Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Jonathan Strange & Mr Norrell, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Магдалена Куцарова, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- nlr (2008)
Издание:
Превод: Магдалена Куцарова-Леви
ИК „Прозорец“ ЕООД, 2006
ISBN-10: 954-733-496-4
ISBN-13: 976-954-733-496-0
История
- — Добавяне
29
В ДОМА НА ЖОЗЕ ЕЩОРИЛ
Януари — март 1811 година
— МИСЛЕХ СИ, СЪР, че заминаването ми за полуострова ще предизвика множество промени в делата ви с Министерството на войната — каза Стрейндж. — Боя се, че след като замина, няма да ви бъде удобно хората да чукат на вратата ви по всяко време на деня и нощта и да ви молят да направите тази или онази магия. Няма да има друг освен вас, който да ги приема. Кога ще спите? Мисля, че трябва да ги убедим да променят начина ви на работа. Ако мога да ви бъда полезен при уреждането на тези въпроси, с радост ще се заема. Може би трябва да поканим лорд Ливърпул на вечеря тази седмица?
— O, да, наистина! — възкликна мистър Норел в приповдигнато настроение, предизвикано от тази проява на внимание от страна на Стрейндж. — Вие трябва да присъствате. Така добре обяснявате всичко! Достатъчно е само да кажете нещо на лорд Ливърпул и той тутакси го разбира!
— В такъв случай да пиша ли до Негова светлост?
— Да, направете го. Направете го!
Беше първата седмица от януари. Датата на заминаването на Стрейндж все още не беше уточнена, но по всяка вероятност не оставаше много време. Стрейндж седна и написа поканата. Лорд Ливърпул отговори почти веднага и още на следващия ден пристигна на „Хановер Скуеър“.
Мистър Норел и Джонатан Стрейндж имаха навика да прекарват времето преди вечеря в библиотеката и тъкмо там посрещнаха Негова светлост. Чайлдърмас също беше там, готов да играе ролята на писар, съветник, куриер или прислужник в зависимост от обстоятелствата.
Лорд Ливърпул никога не беше виждал библиотеката на мистър Норел и преди да седне, направи кратка обиколка из помещението.
— Сър, казвали са ми, че библиотеката ви е едно от чудесата на модерния свят, но изобщо не съм си представял такова богатство — отбеляза той.
Мистър Норел бе много поласкан. Лорд Ливърпул беше точно от онези гости, които магьосникът обичаше — такива, които се възхищават на книгите, без да проявяват склонност да ги вадят от лавиците и да се зачитат в тях.
После Стрейндж се обърна към мистър Норел:
— Сър, още не сме говорили за книгите, които трябва да взема със себе си на полуострова. Направил съм списък с четиридесет заглавия, но ако смятате, че нещо в него може да се подобри, ще се радвам да приема съвета ви — той извади от купчината на една от масите сгънат лист хартия и го подаде на домакина.
Този списък никак не допадна на мистър Норел. Той беше пълен със задраскани първоначални идеи, задраскани втори идеи и трети хрумвания, записани по диагонал, които се сливаха с други думи, случайно попаднали на пътя им. Имаше мастилени петна, неправилно написани заглавия, сгрешени имена на автори и — най-объркващото — три реда от поема с акростих, която Стрейндж бе започнал да съчинява като подарък за сбогуване за Арабела. Въпреки всичко не това накара мистър Норел да пребледнее. Досега изобщо не му беше минавало през ума, че Стрейндж може да се нуждае от книги в Португалия. Мисълта, че четиридесет скъпоценни тома ще бъдат отнесени в страна, където се води война и където могат да бъдат изгорени, взривени, намокрени или зацапани, бе твърде ужасна, за да може магьосникът да я понесе. Мистър Норел не знаеше много за войната, но подозираше, че войниците не са големи почитатели на книгите. Може би щяха да ги пипат с мръсни ръце. Може би щяха да ги скъсат! Може би — о, ужас на ужасите! — щяха да ги прочетат и да опитат някое заклинание! Дали войниците могат да четат? Мистър Норел не знаеше. Но след като съдбата на целия континент бе заложена на карта и лорд Ливърпул седеше в стаята, магьосникът осъзна колко трудно би било — всъщност дори невъзможно — да откаже да ги заеме на Стрейндж.
