Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (69)

69
СТРЕЙНДЖИТИ И НОРЕЛИТИ

Февруари — пролетта на 1817 година

 

ЧАЙЛДЪРМАС ЯЗДЕШЕ, а Винкулус вървеше до него. Наоколо се ширеше заснежено тресавище, което с множеството си ниски хълмове и могили приличаше на пухен юрган. Може би подобно сравнение минаваше през главата на Винкулус, защото той описваше с подробности мекото пухено легло, на което възнамерява да спи тази нощ, и обилната вечеря, която смята да изяде, преди да си легне. Нямаше съмнение, че Винкулус очаква Чайлдърмас да плати за тези удоволствия и едва ли бихме се учудили, ако Чайлдърмас пожелаеше да изкаже едно-две възражения, но той мълчеше. Мислите му бяха изцяло погълнати от въпроса дали да покаже Винкулус на Стрейндж и Норел или не. Със сигурност в цяла Англия нямаше по-подходящи хора, които да разгледат Винкулус, но, от друга страна, Чайлдърмас не можеше да предвиди реакцията на магьосниците при вида на човек, който представлява книга. Чайлдърмас се почеса по бузата и напипа тънък, добре зараснал белег — едва различима черта на мургавото си лице.

Винкулус мълчеше и стоеше на пътя. Одеялото се беше свлякло от гърба му и той припряно дърпаше нагоре ръкавите на сюртука си.

— Какво има? — попита Чайлдърмас. — Какво става?

— Променил съм се! — отвърна Винкулус. — Вижте! — той свали сюртука и разтвори ризата си. — Думите са различни! По ръцете ми! По гърба ми! Навсякъде! Преди пишеше друго!

Въпреки студа Винкулус започна да се съблича. Когато остана съвсем гол, той отпразнува трансформацията си с ликуване и скачане като син дявол.

Чайлдърмас слезе от коня си, обзет от паника и отчаяние. Беше успял да опази Книгата на Джон Ъскглас от смърт и унищожение и точно когато бъдещето й изглеждаше подсигурено, самата тя се унищожи, като се промени.

— Трябва по най-бързия начин да стигнем до странноприемница! — обяви той. — Да намерим хартия и мастило! Трябва точно да запишем всички предишни надписи. Ще напрегнете цялата си памет!

Винкулус го гледаше със същото недоумение, с което нормален човек гледа безумец.

— Защо? — попита той.

— Защото това е магията на Джон Ъскглас! Мислите на Джон Ъскглас! Единственото писмено свидетелство за тях, съществувало някога. Трябва да запазим и последната следа от него!

Винкулус продължи да недоумява.

— Защо? — попита отново той. — Джон Ъскглас не е смятал, че си струва да се пази.

— Но как така изведнъж се променихте? За това няма никаква причина!

— Има колкото си искате причини — отвърна Винкулус. — Преди това беше пророчество, но нещата, които предсказвах, вече са се случили. Затова и аз трябваше да се променя — иначе щях да стана история! Суха и прашна история!

— И какво сте сега?

Винкулус сви рамене.

— Може да съм готварска книга! Може да съм роман! Може да съм сборник с проповеди! — тези предположения много го забавляваха и той се кискаше и весело подскачаше.

— Надявам се да сте това, което винаги сте били — магическа книга. Но какво пише във вас? Винкулус, нима искате да ми кажете, че така и не сте научили тези писмена?

— Аз съм книга — отвърна Винкулус и спря да подскача. — Аз съм Книгата. Задачата на Книгата е да съхранява думите. Това правя и аз. Задача на читателя е да знае какво означават те.

— Но последният читател е мъртъв!

Винкулус сви рамене, сякаш да каже, че това не е негова грижа.

— Все трябва да знаете нещо! — извика Чайлдърмас, почти обезумял от отчаяние. Той грабна ръката на Винкулус. — Какво е това? Този символ като кръгче с рога, пресечен от една черта. Повтаря се навсякъде. Какво означава?

Винкулус отдръпна ръката си.

— Означава „миналия вторник“ — отвърна той. — Означава „три прасета, едното със сламена шапка“! Означава „Сали отиде на танци и си загуби розовата кесия“! — Винкулус се засмя и размаха показалец под носа на Чайлдърмас. — Знам какво правите! Искате да станете следващия четец!

