Сузана Кларк
Джонатан Стрейндж и мистър Норел (21)

21
МАРСИЛСКИТЕ КАРТИ

Февруари 1808 година

 

КРЪЧМАТА СЕ КАЗВАШЕ „Ананасът“ и някога служеше за убежище и скривалище на известен крадец и убиец. Този крадец имаше враг — мъж, не по-малко жесток от него. Говореше се, че някога крадецът и врагът му извършили заедно страшно престъпление, но първият прибрал цялата плячка и изпратил съобщение до магистратите със сведения къде да намерят врага му. След бягството си от Нюгейт този враг дошъл посред нощ в „Ананасът“ с тридесет души. Казал им да свалят керемидите от покрива и да разрушат стените тухла по тухла, за да може той да влезе и да измъкне крадеца. Никой не видял какво станало после, но мнозина чули по тъмната улица да се разнасят страшни викове. Съдържателят на „Ананасът“ забелязал, че зловещата слава на кръчмата допринася за търговията, и затова не си направил труда да стегне къщата, само запушил дупките с греди и смола, което сега й придаваше вид на бинтована след уличен бой със съседите.

Три мазни стъпала отвеждаха посетителите надолу в мрачно помещение. „Ананасът“ притежаваше специфичен мирис, смесица от бира, тютюнев дим, естествената миризма на посетителите и нетърпимото зловоние на река Флийт, използвана от много години за отходен канал. Флийт течеше под основите на „Ананасът“ и се предполагаше, че кръчмата потъва. Стените в помещението бяха украсени с евтини гравюри — портрети на известни престъпници от миналия век, до един увиснали на бесилото, както и портрети на безпътните кралски синове, които още не бяха обесени.

Чайлдърмас и Винкулус седнаха на маса в ъгъла. Бледо момиче им донесе евтина лоена свещ и две калаени халби топъл ейл с подправки. Чайлдърмас плати.

Известно време двамата пиха в мълчание, после Винкулус погледна Чайлдърмас.

— Какви бяха тези измишльотини за шапки и принцеси?

Чайлдърмас се разсмя.

— О, просто ми хрумна. Още откакто се появихте в библиотеката му, господарят изпраща петиции до всичките си влиятелни приятели с молба да ви прогонят. Помоли лорд Хоуксбъри и сър Уолтър Поул да се оплачат на краля от вас. Мисля, че дори искаше Негово величество да изпрати армия срещу вас, но лорд Хоуксбъри и сър Уолтър казаха, че кралят едва ли би си направил този труд за нищо и никакъв окъсан уличен магьосник. Тогава ми хрумна, че ако Негово величество узнае, че по някакъв начин сте застрашили непорочността на дъщерите му, може да погледне другояче на въпроса^[1]. Чайлдърмас отпи голяма глътка от топлия ейл с подправки.

— Но кажете, Винкулус, не ви ли омръзнаха лъжливите заклинания и измислените ясновидства? Половината ви клиенти ви се присмиват. Те не вярват в магиите ви повече от мен. Времето ви е отминало. Сега в Англия има истински магьосник.

Винкулус изсумтя с отвращение.

— Магьосникът от „Хановер Скуеър“? Всички важни особи в Лондон говорят, че не са виждали по-честен човек от него. Но аз познавам магьосниците и магията и ще ви кажа едно: всички магьосници лъжат, а този най-много от всички.

Чайлдърмас сви рамене, сякаш не си заслужаваше да отговаря на това. Винкулус се надвеси над масата:

— Магията ще се изпише на скалите, но умовете им не ще я съхранят. Зиме голите дървета ще бъдат черни писмена, но те не ще ги разгадаят.

— Дървета и скали, а, Винкулус? Кога за последно сте виждали дърво или скала? Защо не кажете, че магията ще се изпише на мръсните стени на сградите или че димът пише магия по небето?

— Това пророчество не е мое!

— Ах, да. Разбира се. Вие твърдите, че е пророчество на Краля Гарван. Е, в това няма нищо необичайно. Всеки шарлатанин, когото съм срещал, носи послание от Краля Гарван.

— Ще седя на черен трон в сенките — промърмори Винкулус, — но те няма да ме видят. Дъждът ще направи врата за мен, та да мина.

— Точно така. Е, след като не сте съчинили това пророчество, къде го намерихте?

В първия миг Винкулус като че ли не искаше да отговори, но после каза:

— Пише го в една книга.

— Книга? Каква книга? Моят господар има много богата библиотека и не знае да има такова пророчество.

Винкулус не каза нищо.

— Тази книга ваша ли е? — попита Чайлдърмас.

— У мен е.

— А откъде я имате? От кого я откраднахте?