Той се обърна към Чайлдърмас с поглед, който изразяваше отчаяна молба. Чайлдърмас сви рамене.
Лорд Ливърпул продължаваше спокойно да се взира в магьосника. Той очевидно смяташе, че временната липса на четиридесетина книги ще остане почти незабелязана сред останалите няколко хиляди.
— Няма да взема повече от четиридесет — продължи Стрейндж с делови тон.
— Много разумно, сър — отбеляза лорд Ливърпул. — Много разумно. Не вземайте повече, отколкото можете да пренасяте със себе си без затруднения.
— Да пренася! — възкликна мистър Норел, по-ужасен от всякога. — Но вие със сигурност не възнамерявате да ги носите от място на място, нали? Още с пристигането си трябва да ги сложите в библиотека. Най-добре в библиотека в замък. Солиден, добре защитен замък…
— Боя се, че в библиотека те няма да ми бъдат от голяма полза — отвърна Стрейндж с влудяващо спокойствие. — Аз ще бъда във военни лагери и на бойното поле. Така че и те трябва да бъдат там.
— Тогава ще ги сложите в сандък! — каза мистър Норел. — Много здрав дървен сандък или може би железен! Да, най-добре в железен. Можем да поръчаме такъв сандък специално за случая. И тогава…
— Ах, простете, мистър Норел — прекъсна го лорд Ливърпул, — но аз настоятелно съветвам мистър Стрейндж да не взема железен сандък. Той не бива да разчита, че за багажа му ще има място в каруците. Войниците се нуждаят от каруците за пренасяне на оръжието, картите, провизиите, амунициите си и така нататък. Мистър Стрейндж ще създаде най-малки неудобства на войската, ако пренася целия си багаж на муле или магаре, както правят офицерите — той се обърна към Стрейндж. — Ще ви трябва едно добро здраво муле за багажа и слугата ви. Купете си дисаги от „Хюли и Рат“ и сложете книгите в тях. Военните дисаги са с най-голяма вместимост. Впрочем, ако ги сложите на каруца, книгите със сигурност ще бъдат откраднати. Неприятно ми е да го кажа, но войниците крадат всичко наред — лорд Ливърпул се замисли за момент и добави: — Или поне нашите войници.
Как мина последвалата вечеря — мистър Норел почти не забеляза. Той смътно помнеше, че Стрейндж и Негова светлост разговаряха надълго и нашироко и много се смяха. Няколко пъти чу Стрейндж да казва: „Е, значи тогава е решено!“, а лорд Ливърпул да отговаря: „О, разбира се!“ Но за какво говореха мистър Норел нито знаеше, нито го беше грижа. По-добре изобщо да не беше идвал в Лондон. Да не беше се захващал да възражда английската магия. Да беше си останал в абатството Хъртфю, където щеше да чете и да прави магии за собствено удоволствие. Нищо от това, мислеше той, не струваше загубата на четиридесет книги.
След като лорд Ливърпул и Стрейндж си отидоха, мистър Норел отиде в библиотеката си, за да погледне четиридесетте книги, да ги подържи и да им се порадва, докато още може.
Чайлдърмас все още беше там. Той бе вечерял на една от масите в библиотеката и сега се занимаваше със сметките по домакинството. Когато мистър Норел влезе, той вдигна глава и се усмихна.
— Мисля, че мистър Стрейндж ще се справи много добре във войната, сър. Вече успя да надхитри вас.
Една ясна лунна нощ в началото на февруари британски кораб на име „Благословията на Сейнт Серло“[1] мина по река Тежу и пусна котва на площада „Черният кон“ насред град Лисабон. Едни от първите, които слязоха от него, бяха Стрейндж и неговият слуга Джеръми Джоунс. Стрейндж никога досега не бе посещавал чужда страна и откри, че съзнанието за това, че сега се намира в такава, както и важното суетене на военни и моряци наоколо предизвикват у него голямо въодушевление.
