Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jonathan Strange & Mr Norrell, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2008)

Издание:

Превод: Магдалена Куцарова-Леви

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2006

ISBN-10: 954-733-496-4

ISBN-13: 976-954-733-496-0

История

  1. — Добавяне

58
ПОСЕЩЕНИЕТО НА ХЕНРИ УДХОУП

Декември 1816 година

 

— ДОБРЕ СТЕ НАПРАВИЛИ, че сте дошли при мен, мистър Удхоуп. Изучих много внимателно венецианската кореспонденция на мистър Стрейндж и освен явния ужас, който съвсем основателно сте отбелязали, в тези писма има много неща, невидими за лаиците. Мисля, че мога да кажа без всякаква суета, че в настоящия момент аз съм единственият човек в Англия, способен да ги разбере.

Беше късен следобед, три дни преди Коледа. В библиотеката на „Хановер Скуеър“ свещите и лампите още не бяха запалени. Беше онова особено време от деня, когато небето е светло и изпъстрено с цветове, но всички улици са мрачни. На масата имаше ваза с цветя, които на отслабващата светлина изглеждаха черни.

Мистър Норел седеше до прозореца с писмата на Стрейндж в ръце. Ласелс седеше край огъня и хладно се взираше в Хенри Удхоуп.

— Признавам, че откакто започнах да получавам тези писма, съм доста объркан — сподели Удхоуп на мистър Норел. — Отначало не знаех към кого да се обърна за помощ. Честно казано, не се интересувам от магия. Не съм следил модните спорове на тази тема. Но всички казват, че вие сте най-великият английски магьосник, а и някога бяхте учител на мистър Стрейндж. Ще ви бъда много признателен, сър, за всеки съвет, който можете да ми дадете.

Мистър Норел кимна.

— Не бива да вините мистър Стрейндж — каза той. — Професията на магьосника е рискована. Няма друга професия, която до такава степен да излага човек на опасните последици от суетата. В сравнение с нея политиката и правото са направо безобидни. Трябва да разберете, мистър Удхоуп, че аз положих големи усилия да го задържа при себе си, да го напътствам. Но неговият гений, който буди възхищение у всички ни, подвежда здравия му разум. Тези писма показват, че той се е заблудил много повече, отколкото бих могъл да предположа.

— Заблудил? Значи не вярвате в налудничавите му уверения, че сестра ми е жива?

— Не вярвам на нито една дума, сър, на нито една дума. Всичко това е плод на злополучното му въображение.

— Ах! — Хенри Удхоуп замълча, сякаш се мъчеше да прецени съотношението между разочарование и облекчение, които изпитваше. Накрая каза: — А какво е това странно твърдение, че времето е спряло? Разбирате ли нещо, сър?

Ласелс отвърна:

— Приятели в Италия ни съобщиха, че от няколко седмици мистър Стрейндж е заобиколен от неизменна тъмнина. Дали го е направил преднамерено или това е последица от неуспешна магия — не знаем. Възможно е също така да е засегнал някоя природна сила и тъмнината да е резултатът. Едно е сигурно: че някакво действие на мистър Стрейндж е предизвикало объркване в естествения ход на нещата.

— Разбирам — каза Хенри Удхоуп.

Ласелс го погледна строго.

— Това е нещо, което мистър Норел цял живот се е стремил да избегне.

— А-ха — отбеляза Хенри и се обърна към мистър Норел: — Но какво да направя, сър? Да отида ли при него, както ме моли?

Мистър Норел подсмръкна.

— По-важният въпрос според мен е кога най-скоро можем да го доведем обратно в Англия, където приятелите му ще се погрижат за него и бързо ще разсеят заблудите, които го измъчват.

— Може би трябва да му пишете, сър?

— А, не. Боя се, че малкото ми влияние над мистър Стрейндж се изчерпа още преди години. Войната в Испания ни навреди най-много. Преди да замине за Пиренейския полуостров, той се радваше да стои при мен и да усвоява всичко, на което го учех, но след това… — мистър Норел въздъхна. — Не, налага се да разчитаме на вас, мистър Удхоуп. Трябва да го накарате да се върне у дома и тъй като подозирам, че отиването ви във Венеция само ще удължи престоя му там и ще му внуши, че поне един човек вярва на заблудите му, горещо ви препоръчвам да не заминавате.