— Може би — каза Чайлдърмас. — Макар че представа нямам откъде ще започна. Но не виждам някой друг да претендира за тази чест. Каквото и да стане обаче, занапред няма да ви изпускам от поглед. Отсега нататък, Винкулус, аз ще бъда вашата сянка и вие ще бъдете моята.

Настроението на Винкулус веднага се вкисна. Той сърдито започна да се облича.

 

Пролетта се завърна в Англия. Снегът се стопи, долетяха птиците. Слънцето затопли камъните. Дъждовете и ветровете омекнаха и се обогатиха с ухания на земя и растеж. Горите се обагриха в цвят, толкова нежен, толкова лек, че трудно можеше да се нарече цвят. По-скоро беше идея за цвят — сякаш дърветата сънуваха зелени сънища или мислеха зелени мисли.

Пролетта се завърна в Англия, но Стрейндж и Норел — не. Стълбът от мрак погълна абатството Хъртфю и Норел не излезе повече от него. Хората умуваха над вероятността Стрейндж да е убил Норел или Норел да е убил Стрейндж, обсъждаха кой от тях доколко го заслужава и дали някой не трябва да отиде в Хъртфю и да провери.

Но преди да са успели да стигнат до някакво заключение по тези интересни въпроси, мракът се изпари, отнасяйки със себе си абатството Хъртфю. Къщата, паркът, мостът и част от реката изчезнаха. Пътищата, които водеха към Хъртфю, сега отвеждаха обратно към себе си или към затънтени ниви и шубраци, в които никой не искаше да попада. Къщата на „Хановер Скуеър“ и двете къщи на Стрейндж — на „Сохо Скуеър“ и в родния му Клън^[1] — бяха споходени от същата съдба. В Лондон единственото същество на света, което все още можеше да намери къщата на „Сохо Скуеър“, беше котката на Джеръми Джоунс, Булфинч. Всъщност Булфинч като че ли изобщо не знаеше, че къщата е изчезнала и продължаваше да ходи там когато пожелае, като се промушваше между номер 30 и номер 32, и всички, видели това, казваха, че няма по-странно нещо на света^[2].

Лорд Ливърпул и другите министри публично изразиха съжаление по повод изчезването на Стрейндж и Норел, но вътрешно се радваха, че са се отървали от един толкова особен проблем. Нито Стрейндж, нито Норел се бяха показали така благонадеждни, както изглеждаха в началото. Оказа се, че и двамата са се занимавали ако не с черна магия, то със сигурност с магия от по-тъмно естество, отколкото би било желателно или законно. Скоро министрите съсредоточиха вниманието си върху изненадващия брой нови магьосници, които се бяха появили изведнъж. Тези магьосници почти не се бяха занимавали с магия и в по-голямата си част бяха неуки, но обещаваха да бъдат също толкова сприхави, колкото самите Стрейндж и Норел, затова бързо трябваше да се намери начин за усмиряването им. Изведнъж плановете на мистър Норел за възстановяване на Съда на Петте дракона (които някога изглеждаха така нелепи) им се сториха съвсем навременни^[3].

През втората седмица на март в „Йорк Кроникъл“ се появи обява, адресирана до бившите членове на Ученото общество на магьосниците от Йорк, а също и до всеки, който би желал да стане член на това общество. Обявата ги канеше да дойдат в странноприемница „Старата звезда“ идната сряда (денят, в който обществото традиционно се събираше).

Тази любопитна обява засегна голяма част от бившите членове на обществото на йоркските магьосници. Поместена по този начин във вестника, тя можеше да бъде прочетена от всеки, който има едно пени в джоба. Нещо повече, авторът (който бе предпочел да остане анонимен) явно си позволяваше своеволието да кани хората да се присъединят към обществото, нещо, което — независимо кой беше — не бе упълномощен да прави.

В уречената вечер бившите членове пристигнаха в „Старата звезда“ и завариха към петдесетина магьосници (или бъдещи магьосници), събрани в голямата зала. Най-удобните места вече бяха заети и бившите членове на обществото (сред които мистър Сегундус, мистър Хънифут и доктор Фокскасъл) бяха принудени да се настанят на малък подиум далеч от камините. Това обаче имаше своето предимство: те имаха отличен изглед към събралото се множество от нови магьосници.