Той нямаше търпение да започне да прави магии.
— Чудя се къде ли е лорд Уелингтън — каза Стрейндж на Джеръми Джоунс. — Мислиш ли, че някой от тези хора ще знае? — той погледна с любопитство голямата недостроена арка в единия край на площада. Тя имаше много военен вид и Стрейндж никак не би се учудил, ако Уелингтън стоеше някъде зад нея.
— Но сега е два сутринта, сър — отбеляза Джеръми. — Негова светлост вероятно спи.
— О, мислиш ли? Когато съдбата на цяла Европа е в ръцете му? Сигурно си прав.
Стрейндж неохотно се съгласи, че ще е по-добре сега да отидат в хотела, а сутринта да потърсят лорд Уелингтън.
Бяха им препоръчали един хотел на Улицата на обущарите, собственик на който беше мистър Прайдо, мъж от Корнуол. Почти всички гости на мистър Прайдо бяха британски офицери, току-що пристигнали в Португалия от Англия, които чакаха корабите да ги откарат в отпуск. Мистър Прайдо правеше всичко възможно офицерите да се чувстват като у дома по време на престоя си в хотела. В това той имаше само частичен успех. Въпреки всички усилия мистър Прайдо установяваше, че Португалия неотстъпно се натрапва на гостите му. Макар че тапетите и мебелировката в хотела бяха докарани направо от Лондон, след като португалското слънце ги беше напичало в продължение на пет години, те бяха избелели по специфичен португалски начин. Мистър Прайдо инструктираше готвача да приготвя английски ястия, но той беше португалец и в ястията му винаги имаше повече пипер и зехтин, отколкото гостите очакваха. Дори ботушите на посетителите някак заприличваха на португалски ботуши, след като ваксаджията португалец ги лъснеше.
На сутринта Стрейндж стана доста късно. Той закуси обилно и излезе на разходка за около час. Лисабон се оказа град, в който имаше изобилие от площади с арки, изискани модерни сгради, статуи, театри и магазини. Стрейндж започна да си мисли, че в края на краищата войната може да не е чак толкова зловещо нещо.
Когато се прибра в хотела, той видя на входа четирима или петима британски офицери, които оживено разговаряха помежду си. Това беше възможността, на която се бе надявал. Стрейндж отиде при тях, помоли за извинение, че ги прекъсва, обясни кой е и попита къде в Лисабон може да намери лорд Уелингтън.
Офицерите се обърнаха и го погледнаха доста изненадани, сякаш смятаха въпроса за неуместен, макар че Стрейндж не можеше да проумее защо.
— Лорд Уелингтън не е в Лисабон — отговори единият, мъж със син мундир и бели бричове — униформата на хусарите.
— О! А кога ще се върне? — попита Стрейндж.
— Кога ще се върне ли? — учуди се офицерът. — След седмици, дори бих казал месеци. Може би никога.
— Тогава къде мога да го намеря?
— Мили Боже! — възкликна офицерът. — Може да е навсякъде.
— Не знаете ли къде е? — попита Стрейндж.
Офицерът го изгледа доста строго.
— Лорд Уелингтън не се застоява на едно място — отвърна той. — Лорд Уелингтън отива там, където имат нужда от него. А от лорд Уелингтън — уточни офицерът, за да може Стрейндж да го разбере — имат нужда навсякъде.
Друг офицер с яркочервен мундир, либерално украсен със сребърна верижка, каза с по-любезен тон:
— Лорд Уелингтън е в окопите.
— В окопите? — попита Стрейндж.
— Да.
За съжаление това обяснение съвсем не беше толкова ясно и полезно, колкото офицерът смяташе. Но Стрейндж реши, че достатъчно е демонстрирал невежеството си. Желанието му да задава въпроси изведнъж се изпари.