— Е, сър, трябва да призная, че много се радвам да чуя това. Непременно ще постъпя както ме съветвате. Ако бъдете така добър да ми върнете писмата, няма да ви безпокоя повече.

— Мистър Удхоуп — обади се Ласелс, — не бързайте толкова, моля ви! Разговорът ни съвсем не е приключил. Мистър Норел чистосърдечно и изчерпателно отговори на всичките ви въпроси. Сега вие трябва да му отвърнете със същото.

Хенри Удхоуп се намръщи с явно недоумение.

— Мистър Норел разсея най-голямата ми тревога. Ако мога да му услужа с нещо, разбира се, ще радвам да го сторя. Но не знам с какво…

— Може би не се изразих достатъчно ясно — прекъсна го Ласелс. — Имах предвид, че мистър Норел се нуждае от помощта ви, за да помогне на мистър Стрейндж. Какво друго можете да ни кажете за пътешествието на мистър Стрейндж из Италия? С какво се занимаваше, преди да изпадне в това печално състояние? Весел ли беше?

— Не! — възмути се Хенри, сякаш в този въпрос имаше нещо обидно. — Смъртта на сестра ми го покруси дълбоко! Поне в началото. Тогава беше много нещастен. Но когато пристигна в Генуа, всичко се промени — той помълча малко. — Сега не пише и дума за това, но по-рано писмата му изобилстваха откъм похвали по адрес на една млада дама — дъщерята на семейството, с което пътуваше. Дори започнах да подозирам, че възнамерява да се ожени повторно.

— Да се ожени повторно! — възкликна Ласелс. — И толкова скоро след смъртта на сестра ви? Боже мой! Колко непристойно! Колко неприятно за вас!

Хенри кимна наскърбен.

Последва кратка пауза и Ласелс каза:

— Надявам се, че по-рано не е изпитвал удоволствие от общуването с други дами? Имам предвид, когато мисис Стрейндж е била жива. Това би я накарало да се чувства много нещастна.

— Не! Не, разбира се! — възкликна Хенри.

— Моля да ме извините, ако съм ви засегнал. В никакъв случай не исках да проявя неуважение към сестра ви, тя беше очарователна жена. Но както знаете, подобни неща не са рядкост. Особено сред мъже с характерен начин на мислене — Ласелс протегна ръка към масата, където стояха писмата на Стрейндж до Хенри Удхоуп. Той се порови в купчината с един пръст и извади едно писмо. — Тук — каза Ласелс, след като пробяга с поглед по редовете — мистър Стрейндж пише: „Джеръми ми каза, че не си направил каквото те помолих. Но няма значение. Джеръми го направи и резултатът е точно какъвто очаквах.“ — Ласелс остави писмото и се усмихна очарователно на Хенри Удхоуп. — Какво е това, за което мистър Стрейндж ви е помолил и вие не сте направили? Кой е Джеръми и за какъв резултат става дума?

— Мистър Стрейндж… Мистър Стрейндж ме помоли да ексхумирам тялото на сестра си — Хенри сведе поглед. — Разбира се, не го направих. Тогава Стрейндж писал на слугата си Джеръми Джоунс. Много дръзка особа!

— И Джоунс ексхумирал тялото?

— Да. Имал приятел гробар в Клън. Двамата разкопали гроба. Не мога да ви опиша какво почувствах, когато разбрах какво е направил този човек.

— Да, представям си. Но какво са открили?

— Какво друго биха могли да открият, освен тялото на бедната ми сестра? Те обаче твърдят, че не са го намерили. Предпочитат да съчиняват нелепи истории.

— Какво казват?

— Няма да повтарям приказките на прислугата.

— Разбира се. Но мистър Норел би желал да оставите за момент този достоен за възхищение принцип и да говорите открито и чистосърдечно, тъй както той говори с вас.