Гледката не изпълваше с радост душите на бившите членове. Множеството се състоеше от най-разнородни хора („Едва ли сред тях има и един джентълмен“ — отбеляза доктор Фокскасъл). Имаше двама фермери и неколцина съдържатели на дюкяни. Блед млад мъж със светла коса и енергични маниери споделяше със съседите си, че обявата във вестника несъмнено е поместена от самия Джонатан Стрейндж и че Стрейндж със сигурност ще дойде всеки момент да ги учи на магия! Имаше и един свещеник, който не изглеждаше по-обещаващ от младия мъж. Той беше гладко обръснат, трезвомислещ господин на около петдесет или шестдесет години, облечен в черно. С него имаше куче, беловласо и почтително като самия него, и поразителна млада дама в рокля от червено кадифе. Тя не изглеждаше чак толкова почтителна. Косата й беше черна, а чертите й изразяваха решимост.

— Мистър Тейлър — обърна се доктор Фокскасъл към свой почитател, — дали ще бъдете така добър да намекнете на онзи джентълмен, че нямаме навика да водим членове на семействата си на тези срещи?

Мистър Тейлър припряно се отдалечи.

От местата си на подиума бившите членове на обществото на йоркските магьосници видяха как гладко избръснатият свещеник показа по-голямо упорство, отколкото кроткото му лице предполагаше, и рязко отвърна на мистър Тейлър.

Мистър Тейлър се върна със следното съобщение:

— Мистър Редрут моли обществото да го извини, но той изобщо не е магьосник. Проявява силен интерес към магията, но не притежава умения. Дъщеря му е магьосница. Мистър Редрут има един син и три дъщери и казва, че всичките са магьосници. Другите не пожелали да дойдат на събранието, защото нямали желание да общуват с други магьосници, а предпочитали да се занимават с обучението си сами у дома, без да се разсейват.

Последва мълчание, през което бившите членове се опитваха — и не успяха — да проумеят нещо от това.

— Може би и кучето му е магьосник — каза доктор Фокскасъл и бившите членове на обществото избухнаха в смях.

Скоро стана ясно, че новодошлите се разделят на две ясно обособени групи. Мис Редрут — младата дама с роклята от червено кадифе — бе една от първите, които се изказаха. Гласът й беше тих и доста нервен. Тя не беше свикнала да говори пред публика и не всички магьосници чуха думите й, но речта й бе много пламенна. Основното съдържание на изказването й като че ли беше, че Джонатан Стрейндж е всичко! Гилбърт Норел — нищо! Стрейндж скоро ще бъде отмъстен, а Норел — повсеместно заклеймен! Магията ще се освободи от оковите, в които я е заключил Гилбърт Норел! Тези твърдения заедно с няколко споменавания на изгубения шедьовър на Стрейндж „История и практика на английската магия“ предизвикаха гневни възгласи у неколцина други магьосници, които заявиха, че книгата на Стрейндж е пълна със зли магии, а самият Стрейндж е убиец, защото без съмнение е убил жена си^[4], а вероятно е убил и Норел.

Споровете ставаха все по-разгорещени, когато пристигнаха двама мъже. Те съвсем не изглеждаха почтени. И двамата бяха с дълги разчорлени коси и носеха стари палта. Все пак докато единият изглеждаше най-долна проба скитник, другият беше значително по-спретнат и имаше вид на делови човек — дори може да се каже, на човек с власт.

Мъжът с вид на скитник не си направи труда да погледне членовете на йоркското общество, веднага се настани на пода и поиска джин и гореща вода. Другият застана в центъра на залата и огледа всички с кисела усмивка. Поклони се на мис Редрут и се обърна към магьосниците със следните думи: — Джентълмени! Мадам! Някои от вас може би ме помнят. Срещнахме се преди десет години, когато мистър Норел направи магията в Катедралата на Йорк. Казвам се Джон Чайлдърмас. Допреди месец бях слуга на Гилбърт Норел. А това — той посочи седналия на земята мъж — е Винкулус, някогашен уличен магьосник в Лондон.

Чайлдърмас не можа да продължи. Всички заговориха едновременно. Бившите членове на йоркското общество бяха неприятно изненадани да научат, че са напуснали удобните си кресла край камината у дома, за да дойдат тук и да слушат речта на един слуга. Но докато тези господа изказваха възмущението си, повечето от новодошлите реагираха по коренно различен начин. Всички те бяха или стрейнджити, или норелити, но никой от тях не беше виждал героя си и фактът, че сега се намираше в такава близост до човек, познавал и говорил и с двамата, предизвика у магьосниците невиждано въодушевление.