„Лорд Уелингтън е в окопите.“ Любопитно изречение и ако трябваше да изкаже предположение относно значението му, Стрейндж най-вероятно би решил, че е разговорен израз за човек, който се е напил.
Той влезе в хотела и каза на портиера да потърси Джеръми Джоунс. Ако някой трябваше да изглежда невежа и глупак в очите на Британската армия, Стрейндж би предпочел това да е Джеръми.
— Ето те и теб! — възкликна той, когато Джеръми се появи. — Иди потърси някой войник или офицер и го питай къде да намеря лорд Уелингтън.
— Разбира се, сър. Но не искате ли да попитате сам?
— Невъзможно. Имам да правя магии.
И така Джеръми излезе и не след дълго се върна.
— Научи ли? — попита Стрейндж.
— О, да, сър! — весело отвърна Джеръми. — В това няма никаква тайна. Лорд Уелингтън е в окопите.
— Добре, но какво означава това?
— О, моля да ме извините, сър! Господинът го каза толкова естествено! Сякаш това е най-обикновеното нещо на света. Мислех, че вие ще знаете.
— Е, не знам. Може би ще е най-добре да попитам Прайдо.
Мистър Прайдо се радваше да помогне. Няма нищо по-просто от това. Мистър Стрейндж трябва да отиде в щаба на армията. Със сигурност там ще намери Негова светлост. Щабът е на половин ден път от града. Може би малко повече.
— Колкото от Тибърн до Годалминг, сър, ако можете да си го представите.
— Е, ако бъдете така добър да ми го покажете на картата…
— Опазил ви Бог, сър! — възкликна мистър Прайдо стъписан. — Сам никога няма да го намерите. Трябва да повикам някого да ви заведе.
Човекът, когото мистър Прайдо повика, беше един помощник-интендант, който имаше работа в Тореш Ведраш, градче на четири-пет мили от щаба. Помощник-интендантът се зарадва, че ще пътува със Стрейндж и ще му покаже пътя.
„Ето, най-после — помисли си магьосникът. — Работите ми напредват.“
Първата част от пътуването мина сред приятен пейзаж от поля и лозя, тук-таме осеяни с хубави бели къщички и каменни вятърни мелници с крила от кафяв брезент. Множество португалски войници в кафяви униформи непрекъснато се движеха в двете посоки на пътя, имаше и неколцина британски офицери, чиито ярки униформи в червено и синьо изглеждаха — поне за патриотично настроеното око на Стрейндж — по-мъжествени и войнишки. След като яздиха три часа, пред очите им от равнината се издигна планинска верига, стръмна като стена.
Когато влязоха в тясна клисура между два високи върха, помощник-интендантът каза:
— Тук започва фронтовата линия. Виждате ли онова укрепление високо горе от едната страна на клисурата? — той посочи надясно. По всичко личеше, че „укреплението“ е започнало живота си като вятърна мелница, която наскоро се бе сдобила с всевъзможни допълнения под формата на бастиони, крепостни стени и бойници. — А другото укрепление от отсрещната страна? — добави помощник-интендантът и посочи наляво. — А там, на следващото скалисто възвишение, виждате ли още едно малко укрепление? Освен него — макар че не се вижда, защото днес е мрачно и облачно — има и четвърто по-нататък. И така нататък, и така нататък. Цяла линия от укрепления от Тежу до морето! И това не е всичко! На север има още две линии. Общо три фронтови линии!
— Несъмнено е внушително. Португалците ли са ги направили?
— Не, сър. Лорд Уелингтън ги направи. Какво да ви кажа, сър! Муха не може да прехвръкне, освен ако няма документ с подписа на лорд Уелингтън! Ето защо, сър, френската армия стои в Сантарем и не може да стигне по-далеч, докато ние с вас спим спокойно в леглата си в Лисабон!
Много скоро те слязоха от пътя и поеха по стръмна лъкатушеща пътека, която водеше нагоре към селцето Перу Негру. Стрейндж остана поразен от разликата между войната такава, каквато си я представяше, и войната, каквато беше в действителност Той очакваше лорд Уелингтън да седи в някоя внушителна сграда в Лисабон и да издава заповеди. Вместо това го намери на място, толкова малко, че в Англия трудно би могло да се нарече село.