Хенри прехапа устни.

— Казват, че в ковчега имало парче черно дърво.

— И нямало тяло? — попита Ласелс.

— Нямало тяло — каза Хенри.

Ласелс погледна мистър Норел. Мистър Норел сведе очи към ръцете в скута си.

— Но какво общо има смъртта на сестра ми с всичко това? — попита Хенри намръщен и се обърна към мистър Норел: — От това, което ми казахте, разбрах, че в смъртта на сестра ми няма нищо необикновено. Мислех, че според вас не става дума за магия!

— O, тъкмо обратното! — заяви Ласелс. — Разбира се, че става дума за магия. В това няма никакво съмнение! Въпросът е чия е магията.

— Моля? — попита Хенри.

— Разбира се, аз не съм достатъчно компетентен — каза Ласелс. — Само мистър Норел може да се справи с това.

Хенри гледаше объркан ту единия, ту другия.

— Кой е сега при Стрейндж? — попита Ласелс. — Има слуги, предполагам?

— Не, няма свои слуги. Мисля, че го обслужват хората на хазяина му. Приятелите му във Венеция са англичани. Струват ми се много странно семейство, обожават да пътуват — както дамите, така и джентълменът.

— Как се казват?

— Грейстоун или Грейфийлд. Не помня точно.

— И откъде са тези Грейстоун или Грейфийлд?

— Не знам. Не мисля, че Стрейндж изобщо ми е казвал. Джентълменът е бил корабен лекар, струва ми се, а жена му — вече покойница — е французойка.

Ласелс кимна. В стаята беше толкова тъмно, че Хенри Удхоуп не различаваше лицата на събеседниците си.

— Изглеждате ми блед и уморен, мистър Удхоуп — отбеляза Ласелс. — Може би лондонският въздух не ви понася?

— Напоследък не спя добре. Откакто започнах да получавам тези писма, сънувам само кошмари.

Ласелс кимна.

— Понякога човек може да усеща със сърцето си неща, които не би признал дори на себе си. Вие сте много привързан към мистър Стрейндж, нали?

Хенри Удхоуп придоби разбираемо озадачен вид, защото нямаше и най-малка представа за какво говори Ласелс, но каза само:

— Благодаря ви за съвета, мистър Норел. Непременно ще постъпя както предлагате, а сега може ли да получа обратно писмата си?

— А, колкото до това — отвърна Ласелс, — мистър Норел се чудеше дали не би могъл да ги задържи за известно време? Той смята, че от тях все още има какво да се научи.

Хенри Удхоуп понечи да възрази, затова Ласелс добави с известен укор:

— Той просто е загрижен за мистър Стрейндж! Всичко това е за негово добро.

Хенри остави писмата на мистър Норел и Ласелс. След като си тръгна, Ласелс каза:

— Следващата ни стъпка е да изпратим някого във Венеция.

— Да, наистина! — съгласи се мистър Норел. — Много бих искал да узная истинското положение на нещата.

— Ах, да, добре — Ласелс презрително се изсмя. — Истинското положение… Мистър Норел замига неразбиращо с малките си очички, но Ласелс не обясни какво е имал предвид.

— Не знам кого можем да изпратим — продължи магьосникът. — Италия е доста далеч. Доколкото знам, пътуването отнема близо две седмици. Не мога да се лиша от Чайлдърмас и за половината от това време.

— Хм — обади се Ласелс, — не е казано, че трябва да е Чайлдърмас. Всъщност има няколко причини да не изпращаме Чайлдърмас. Самият вие го подозирате в симпатия към стрейнджитите. Вижда ми се крайно нежелателно двамата да остават насаме в чужда страна, където могат да заговорничат срещу нас. Не, знам кого можем да изпратим.

