения за това как се посреща първият том. Сигурен съм, че има триумфален успех — не се съмнявам, че щом го е прочел, Норел се е сгромолясал на пода в пристъп на завист и с пяна на устата, но все пак бих искал някой да ми разкаже за това.“

 

Енория „Санта Мария Дзобениго“, Венеция

27 октомври 1816 г.

 

Джонатан Стрейндж до Джон Мъри

 

„…от осем души какво е направил Норел. О, бих могъл да се разгневя. Смея да кажа, че бих могъл да изхабя перото си и себе си в дълги тиради — но какъв е смисълът? Не желая повече да сс съобразявам с този безочлив дребен човечец. Ще се върна в Лондон в началото на пролетта, както съм предвидил, и ще издадем книгата повторно. Ще наемем адвокати. И аз като него имам приятели. Нека обясни в съда (ако посмее) защо според него англичаните са деца, които не бива да знаят нещата, известни на предците им. И ако дръзне отново да използва магия срещу мен, аз ще му противодействам с магия и тогава най-после ще се види кой е най-великият магьосник на епохата. И ми се струва, мистър Мъри, че ще направите добре, ако отпечатате още по-голям тираж отпреди — тази магия на Норел така се прочу, че, сигурен съм, хората ще искат да прочетат книгата, която я е предизвикала. Впрочем, преди да започнете печатането, ще внесем поправки — там има някои сериозни грешки. Главите шеста и четиридесет и втора са особено несполучливи…“

 

„Харли Стрийт“, Лондон

1 октомври 1816 година

 

Сър Уолтър Поул до Джонатан Стрейндж

 

„…един книжар от «Сейнт Полс Чърч Ярд», Тайтъс Уоткинс, е отпечатал някаква нелепа книга и я представя за изгубената «История и практика на английската магия» на Стрейндж. Лорд Портисхед казва, че частично е преписана от Авесалом^[1], а останалото са измишльотини. Негова светлост се пита кое ще ви подразни повече — Авесалом или измишльотините. Портисхед е добър човек и навсякъде, където отиде, изобличава измамата, но много хора вече са се заблудили и Уоткинс със сигурност е припечелил добре. Радвам се, че мис Грейстийл толкова ви допада…“

 

Енория „Санта Мария Дзобениго“, Венеция

16 ноември 1816 г.

 

Джонатан Стрейндж до Джон Мъри

 

„Драги ми Мъри,

Мисля, ще се радвате да научите, че от унищожаването на «История и практика на английската магия» излезе поне нещо добро — помирих се с лорд Байрон. Негова светлост не знае нищо за големите противоречия, които разкъсват надве английската магия, и, откровено казано, не го е грижа. Но той храни дълбоко уважение към книгите. Казва, че винаги следи да не би вашето предпазливо перо, мистър Мъри, да внесе промени в поемите му и да замести някои скандални думи с по-почтителни. Когато чу, че цяла книга е била унищожена с магия от враг на автора й, възмущението му беше неописуемо. Той ми изпрати дълго писмо, в което заклеймяваше Норел с най-безпощадни думи. От всички писма, които получих по повод случилото се, това ми е любимото. Няма жив англичанин, способен да се мери с Негова светлост в оскърбленията. Лорд Байрон пристигна във Венеция преди около седмица и двамата се срещнахме във «Флориан»^[2]. Признавам, че малко се безпокоях да не доведе онова дръзко младо създание мисис Клеърмонт, но за щастие я нямаше. Доколкото разбирам, Негова светлост се е разделил с нея. Новата ни дружба беше скрепена с откритието, че споделяме една и съща страст към билярда: аз играя, когато мисля за магия, а той играе, докато съчинява стиховете си…“

 

Слънцето беше студено и пронизващо като звук от удар на нож по кристална чаша. На тази светлина църквата „Санта Мария Формоза“ изглеждаше бяла като мидена черупка или кост, а сянката, разстлана на паважа, синееше като морето.

Вратата на църквата се отвори и група хора излязоха на двора. Дамите и господата бяха гости на града, дошли да разгледат църквата, олтарите и интересните предмети в нея, и сега, след като бяха вече отвън, им се говореше: те запълваха подводната тишина на двора с шумни, оживени приказки. Енория „Санта Мария Формоза“ много им харесваше. Фасадите на къщите им се струваха великолепни — не намираха думи да изразят възторга си. Но тъжното запустение, което лъхаше от сградите, мостовете и църквата, като че ли особено ги очароваше. Те бяха англичани и за тях упадъкът на други народи беше най-естественото нещо на света. Тези хора принадлежаха към нация, благословена със склонността да цени собствените си дарби (и да се съмнява в мнението на другите), затова те ни най-малко не биха се учудили, ако научеха, че самите венецианци не са си давали сметка за достойствата на своя град, докато не са дошли англичаните да им кажат, че той е прекрасен.