Чайлдърмас ни най-малко не се смути от надигналата се врява. Той просто изчака, докато шумът затихне достатъчно, за да може да говори, и каза:

— Дойдох да ви кажа, че договорът ви с Гилбърт Норел е невалиден. Напълно невалиден, господа. Вие отново сте магьосници, ако желаете.

Един от новите магьосници попита дали Стрейндж ще дойде. Друг пожела да узнае дали Норел ще дойде.

— Не, господа — отвърна Чайлдърмас. — Няма да дойдат. Ще трябва да се задоволите с мен. Аз не мисля, че Стрейндж и Норел ще се появят отново в Англия. Поне не в този век.

— Защо? — попита мистър Сегундус. — Къде са отишли?

Чайлдърмас се усмихна.

— Там, където някога са отивали магьосниците. Оттатък небето. Отвъд дъжда.

Един от норелитите отбеляза, че Джонатан Стрейндж е постъпил умно, като е напуснал Англия. Иначе със сигурност би свършил на бесилото.

Енергичният млад мъж със светла коса злобно отвърна, че цялата шайка норелити скоро ще се изправят пред сериозен проблем. Нали първият принцип на магията на Норел е, че всичко трябва да почива върху книгите? А как ще следват този принцип, след като всички книги са изчезнали заедно с абатството Хъртфю?^[5].

— Нямате нужда от библиотеката в Хъртфю, господа — каза Чайлдърмас. — Нито от библиотеката на „Хановер Скуеър“. Аз ви нося нещо много по-добро. Книга, за която Норел отдавна мечтаеше, но така и не видя. Книга, за чието съществуване Стрейндж дори не подозираше. Донесох ви книгата на Джон Ъскглас.

Нови викове. Нови препирни. Насред целия този шум мис Редрут като че ли се впусна да произнася реч в защита на Джон Ъсклас, когото упорито наричаше Негово величество краля, сякаш той всеки момент щеше да влезе в Нюкасъл и да поеме управлението на Северна Англия.

— Почакайте! — провикна се доктор Фокскасъл и плътният му важен глас заглуши първо гласовете на хората около него, а след това и на цялото множество. — Аз не виждам този измамник да държи книга! Къде е тя? Това е номер, господа! Той иска парите ни, обзалагам се. Е, сър? — обърна се той към Чайлдърмас. — Какво ще кажете? Хайде, покажете ни книгата, ако изобщо съществува!

— Напротив, господа — отвърна Чайлдърмас с мургавата си крива усмивка. — Не искам нищо ваше. Винкулус! Станете!

 

В къщата в Падуа първата грижа на семейство Грейстийл и слугите им беше да накарат мисис Стрейндж да се чувства колкото може по-удобно и всеки имаше свой начин за това. Утехата на доктор Грейстийл обикновено приемаше философска форма. Той се ровеше в паметта си за примери от историята, показващи как различни хора — най-вече дами — побеждават враждебни обстоятелства с помощта на приятелите си. Прислужниците Миникело и Франк тичаха да отварят вратите пред мисис Стрейндж, дори когато тя нямаше намерение да минава през тях. Слугинята Бонифация предпочиташе да гледа на едногодишния й престой във Феерия като на тежка настинка и през целия ден й носеше топли напитки за сгряване. Леля Грейстийл търсеше из целия град най-добрите вина и най-редките деликатеси и купуваше най-меките възглавници, сякаш се надяваше, че като положи глава на тях, Арабела ще забрави всичко, което й се е случило. Но от всички форми на утеха, които й предлагаха, мисис Стрейндж предпочиташе компанията и разговорите с Флора.

Една сутрин двете седяха и бродираха. Арабела нетърпеливо остави бродерията си и отиде до прозореца.

— Обзело ме е някакво безпокойство — каза тя.

— Това може да се очаква — кротко отвърна Флора. — Бъдете търпелива. След време ще си възвърнете предишния нрав и ще станете като преди.

— Наистина ли? — попита Арабела и въздъхна. — Честно казано, дори не помня каква съм била преди.

— Тогава аз ще ви кажа. Винаги весела, макар че често са ви оставяли сама. Рядко сте излизали от равновесие, макар че често са ви предизвиквали. Всяка ваша забележка се е отличавала с остроумие и проницателност, макар че рядко е получавала признание и почти винаги се е посрещала с противоречие.