На другия ден слугите на Ласелс обиколиха различни части на Лондон. Някои от местата, които посетиха, имаха много лоша слава, като бедняшките квартали „Сейнт Джилс“, „Севън Дайълс“ и „Сафрън Хил“, други бяха изискани и аристократични, като „Голдън Скуеър“, „Сейнт Джеймс“ и „Мейфеър“. Слугите събраха разнородна смесица от хора — шивачи, майстори на ръкавици, шапкари, обущари, лихвари (те бяха особено голям брой), съдебни пристави и пазачи от ареста за длъжници — и ги доведоха в дома на Ласелс на „Брутън Стрийт“. Когато се събраха в кухнята (господарят на къщата нямаше намерение да приема подобни хора в гостната си), Ласелс слезе и плати на всеки определена сума пари от името на някого другиго. Той им съобщи с хладна усмивка, че това е жест на благотворителност. В края на краищата ако не проявяваме щедрост на Коледа, кога друг път?

Три дни по-късно, на Свети Стефан, в Лондон неочаквано се появи херцог Уелингтън. От около година Негово сиятелство живееше в Париж, където командваше окупационната армия на съюзниците. Всъщност едва ли би било преувеличено да се каже, че понастоящем херцог Уелингтън управляваше Франция. Напоследък се задаваше въпросът дали армията на съюзниците трябва да остане във Франция, или може да се разотиде по домовете (каквото бе желанието на французите). През целия ден херцогът бе разговарял насаме с външния секретар лорд Касълрей по този важен въпрос, а по-късно отиде да вечеря с министрите в една къща на „Гросвенър Скуеър“.

Едва бяха започнали да се хранят, когато разговорът замря (рядко явление в присъствието на толкова много политици). Министрите като че ли очакваха някой да каже нещо. Премиер-министърът лорд Ливърпул неловко се изкашля и заговори:

— Може би не сте чули, но в Италия се носи слух, че Стрейндж е полудял. Херцогът се сепна и лъжицата се спря по средата на пътя към устата му.

Той огледа всички присъстващи и отново се съсредоточи върху супата си.

— Не изглеждате особено изненадан от тази новина — отбеляза лорд Ливърпул.

Негово сиятелство избърса уста със салфетката си.

— Не — каза той. — Не съм изненадан.

— Ще ни обясните ли защо? — попита сър Уолтър Поул.

— Мистър Стрейндж е ексцентричен човек — отвърна херцогът. — Околните лесно биха го сметнали за луд. Смея да кажа, че хората не са свикнали да общуват с магьосници.

Министрите очевидно не сметнаха този довод за толкова убедителен, колкото се струваше на Уелингтън. Те му представиха доказателства за лудостта иа Стрейндж: упоритото убеждение на магьосника, че жена му е жива, странното хрумване, че хората имат в главите си свещи и още по-необяснимото обстоятелство, че във Венеция вече не могат да се карат ананаси.

— Моряците, които карат плодовете в града, казват, че ананасите излитат от лодките, сякаш ги изстрелват с оръдия — обясни лорд Сидмаут, дребен сух човечец. — Разбира се, те карат и други плодове — ябълки, круши и така нататък. С другите плодове не се случва нищо, но вече няколко души са пострадали от летящите ананаси. Никой не знае защо магьосникът толкова мрази този плод.

Херцогът не се смути.

— Това нищо не доказва. Уверявам ви, на Пиренейския полуостров той правеше много по-невероятни неща. Но ако наистина е полудял, значи има причина. Послушайте съвета ми, господа, не се тревожете за това.

Последва кратко мълчание, докато министрите разсъждаваха над думите му.

— Искате да кажете, че е полудял нарочно? — попита недоверчиво един.

— Много е вероятно — отвърна херцогът.

— Но защо? — учуди се друг.

— Нямам ни най-малка представа. На Пиренеите се научихме да не му задаваме въпроси. Рано или късно ставаше ясно, че всичките му необясними и чудати действия са част от магиите му. Поставяйте му задачи, но не се учудвайте от нищо, което прави. Така, господа, се подхожда към магьосниците.

— Ах, но още не сте чули всичко! — възкликна първият лорд на Адмиралтейството. — Има и по-лошо. Казват, че той е заобиколен от постоянна тъмнина. Естественият ход на нещата е нарушен и сега една енория във Венеция тъне в безкрайна нощ!