След като изчерпа похвалите си, една от дамите заговори с друга за времето.

— Знаеш ли, чудно нещо, скъпа: докато бяхме в църквата и вие с мистър Стрейндж разглеждахте стенописите, аз надникнах през вратата и ми се стори, че вали. Много се притесних, че ще се намокриш.

— Не, лельо. Вижте, камъните са съвсем сухи. Няма и капка дъжд.

— Добре, скъпа, дано само този вятър не ти създава неудобства. Малко е неприятен за ушите. Ако ти пречи, можем да помолим мистър Стрейндж и татко ти да вървят малко по-бързо.

— Благодаря, лельо, но се чувствам съвсем добре. Харесва ми този бриз, харесва ми мирисът на морето — избистря главата, сетивата, всичко. Но може би, лельо, на вас не ви е приятно.

— O, не, скъпа. Изобщо не ми пречи. Аз съм много издръжлива. Мисля единствено за теб.

— Знам, че е така, лельо — каза младата дама.

Тя може би осъзнаваше, че слънцето и бризът, които придаваха на Венеция такова очарование, правеха каналите й да изглеждат така сини и мраморните й сгради да сияят така загадъчно, правеха същото — или почти същото — и с нея. Нищо не можеше да подчертае така прозрачната кожа на мис Грейстийл, както рязката смяна на светлина и сянка. Нищо не можеше да придаде такова изящество на бялата й муселинова рокля, както бризът, който я развяваше.

— А! — възкликна лелята. — Сега татко ти показва нещо на мистър Стрейндж. Флора, скъпа, не искаш ли да погледнеш?

— Вече видях достатъчно. Вие вървете, лельо.

Лелята се завтече към другия край на двора, а мис Грейстийл бавно тръгна към бялото мостче точно до църквата, като нервно забиваше върха на белия си чадър между белите камъни на паважа и си мърмореше:

— Вече видях достатъчно. О, дори повече от достатъчно!

Повторението на това тайнствено възклицание като че ли не подобри настроението й — всъщност само допринесе за унинието й и я накара да въздиша по-често.

— Много сте мълчалива днес — внезапно се обади Стрейндж. Дамата се стресна. Не знаеше, че той стои зад нея.

— Така ли? Не съм забелязала.

Тя млъкна и се съсредоточи върху пейзажа. Стрейндж се облегна на парапета на моста, скръсти ръце и я погледна втренчено.

— Мълчалива сте — повтори той — и малко тъжна, струва ми се. Затова мисля, че трябва да си поговоря с вас.

Това я накара да се усмихне напук на себе си.

— Трябва ли? — попита мис Грейстийл.

Но сякаш това, че се усмихна и проговори, й причини страдание, тя въздъхна и отново се загледа в далечината.

— Да. Защото когато аз изпадна в пристъп на меланхолия, вие ми говорите за весели неща и разсейвате унинието ми, така че и аз трябва да направя същото за вас. За това са приятелите.

— Честност и искреност, мистър Стрейндж. Мисля, че това са основите на приятелството.

— О, смятате ме за потаен. По лицето ви виждам, че е така. Може би сте права, но аз… Тоест… Не, мисля, че сте права. Предполагам, че професията ми не подтиква към…

Мис Грейстийл го прекъсна:

— Нямах предвид професията ви. Ни най-малко. Всички професии изискват известна степен на дискретност. Мисля, че това се разбира от само себе си.

— Но аз не ви разбирам.

— Няма значение. Да отидем при леля и татко.

— Не, почакайте, мис Грейстийл, не така. Кой друг ще ме поправи, когато греша, ако не вие? Кажете ми, кого мислите, че съм измамил?

Мис Грейстийл помълча малко и после неохотно отвърна:

— Да речем, приятелката ви от миналата вечер.

— Приятелката ми от миналата вечер! За какво говорите?

Мис Грейстийл погледна страдалчески.

— Младата жена в гондолата, която така държеше да говори с вас и половин час не даваше на никого да ви каже и дума.

— А! — Стрейндж се усмихна и поклати глава. — Не, останали сте с погрешно впечатление. Тя не е моя приятелка. Приятелка е на лорд Байрон.

— O! — мис Грейстийл леко се изчерви. — Изглеждаше силно развълнувана.

— Не одобрява поведението на лорд Байрон — Стрейндж сви рамене. — Че кой го одобрява? Дамата искаше от мен да повлияя на Негова светлост и не ми беше никак лесно да я убедя, че нито сега, нито когато и да било, струва ми се, в Англия е имало достатъчно магическа мощ, за да му повлияе.