Щабът на армията се оказа напълно незабележима къща в обикновен двор с калдъръм. Стрейндж научи, че лорд Уелингтън е тръгнал да оглежда фронтовите линии. Никой не знаеше кога ще се върне — може би чак за вечеря. Никой не възразяваше Стрейндж да го почака, стига само да не се пречка на военните.
Но още с влизането си в къщата магьосникът попадна под влиянието на онзи неудобен природен закон, съгласно който щом човек пристигне на място, където не го познават, той неизбежно се пречка на всички. Стрейндж не можеше да седне, защото в стаята, в която го поканиха, нямаше столове — вероятно с цел ако французите успеят някак да проникнат в къщата, да не се скрият зад тях; затова той застана до един прозорец. Но тогава влязоха двама офицери и единият от тях пожела да покаже някаква важна военна характеристика от португалския ландшафт и за тази цел му се налагаше да погледне през прозореца. Офицерите изгледаха злобно Стрейндж, който се премести и застана пред свод с дръпната до половината завеса.
Междувременно някакъв глас от коридора през секунда се провикваше към някого на име Уайнспил да донесе буретата с барут, и то бързо. В стаята влезе дребничък, леко прегърбен войник. Той имаше мораво рождено петно на лицето си и като че ли носеше части от униформата на всички родове войски на Британската армия. Това явно беше Уайнспил. Уайнспил беше недоволен. Не можеше да намери барута. Ровеше из шкафовете, надничаше под стълбищата и на балконите и току се провикваше в отговор; „Един момент!“, докато настъпи моментът, когато реши да погледне зад гърба на Стрейндж — зад пердето и под свода. Уайнспил веднага извика, че е намерил буретата с барут и че щял да ги види и по-рано, ако някой — тук той изгледа много навъсено Стрейндж — не бил застанал пред тях.
Часовете се нижеха бавно. Стрейндж зае предишното си място до прозореца и вече почти дремеше, когато дочу звуци на суетене и смут и се досети, че някой важен човек е влязъл в къщата. В следващия миг в стаята нахлуха трима души и Стрейндж най-после се озова в присъствието на лорд Уелингтън.
Как може да се опише лорд Уелингтън? Кому е необходимо или нужно това? Лицето му е навсякъде, където и да погледнете — евтина репродукция на стената на крайпътен хан, много по-изтънчена, украсена със знамена и барабани, на стълбището на Залата за заседания. В наши дни нито една млада дама със средно романтична нагласа няма да пропусне да си купи поне един негов портрет, преди още да е навършила седемнадесетгодишна възраст. Тя ще смята дългите орлови носове за далеч по-изискани от късите чипи такива и ще приема за най-голямо нещастие в живота си факта, че той вече е женен. За да компенсира това, тя ще храни най-сериозни намерения да нарече първородния си син Артър. Не че ще бъде сама в обожанието си. По-младите й братя и сестри ще бъдат също толкова фанатично предани на Негова светлост. Най-красивият оловен войник във всяка детска стая в Англия винаги се нарича Уелингтън и преживява повече приключения от останалите войници в кутията, взети заедно. Всеки ученик се превъплъщава в ролята на Уелингтън поне веднъж седмично и същото важи за по-малките му сестри. Уелингтън е носител на всички английски добродетели. Той е английското в най-съвършения му вид. Ако французите носят Наполеон в стомасите си (а те очевидно го правят), то ние носим Уелингтън в сърцата си[2].
В настоящия момент лорд Уелингтън бе крайно недоволен от нещо.
— Заповедите ми бяха съвсем ясни, струва ми се! — каза той на другите двама офицери. — Португалците трябваше да унищожат цялата царевица, която не могат да отнесат, за да не попадне в ръцете на французите. Но през половината ден гледах как френски войници влизат в пещерите на Карташу и излизат от там с чували.