Лорд Сидмаут добави:

— Дори вие, Ваше сиятелство, при цялата си съпричастност към този човек, трябва да признаете, че подобен покров от вечен мрак не води до нищо добро. Независимо от всичко, което магьосникът е направил за страната ни, не можем да се преструваме, че одобряваме покрова на вечния мрак.

Лорд Ливърпул въздъхна.

— Много съжалявам, че стана така. Със Стрейндж можеше да се говори като с обикновен човек. Винаги можех да разчитам на него да ни изтълкува действията на Норел. А сега трябва да намерим някого, който да ни изтълкува действията на Стрейндж.

— Да се обърнем към мистър Норел — предложи лорд Сидмаут.

— Не мисля, че можем да очакваме безпристрастна оценка от него — каза сър Уолтър Поул.

— Тогава какво да правим? — попита първият лорд на Адмиралтейството.

— Да изпратим писмо до австрийците — заяви херцог Уелингтън с обичайния си решителен тон. — Писмо, с което да им напомним за загрижеността на принц-регента и на британското правителство за съдбата на мистър Стрейндж, за това колко много дължи цяла Европа на смелостта и магическите способности на мистър Стрейндж през последните войни. Да им напомним колко неприятно ще ни бъде да научим, че с него се е случило нещо лошо.

— А! — обади се лорд Ливърпул. — Ето тук мненията ни се разделят, Ваше сиятелство. Аз мисля, че ако със Стрейндж се случи нещо лошо, то няма да дойде от австрийците. Много по-вероятно е да дойде от самия Стрейндж.

 

В средата на януари книжар на име Тайтъс Уоткинс издаде книга, озаглавена „Черните писма“, за която се твърдеше, че съдържа писма на Стрейндж до Хенри Удхоуп. Носеха се слухове, че мистър Норел е платил всички разходи по издаването й. Хенри Удхоуп се кълнеше, че никога не е давал разрешение за публикуване на писмата. Казваше също, че някои от тях са променени: местата, където се споменава за работата на Норел с лейди Поул, са премахнати, а са добавени други неща, много от които навеждат на мисълта, че Стрейндж е убил жена си с магия.

Приблизително по същото време един от приятелите на лорд Байрон, човек на име Скроуп Дейвис, предизвика сензация, когато обяви, че възнамерява да съди мистър Норел от името на лорд Байрон за опит да се сдобие по магически път с частна кореспонденция на Негова светлост. Скроуп Дейвис посети един адвокат в „Линкълнс Ин“ и подписа клетвена декларация, в която заявяваше следното: че наскоро е получил няколко писма от Байрон, в които Негова светлост говори за стълб от вечен мрак, погълнал енорията „Санта Мария Дзобениго“ във Венеция и за лудостта на Джонатан Стрейндж. Скроуп Дейвис оставил писмата на тоалетната масичка в стаята си на „Джърмин Стрийт“ в „Сейнт Джеймс“. Една вечер — според него на 7 януари — той се обличал с намерението да отиде в клуба си. Посегнал да вземе четката си за коса, когато забелязал, че писмата се въртят като сухи листа, подхванати от бриз. Но в стаята нямало бриз, който да причини това движение, и отначало Дейвис бил озадачен. Взел писмата и забелязал, че буквите върху страниците също се държат странно. Чертичките се откачали от ченгелчетата и се веели като пране на силен вятър. Изведнъж му дошло наум, че буквите се намират под влиянието на магия. По професия той бил комарджия и като всички опитни комарджии имал бърза мисъл и бистра глава. Бързо пъхнал писмата в Библията между страниците на Евангелието от Марка. После казал на неколцина приятели, че макар и невежа в магическата теория, му хрумнало, че нищо не може да пропъди зла магия както Светото писание. И излязъл прав: писмата останали у него и непроменени. Впоследствие като популярен анекдот във всички джентълменски клубове се разказвало, че най-невероятното в цялата история е не че мистър Норел се опитал да се сдобие с писмата, а че Скроуп Дейвис, известен развратник и пияница, държи в дома си Библия.