— Обидихте се.

— Ни най-малко. Надявам се, че сега сме по-близо до онова добро разбирателство, което според вас е нужно в отношенията между приятели. Ще си стиснем ли ръцете?

— С най-голяма радост — отвърна мис Грейстийл.

— Флора! Мистър Стрейндж! — извика доктор Грейстийл, забързан към тях. — Какво става тук?

Мис Грейстийл леко се смути. За нея беше много важно леля й и баща и да останат с добро мнение за мистър Стрейндж. Тя не искаше роднините й да разберат, че го е заподозряла в нещо нередно. Затова се престори, че не е чула въпроса на баща си и енергично заговори за картините в „Скуола ди Джорджо дели Скиявони“, които много би искала да види.

— Никак не е далеч. Можем да отидем още сега. Нали ще дойдете с нас? — обърна се тя към Стрейндж.

Стрейндж и се усмихна със съжаление.

— Имам работа.

— По книгата? — попита доктор Грейстийл.

— Днес не. Сега работя по възстановяването на едно заклинание, с което ще извикам фея за помощник. Не знам вече колко опити съм правил — и колко начини съм изпробвал. И, разбира се, винаги без успех. Но такава е съдбата на съвременния магьосник! Заклинанията, които някога са се приемали за даденост от всеки дребен шарлатанин в Англия, сега са толкова недостъпни, че в отчаянието си не вярваме някога да ги възродим. Мартин Пейл е имал прислуга от двадесет и осем феи. Аз бих се радвал да се сдобия поне с една.

— Феи! — възкликна леля Грейстийл. — Но, доколкото съм чувала, те са много пакостливи създания! Сигурен ли сте, мистър Стрейндж, че наистина искате да си създадете грижи с такъв неблагонадежден другар?

— Скъпа лельо! — възкликна мис Грейстийл. — Мистър Стрейндж знае какво прави.

Но лелята беше все така обезпокоена и в подкрепа на твърдението си разказа за една река в селото в Дарбишър, където тя и доктор Грейстийл са израснали. Някога тази река била омагьосана от феи и се свила до малко поточе, и макар че това станало преди много векове, местните жители още я помнели и им било мъчно за нея. Те говорели с какви занаяти биха могли да се захванат и какви фабрики да отворят, ако реката била достатъчно голяма, за да дава необходимата мощност^[3].

Стрейндж учтиво изслуша всичко и когато лелята свърши, каза:

— O, несъмнено! Феите са своенравни по природа и много трудно се подчиняват. Ако опитът ми успее, със сигурност ще трябва да следя с кого общува моят нов слуга — или слуги — той хвърли поглед към мис Грейстийл. — Но въпреки това силата и познанията им са толкова големи, че един магьосник не може да пренебрегва помощта им — освен ако не е Гилбърт Норел. Всяка фея, раждала се някога, носи повече магия в главата, ръцете и сърцето си, отколкото може да се побере в най-голямата библиотека с магически книги^[4].

— Наистина ли? — учуди се леля Грейстийл. — Е, това е забележително.

Доктор Грейстийл и сестра му пожелаха на Стрейндж успех в магиите, а мис Грейстийл му напомни, че е обещал някой ден да отиде с нея да видят едно пиано, което се дава под наем от антиквар недалеч от енорията „Сан Анджело“. После семейство Грейстийл продължиха с дневните развлечения, а Стрейндж се върна в квартирата си край „Санта Мария Дзобениго“.

Повечето английски джентълмени, които ходят в Италия напоследък, пишат поеми или пътеписи, разказващи за пътуването им, или рисуват пейзажи. Италианците, които дават под наем апартаменти на тези джентълмени, се грижат да им предоставят достатъчно място за техните занимания. Наемодателят на Стрейндж например беше пригодил малка тъмна стаичка под покрива на къщата, където квартирантът да може да работи. Там имаше стара маса с четири дървени грифона за крака, имаше люлеещ се стол, изрисуван дървен шкаф като онези, които могат да се видят в църквите, и дървена фигура, висока два-три фута, поставена върху ниска колона. Тя изобразяваше усмихнат човек, който държеше нещо червено и кръгло в ръка — може би ябълка, може би нар или червена топка. Трудно беше да се каже откъде се е взел този джентълмен: беше някак твърде весел за светец в църква и недостатъчно забавен за украса пред вратата на кафене.