— Не съм я откраднал. Наследих я. Тя е най-славното и най-тежко бреме, стоварвало се на плещите на човек в наши дни.

— Ако е наистина ценна, можете да я продадете на Норел. Той плаща щедро за книги.

— Магьосникът от „Хановер Скуеър“ никога няма да притежава тази книга. Няма дори да я зърне.

— И къде държите такава ценна вещ?

Винкулус се изсмя хладно, сякаш искаше да каже, че не би доверил това на слугата на врага си.

Чайлдърмас повика момичето и поиска още ейл. Двамата отново потънаха в мълчание. После Чайлдърмас извади от вътрешния джоб на палтото си колода карти и ги показа на Винкулус.

— Марсилски карти. Виждали ли сте такива досега?

— Много пъти — отвърна Винкулус. — Но тези са различни.

— Копирах ги от колодата карти на един моряк, с когото се запознах в Уитби. Той ги купил в Генуа с намерението да ги използва за търсене на пиратски съкровища, но когато ги разгледал, установил, че не ги разбира. Предложи да ми ги продаде, но аз бях беден и не можех да платя цената, която искаше. Затова сключихме сделка: аз да му предскажа бъдещето, а в замяна той да ми ги заеме, за да ги прерисувам. За съжаление корабът му отплава, преди да съм завършил цялата колода и половината са правени по памет.

— И какво бъдеще му предсказахте?

— Каквото го очакваше. Че ще се удави до края на годината.

Винкулус се подсмихна одобрително.

Оказа се, че когато Чайлдърмас сключвал сделката с мъртвия моряк, нямал пари дори за хартия и затова картите бяха нарисувани на гърбовете на кръчмарски сметки, списъци от перачници, писма, стари разписки и театрални афиши. По-късно той залепил рисунките върху цветен картон, но през някои от тях прозираше написаното от обратната страна и това придаваше на картите доста странен вид.

Чайлдърмас нареди една до друга девет карти. Обърна първата.

Под рисунката имаше цифра и наименование: VIIII. Отшелникът. На картата беше изобразен старец в монашеско расо с качулка. Той държеше лампа и се подпираше на тояга, сякаш от много седене и четене бе загубил способността си да ходи. Лицето му беше изпито и подозрително. Около него се издигаше сух дим, който обгръщаше зрителя, сякаш самата карта бе потънала в прах.

— Хм! — започна Чайлдърмас. — Понастоящем действията ви са подвластни на волята на един отшелник. Е, това вече го знаем.

Следващата карта беше Шутът — единствената неномерирана карта с картинка, сякаш героят, когото изобразява, е в известен смисъл извън събитията. На картата на Чайлдърмас бе нарисуван човек, който вървеше по път край зелено дърво. Той имаше тояга, на която да се подпира, и друга с вързоп на края, преметнат през рамо. След него подтичваше малко кученце. Рисунката трябваше да изобразява древен шут или смешник. На шапката му имаше звънче, а отстрани на коленете му бяха завързани панделки, които Чайлдърмас бе оцветил в червено и зелено. Изглежда, самият Чайлдърмас не знаеше как точно да изтълкува тази карта, защото се позамисли, преди да обърне следващите две карти: VIII. Справедливостта, жена с корона, която държеше меч и везни, и Двойка жезли. Жезлите бяха кръстосани и освен всичко останало навеждаха на мисълта за кръстопът. Чайлдърмас се изсмя.

— Виж ти, виж ти! — възкликна той, скръсти ръце и закачливо погледна Винкулус. — Тази карта тук — и той почука с пръст по Справедливостта — ми казва, че сте претеглили възможностите си и сте стигнали до решение. А тази — Чайлдърмас посочи двойката жезли — означава, че решението ви е да тръгнете на път. Изглежда съм си загубил времето. Вие вече сте решили да напуснете Лондон. Толкова протестирахте, Винкулус, а отдавна сте искали да заминете!

Винкулус сви рамене, сякаш искаше да каже: „А вие какво очаквахте?“

Петата карта беше Пажът на чашите. От един паж се очаква да е млад, но рисунката изобразяваше мъж в зряла възраст, свел глава. Косата му беше разчорлена, а брадата — гъста. В лявата си ръка държеше тежка чаша, но едва ли на това се дължеше странно напрегнатата му поза — освен ако тази чаша не беше най-тежката на света. Не, като че ли му тежеше нещо друго, не толкова забележимо. Поради естеството на материалите, които Чайлдърмас беше използвал за направата на картите си, рисунката изглеждаше много особена. На гърба й имаше някакво писмо и буквите прозираха през хартията. Дрехите на пажа представляваха плетеница от заврънкулки и дори по лицето и ръцете му се виждаха части от букви.