— За португалските земеделци е много трудно да унищожат собствената си царевица. Страх ги е, че може да гладуват — обясни един от офицерите.
Другият офицер с надежда предположи, че може би французите не пренасят в чувалите царевица, а нещо друго, по-безполезно. Да речем, злато или сребро.
Лорд Уелингтън го изгледа хладно.
— Френските войници отнасяха чувалите на мелниците. Крилата се въртяха пред очите ми! Да не мислите, че мелят злато? Далзиъл, оплачете се на португалските власти, ако обичате! — погледът му се стрелкаше гневно из стаята и изведнъж се спря върху Стрейндж. — Кой е този? — попита Негова светлост.
Офицерът, наречен Далзиъл, промърмори нещо в ухото му.
— О! — възкликна лорд Уелингтън, обърна се към Стрейндж и каза: — Вие сте магьосникът — в забележката му се долавяше лека въпросителна нотка.
— Да — отвърна Стрейндж.
— Мистър Норел?
— О, не. Мистър Норел е в Англия. Аз съм мистър Стрейндж.
Лорд Уелингтън го погледна безизразно.
— Другият магьосник — обясни Стрейндж.
— Разбирам — каза лорд Уелингтън.
Офицерът на име Далзиъл изгледа магьосника с учудване, сякаш смяташе, че след като лорд Уелингтън е казал на непознатия кой е, крайно невъзпитано от негова страна е да настоява, че е някой друг.
— Е, мистър Стрейндж — каза лорд Уелингтън, — боя се, че напразно сте били път дотук. Да ви призная честно, ако бях в състояние да предотвратя идването ви, щях да го направя. Но след като вече сте дошъл, ще се възползвам от възможността да ви обясня големите затруднения, които вие и другият джентълмен създавате на армията.
— Затруднения? — учуди се Стрейндж.
— Затруднения — повтори Негова светлост. — Виденията, които сте показали на министрите, са ги окуражили да вярват, че разбират как стоят нещата в Португалия. Изпратиха ми много повече заповеди и се намесиха в далеч по-голяма степен, отколкото биха го направили иначе. Само аз знам какво трябва да се направи в Португалия, мистър Стрейндж, тъй като само аз съм запознат с всичките обстоятелства. Не казвам, че вие и другият джентълмен не сте направили добро другаде — във флота, изглежда, са доволни, макар да не знам нищо за това, — но казвам, че тук, в Португалия, не ми трябва магьосник.
— Но, милорд, в Португалия магията няма да се използва погрешно, тъй като аз ще бъда изцяло на вашите услуги и под ваше ръководство.
Лорд Уелингтън стрелна с поглед Стрейндж.
— Това, от което наистина имам нужда, са хора. Можете ли да направите повече хора?
— Хора? Е, зависи какво има предвид Ваша светлост. Интересен въпрос… — за голямо свое неудобство Стрейндж установи, че говори точно като мистър Норел.
— Можете ли да направите повече хора? — прекъсна го Негова светлост.
— Не.
— Можете ли да направите така, че куршумите да летят по-бързо и да покосяват французите? Те и сега летят доста бързо. А дали можете да преобърнете земята и да преместите камъните така, че да построят редути, люнети и други отбранителни съоръжения за мен?
— Не, милорд. Но, милорд…
— Името на щабния капелан е мистър Брискол. Името на главния военен лекар е доктор Макгритър. Ако решите да останете в Португалия, аз ви съветвам да се запознаете с тези господа. Може би те ще имат някаква полза от вас. Аз нямам.
Лорд Уелингтън се обърна и веднага извика на някой си Торнтън да приготвя вечерята. По този начин даде на Стрейндж да разбере, че разговорът е приключил.
Стрейндж беше привикнал на почтително отношение от страна на правителствените министри. Най-високопоставените хора в държавата се държаха с него като с равен. Да се озове изведнъж сред капеланите и лекарите на армията — прости извънщатни служители — наистина беше много лошо.