Арабела се разсмя.

— Мили Боже! Какъв ангел съм била! Но — добави тя с ироничен поглед — не съм склонна да се доверявам на този портрет, защото вие никога не сте ме виждали.

— Мистър Стрейндж ми каза. Това са негови думи.

— О! — възкликна Арабела и извърна лице.

Флора сведе очи и тихо продължи:

— Когато дойде, той ще ви помогне да възвърнете предишната си същност по-добре от всеки друг. Отново ще бъдете щастлива — тя вдигна глава.

Арабела помълча малко и промърмори:

— Не знам дали някога ще се срещнем отново.

Флора се съсредоточи върху бродерията си. След малко каза:

— Много е странно, че накрая реши да се върне при учителя си.

— Така ли? На мен съвсем не ми изглежда странно. Никога не съм смятала, че кавгата им ще продължи твърде дълго. Дори мислех, че до края на първия месец отново ще бъдат приятели.

— Учудвате ме! — възкликна Флора. — Когато мистър Стрейндж беше с нас, той не казваше и една добра дума за мистър Норел, а мистър Норел публикува чудовищни неща за мистър Стрейндж в магическите списания.

— О, не се съмнявам — отвърна Арабела незаинтересовано. — Но това са глупости! И двамата са упорити като дяволи. Аз нямам причини да харесвам мистър Норел — нищо подобно. Но ето какво знам за него: той е първо магьосник и после всичко останало — и Джонатан е същият. Книгите и магията са единствените неща, които истински ги интересуват. Никой не разбира от магия повече от тях — така че, както виждате, съвсем естествено е да искат да бъдат заедно.

Седмиците минаваха и Арабела се усмихваше все по-често. Тя започна да се интересува от всичко, свързано с новите й приятели. Дните й бяха запълнени с обеди и вечери, множество задачи и приятни задължения към тях — дребни домашни грижи, които претовареното й съзнание и наранената й душа приемаха с радост. Тя рядко мислеше за съпруга си, но му беше благодарна за предвидливостта да я настани у Грейстийл.

Точно тогава в Падуа се появи млад капитан ирландец, за когото няколко души твърдяха, че харесва Флора — макар Флора да казваше, че не е така. Той беше предвождал кавалерийски отряд под смъртоносния огън при Ватерлоо, но при вида на Флора смелостта му като че ли го напускаше. Капитанът не можеше да я погледне, без да се изчерви, и изпадаше в пристъп на безпокойство всеки път, щом тя влезеше в стаята. По-лесно му беше да се обръща към мисис Стрейндж за сведения относно това дали Флора ще ходи скоро на разходка в „Прато дела Вале“ (красива градина в центъра на града) или кога отново ще посети семейство Бакстър (техни общи приятели) и Арабела винаги с радост му помагаше.

Но от пленничеството й имаше някои последици, които тя не можеше лесно да преодолее. Арабела беше свикнала да танцува цяла нощ и трудно заспиваше. Понякога нощем й се причуваха печални звуци на флейта и цигулка, които свиреха феина музика и я караха да танцува, макар че това беше последното нещо на света, което й се искаше.

— Говорете ми — казваше тя на Флора и леля Грейстийл. — Говорете ми и мисля, че ще го преодолея.

Тогава едната от тях или и двете сядаха с Арабела и говореха с нея за всичко, което им идваше наум. Но понякога Арабела чувстваше, че импулсът за движение — каквото и да било движение — е твърде силен, за да може да го потисне, и започваше да крачи из стаята, която делеше с Флора; а няколко пъти доктор Грейстийл и Франк любезно жертваха съня си, за да излизат с нея по нощните улици на Падуа.

Една такава нощ през април те вървяха край Катедралата. Арабела и доктор Грейстийл обсъждаха заминаването си за Англия, планирано за следващия месец. Арабела се изнервяше от перспективата да се срещне отново с всичките си английски приятели и доктор Грейстийл я успокояваше. Изведнъж Франк нададе уплашен вопъл и посочи нагоре.

Звездите се разместваха и се променяха, в небето над тях имаше нови съзвездия. Малко по-нататък се виждаше древна каменна арка. В това нямаше нищо необичайно: Падуа е град, пълен с интересни врати, арки и сводове. Но тази арка не беше като другите. Падуа е построена от средновековни тухли и много от къщите й са с приятен златисторозов цвят. Тази арка беше от строги северни камъни и от двете й страни се издигаха статуи на Джон Ъскглас. Лицето му не се виждаше добре под шапката с гарванови криле. Под арката стоеше висок силует. Арабела се поколеба.