Когато видя картата, Винкулус се засмя, сякаш я позна. Той почука по нея като за дружески поздрав. Може би това накара Чайлдърмас да се почувства по-малко уверен отпреди.

— Носите послание, което трябва да предадете на някого — колебливо произнесе той.

Винкулус кимна.

— А дали следващата карта ще ми покаже този човек? — попита магьосникът.

— Да.

— А! — възкликна Винкулус и сам обърна шестата карта.

Шестата карта беше Рицарят на жезлите. Мъж с широкопола шапка, яхнал светъл кон. Пейзажът, през който минаваше, се състоеше от няколко скали и тревички под копитата на коня му. Дрехите му бяха добре скроени и скъпи наглед, но по някаква необяснима причина мъжът носеше тежка тояга. Всъщност думата „тояга“ би била пресилена. В действителност това беше дебел клон, отсечен от дърво или жив плет: от него стърчаха неокастрени листа и вейки.

Винкулус взе картата и започна да я разглежда.

Седмата карта беше Двойка мечове. Чайлдърмас не каза нищо, а веднага обърна осмата — Обесеният. Деветата карта беше Светът. На нея бе изобразена гола танцуваща жена, в четирите ъгъла на картата имаше ангел, орел, крилат телец и крилат лъв — символите на евангелистите.

— Можете да очаквате среща — каза Чайлдърмас, — която ще донесе някакво изпитание, може би дори смърт. Картите не разкриват дали ще оживеете или не, но каквото и да стане, това — той докосна последната карта — показва, че ще постигнете целта си.

— Е, сега вече знаете ли кой съм? — попита Винкулус.

— Не съвсем, но сега знам за вас повече, отколкото преди.

— Виждате ли, че не съм като другите?

— По нищо тук не личи, че сте нещо повече от шарлатанин — каза Чайлдърмас и започна да събира картите си.

— Почакайте — спря го Винкулус. — Сега аз ще ви предскажа бъдещето. Той взе картите и нареди девет на масата. После ги обърна една по една:

XVIII. Луната, XVI. Кулата, обърната надолу, Девятка мечове, Пажът на жезлите, Десятка жезли, обърната надолу, II. Папесата, X. Колелото на съдбата, Двойка пентакли, Кралят на чашите. Винкулус взе Кулата и я разгледа, но не каза нищо. Чайлдърмас се засмя.

— Прав сте, Винкулус. Вие не сте като другите. Тук, на масата, лежи моят живот. Но вие не можете да го разчетете. Чуден човек сте — точно обратното на магьосниците от последните векове. Те са отлично образовани, но нямат дарба. Вие имате дарба, но не и познания. Не можете да използвате това, което виждате.

Винкулус се почеса по увисналата кирлива буза с мръсни нокти. Чайлдърмас отново започна да събира картите, но магьосникът пак го спря и направи знак да наредят картите още веднъж.

— Какво? — попита Чайлдърмас изненадан. — Аз ви предсказах бъдещето. Вие не успяхте да предскажете моето. Какво още?

— Ще предскажа неговото бъдеще.

— Чие? На Норел? Но вие няма да го разберете.

— Разбъркайте картите — упорито отсече Винкулус.

Чайлдърмас ги разбърка и Винкулус нареди девет. После обърна първата карта. IIII. Императорът. На нея беше изобразен крал, седнал на трон на открито с обичайните кралски атрибути — корона и скиптър. Чайлдърмас се наведе и погледна картата.

— Какво има? — попита Винкулус.

— Изглежда, че не съм я прерисувал много добре. Досега не бях го забелязал. Мастилото не е нанесено както трябва. Линиите са дебели и размазани, косата и дрехата на императора изглеждат почти черни. И някой е оставил мръсен отпечатък от пръст върху орела. Императорът би трябвало да е по-възрастен, а аз съм нарисувал млад мъж. Ще опитате ли да я изтълкувате?

— He — отвърна Винкулус и презрително вирна брадичка, приканвайки Чайлдърмас да обърне следващата карта.

IIII. Императорът. Последва кратко мълчание.

— Това е невъзможно — каза Чайлдърмас. — В тестето няма двама Императори. Сигурен съм.

Този крал беше по-млад и по-зловещ от предишния. Косата и дрехите му бяха черни, а короната на главата му се свеждаше до тънка лента светъл метал. На картата нямаше отпечатък от пръст, но голямата птица в ъгъла определено беше черна и приличаше не толкова на орел, колкото на нещо далеч по-английско: гарван.

Чайлдърмас обърна третата карта. IIII. Императорът. После четвъртата. IIII. Императорът. На петата номерът и името на картата бяха изчезнали, но рисунката беше същата: млад тъмнокос крал, в чиито нозе важно стои голяма черна птица. Чайлдърмас обърна всички карти. Дори прегледа останалите в тестето, но в безпокойството си ги изтърва и картите се разпиляха навсякъде около него. Чайлдърмас се намери в обкръжението на черни крале, които кръжаха в студения сив въздух. На всяка карта беше изобразена същата фигура със същото бледо, неумолимо изражение.