Стрейндж беше установил, че шкафът е влажен и мухлясал, затова го бе оставил празен и книгите и записките му стояха на купчини на пода. Но с дървената фигура беше завързал нещо като приятелство и по време на работа постоянно й задаваше въпроси като: „Какво е мнението ти затова?“ и „Донкастър или Беласис? Какво предлагаш?“^[5], или „Е? Виждаш ли някого? Аз не“, а понякога в пристъп на крайно отчаяние: „O, няма ли да млъкнеш?“

Той извади лист хартия, на която беше записал някакво заклинание. Замърда устни, както правят магьосниците, когато произнасят магически думи. Свърши и се огледа из стаята, сякаш очакваше да види някого. Но каквото и да очакваше, то не стана. Стрейндж въздъхна, смачка хартията със заклинанието на топка и я хвърли по дървената фигура. После взе друг лист хартия, записа нещо, надникна в една книга, вдигна първия лист от пода, разглади го, половин час го гледа и си скуба косите, отново го смачка и го хвърли през прозореца.

Някъде заби камбана. Тъжен и самотен звук, който караше човек да мисли за диви далечни места, мрачни небеса и пустота. Подобни мисли вероятно споходиха и Стрейндж, защото той стана разсеян, прекъсна работата си и погледна през прозореца, сякаш искаше да се увери, че Венеция не се е превърнала в мълчалива пустош. Но гледката отвън беше същата както винаги — весела и оживена. Слънцето искреше върху синята вода. На улицата гъмжеше от хора: венециански дами отиваха в „Санта Мария Дзобениго“, австрийски войници обикаляха и разглеждаха забележителностите, търговци се опитваха да им продават стоките си, деца се боричкаха и крещяха, кота бързаха по незнайно каква работа.

Стрейндж се върна към заниманията си. Свали сюртука и нави ръкава на ризата си. После излезе от стаята и се върна с нож и бяло легенче. С помощта на ножа той пусна малко кръв от ръката си. Сложи легенчето на масата и надникна вътре да види дали количеството е достатъчно, но явно загубата на кръв му се отрази по-зле, отколкото очакваше, защото в пристъп на слабост събори масата и легенчето падна на пода. Стрейндж изруга на италиански (особено звучен за ругаене език) и се огледа за нещо, с което да избърше кръвта.

По една случайност на масата имаше смачкана на топка бяла дреха. Това беше нощница, която Арабела бе ушила на Стрейндж в първите години на брака им. Без да си дава сметка какво е това, Стрейндж посегна да го вземе. Тъкмо да го грабне — и Стивън Блек излезе от тъмния ъгъл и му подаде парцал. Действието на Стивън бе съпътствано от лек поклон, който е втора природа на добре обучения прислужник. Стрейндж взе парцала и забърса кръвта (не особено успешно), но като че ли изобщо не забеляза присъствието на Стивън. Стивън взе нощницата, разглади гънките, грижливо я сгъна и я сложи на едно столче в ъгъла.

Стрейндж се отпусна в креслото, удари наранената част от ръката сив ръба на масата, отново изруга и закри лицето си с ръце.

— Какво, за Бога, се мъчи да направи? — попита шепнешком Стивън Блек.

— О, опитва се ме извика! — заяви джентълменът с коса като глухарче. — Иска да ми зададе куп въпроси за различни магии! Но няма нужда да шепнете, драги ми Стивън. Той не може нито да ви види, нито да ви чуе. Толкова са смешни тези английски магьосници! Правят всичко по много сложен начин. Казвам ви, Стивън, като гледам как този човек се мъчи да прави магии, все едно гледам как някой сяда да яде със сюртук, облечен наобратно, с превръзка на очите и с кофа на главата! Кога сте ме виждали да правя такива безсмислени неща? Да източвам собствената си кръв и да драскам думи върху хартия? Когато искам да направя нещо, аз просто говоря на въздуха или на камъните, или на слънчевата светлина, или на морето, или на каквото там имам подръка и любезно ги моля за помощ. И тъй като съюзът ми с тези могъщи духове е сключен преди хиляди години, те с радост изпълняват каквото ги помоля.

— Разбирам — каза Стивън. — Но макар да е невежа, магьосникът все пак успя. В края на краищата, сър, вие сте тук, нали?

— Да, бих казал — отвърна ядосан джентълменът — Но това не променя факта, че магията, която ме доведе тук, е тромава и лишена от изисканост! Впрочем каква полза за него? Никаква! Аз не искам да му се покажа, а той не знае магия, с която да противодейства на това. Стивън! Бързо! Отгърнете страницата на тази книга! В стаята няма вятър и това ще го смути неимоверно. Ха! Вижте как гледа! Подозира, че сме тук, но не може да ни види. Ха-ха! Как само се ядосва! Ощипете го по врата! Ще си помисли, че е комар!