— Нали няма да се отдалечавате? — обърна се тя към доктор Грейстийл. — Франк и аз ще стоим тук — увери я той. — Няма да мърдаме от това място.

Трябва само да ни повикате.

Арабела продължи сама. Човекът под арката четеше. Когато тя се приближи, той вдигна глава със старото, мило, добре познато изражение на някого, който не помни къде се намира или какво трябва да прави в света извън книгата.

— Този път не си довел със себе си буря — отбеляза Арабела.

— O, чула си за това? — Стрейндж се засмя леко самодоволно. — Мисля, че беше малко пресилено. Не в традициите на добрия вкус. Във Венеция прекарвах твърде много време в компанията на лорд Байрон. Прихванах нещичко от стила му.

Те повървяха малко и с всяко движение над главите им се образуваха нови звезди.

— Изглеждаш добре, Арабела — каза той. — Страхувах се… От какво се страхувах? О, от хиляди различни неща. Страхувах се, че няма да искаш да говориш с мен. Но ти си тук. Много се радвам да те видя.

— И сега хилядите ти страхове могат да се разсеят — отвърна тя. — Поне доколкото са свързани с мен. Намери ли начин да пропъдиш мрака?

— Не, още не. Макар че, честно казано, напоследък бяхме много заети — стигнахме до някои нови предположения относно русалките — и почти нямахме време да работим сериозно по проблема. Но в „Ключаря на Аполон“ на Губърт има едно-две неща, които ни се струват обещаващи. Оптимисти сме.

— Радвам се. Тежко ми е, като си помисля как страдаш.

— Не тъгувай, моля те. Освен всичко останало аз не страдам. Може би малко в началото, но вече не. А и ние с Норел не сме първите английски магьосници, принудени да работят под въздействието на магия. През XII век Робърт Даймоук се скарал с фея и след това не можел да говори, само да пее — което, уверявам те, не е толкова приятно, колкото изглежда. А един магьосник от XIV век имал сребърен крак, което трябва да е било крайно неудобно. Впрочем, кой знае дали мракът не е предимство за нас? Ние възнамеряваме да напуснем Англия и да тръгнем на път — и вероятно ще срещнем всевъзможни пакостливи създания. Английският магьосник е внушителна гледка. Двама английски магьосници, предполагам, са дваж по-внушителна гледка, а когато тези двама английски магьосници са обгърнати от вечен мрак — е! Това сигурно е достатъчно да уплаши всеки под ранга на полубог!

— Къде ще отидете?

— О, има куп места. Този свят е само един от много други и на магьосниците не приляга да бъдат… как да се изразя… тесногръди.

— Но как ще го възприеме мистър Норел? — попита колебливо Арабела. — Той никога не е обичал да пътува — дори до места като Портсмут.

— А! Това е едно от предимствата на нашия начин на пътуване. Той може изобщо да не излиза от къщата, ако не иска. Светът — всички светове — ще идват при нас.

Стрейндж млъкна и се огледа.

— Не бива да отивам по-нататък. Норел остана назад. По няколко причини, свързани с магията, ние не бива да се отдалечаваме твърде много един от друг. Арабела — каза той с необичайно сериозен тон, — мисълта, че си пленена под земята, ми беше непоносима. Бях готов на всичко — на всичко — да те измъкна от там.

Арабела взе ръцете му в своите. Очите й блестяха.

— И успя — прошепна тя.

Двамата се погледнаха и в този миг всичко стана както преди — сякаш изобщо не се бяха разделяли; но тя не предложи да дойде с него в мрака, а той не я помоли за това.

— Един ден — каза Стрейндж — ще намеря вярната магия и ще прогоня мрака. И в този ден ще дойда при теб.

— Да. Един ден. Ще те чакам.

Той кимна и понечи да тръгне, но се поколеба.

— Бел, не носи черно. Не бъди вдовица. Бъди щастлива. Такава искам да те виждам в мислите си.

— Обещавам. А аз какъв да те виждам?

Стрейндж се замисли и след малко се разсмя.

— Заровил нос в някоя книга!

Те се целунаха веднъж. После той се завъртя на токовете си и изчезна в мрака.