— Ето! — тихо каза Винкулус. — Така предайте на магьосника от „Хановер Скуеър“! Това е миналото му, настоящето му и бъдещето му!

Естествено, когато Чайлдърмас се върна на „Хановер Скуеър“ и разказа на мистър Норел за случилото се, господарят му много се ядоса. Това, че Винкулус продължаваше да го предизвиква, беше достатъчно лошо; че имаше книга, която, както твърдеше, мистър Норел няма да прочете, бе още по-лошо; но че бе дръзнал да предскаже бъдещето му и го бе заплашил с рисунки на черни крале, беше направо нетърпимо.

— Изиграл те е! — гневно обяви мистър Норел. — Скрил е твоето тесте и го е подменил със свое. Не мога да повярвам, че си се хванал!

— Наистина — съгласи се мистър Ласелс и хладно изгледа Чайлдърмас.

— О, несъмнено Винкулус не прави друго, освен да мами хората — намеси се Дролайт. — Но все пак бих се радвал да видя това. Обожавам Винкулус. Трябваше да ми кажете, че ще ходите при него, мистър Чайлдърмас. Щях да ви придружа.

Чайлдърмас пренебрегна забележките на Ласелс и Дролайт и се обърна към мистър Норел:

— Дори ако допуснем, че е достатъчно ловък, за да ме изиграе по този начин, което ми се вижда слабо вероятно, откъде би могъл да знае, че имам тесте марсилски карти? Откъде, след като самият вие не го знаехте?

— Така е и трябва да се радваш, че не съм го знаел! Да предсказваш бъдещето с карти — едва ли има нещо, което да презирам повече! О, цялата работа е била гнила от самото начало!

— А тази книга, която Винкулус твърди, че притежава? — попита Ласелс.

— Да, наистина — каза мистър Норел. — Странното пророчество. Осмелявам се да предположа, че не е нищо ценно, но има един-два израза, които подсказват древен произход. Мисля, че ще е най-добре да прегледам книгата.

— Е, мистър Чайлдърмас? — попита Ласелс.

— Не знам къде я държи.

— В такъв случай разбери.

И така, Чайлдърмас пусна шпиони по следите на Винкулус и първото и изненадващо откритие, което те направиха, беше, че Винкулус е женен. Всъщност дори много по-женен от повечето хора. Съпругите му бяха пет на брой, пръснати из различни енории в Лондон и близките градове и села. Най-възрастната беше на четиридесет и пет, а най-младата на петнадесет и никоя от тях не подозираше за съществуването на останалите четири. Чайлдърмас отиде и се срещна с всяка поотделно. На две се представи като съмнителния галантерист, на трета — като митнически служител, при четвъртата се появи като пиян и безпътен комарджия, а на петата каза, че макар всички да го познават като слуга на великия мистър Норел от „Хановер Скуеър“, той всъщност е негов съперник магьосник. Две се опитаха да го оберат, една каза, че ще му каже каквото поиска срещу бутилка джин, една се опита да го заведе на сбирка в методистката църква, а петата, за голямо учудване на всички, се влюби в него. Но в крайна сметка усилията му не доведоха до нищо, защото никоя от жените не знаеше Винкулус да притежава каквото и да било, камо ли книга, а още по-малко къде я държи.

Мистър Норел не искаше да повярва на това и в малкия си кабинет на втория етаж правеше заклинания, взираше се в сребърен леген с вода, разглеждаше домовете на петте съпруги на Винкулус, но никъде не откриваше предмет, който да прилича на книга.

Междувременно над него, в малка стаичка, която бе определил за лично ползване, Чайлдърмас редеше картите си. Всички те бяха възвърнали първоначалния си вид, с изключение на Императора, който така и не се отърси от наподобяващия Краля Гарван облик. Някои карти излизаха отново и отново, сред тях Асо чаши — подобие на църковен потир с такава сложна форма, че повече приличаше на укрепен град, поставен върху столче, и II. Папесата. Според тълкуването на Чайлдърмас и двете карти означаваха нещо скрито. С нежелана честота се появяваше и поредица от жезли, но винаги големи числа — седмици, осмици, деветки и десетки. Колкото повече Чайлдърмас се взираше в тези редици от жезли, толкова повече му приличаха на изписани редове. И в същото време бяха препятствие, пречка към разбирането на смисъла, в резултат на което Чайлдърмас стигна до извода, че каквато и да е книгата на Винкулус, тя е на неизвестен език.