Той прекара нощта в голямо неудобство в единствения хан на Перу Негру и веднага щом се развидели, препусна обратно към Лисабон. Когато се върна в хотела на Улицата на обущарите, Стрейндж седна и написа дълго писмо на Арабела, в което разказваше с най-малките подробности за ужасния начин, по който са се отнесли с него. После се почувства по-добре и реши, че на един мъж не приляга да се оплаква, затова скъса писмото.
След това състави списък с всички видове магии, които двамата с Норел са правили за Адмиралтейството, и се помъчи да реши коя от тях би свършила най-добра работа на лорд Уелингтън. След внимателно обмисляне заключи, че няма по-сигурен начин да влоши мизерното положение на френската армия от това да им изпрати бури с гръмотевици и проливен дъжд. Той реши незабавно да пише до Негова светлост с предложение да направи такава магия. Решителните действия винаги ободряват и настроението на Стрейндж тутакси се подобри — докато не погледна през прозореца. Небето беше притъмняло, лееше се дъжд като из ведро и духаше безмилостен вятър. По всичко личеше, че скоро ще загърми. Магьосникът отиде да потърси мистър Прайдо. Прайдо потвърди, че тук вали така от седмици и че според португалците ще продължи още дълго — и, да, французите наистина много се измъчват от това.
Стрейндж се замисли. Изкушаваше се да изпрати до лорд Уелингтън бележка, като му предложи да накара дъжда да спре с мотива, че това трябва да е също толкова мъчително и за британските войници, но накрая реши, че целият въпрос за правене на магии, свързани с времето, е твърде противоречив, а и първо трябва да научи повече за войната и за лорд Уелингтън. Междувременно магьосникът се спря на напаст от жаби като най-доброто, което може да се изсипе на главите на френските войници. Изглеждаше много библейско, а има ли, каза си Стрейндж, нещо по-възвишено от това?
На другата сутрин той седеше мрачен в хотелската си стая и се правеше, че чете една от книгите на Норел, а всъщност съзерцаваше дъжда, когато на вратата се почука. Беше шотландски офицер в униформа на хусарите, който изгледа въпросително Стрейндж и попита: — Мистър Норел?
— Не съм… O, няма значение! Какво мога да направя за вас?
— Съобщение за вас от щаба, мистър Норел — младият офицер подаде на Стрейндж лист хартия.
Беше собственото му писмо до Уелингтън. Някой беше надраскал отгоре с дебел син молив една-единствена дума: „Отхвърля се.“ — Чий е този почерк? — попита Стрейндж.
— На лорд Уелингтън, мистър Норел.
— А-ха.
На следващия ден Стрейндж написа на Уелингтън друга бележка, в която предлагаше да накара водите на река Тежу да излязат от коритото и да залеят французите. Това поне подтикна Негова светлост да напише значително по-дълъг отговор, като обясни, че понастоящем цялата британска армия и по-голямата част от португалската армия се намира между Тежу и французите и следователно предложението на мистър Стрейндж не е никак уместно.
Това не накара Стрейндж да се откаже. Той продължи всеки ден да изпраща на Уелингтън по едно свое предложение. Всички биваха отхвърлени.
Един особено мрачен ден в края на февруари магьосникът вървеше по коридора на хотела на мистър Прайдо на път за поредната си самотна вечеря, когато почти се сблъска с ведър млад човек в английски дрехи. Мъжът се извини и го попита дали знае къде може да намери мистър Стрейндж.
— Аз съм Стрейндж. А вие кой сте?
— Казвам се Брискол. Аз съм щабният капелан.
— Мистър Брискол? Да. Разбира се.
— Лорд Уелингтън ме помоли да ви посетя — обясни мъжът. — Спомена, че можете да ми бъдете от помощ с някоя магия — мистър Брискол се усмихна. — Но, струва ми се, истинската причина е, че се надява да ви убедя да престанете да му пишете всеки ден.
— О! — възкликна Стрейндж. — Няма да престана, докато не ми даде да правя нещо.
Мистър Брискол се засмя. — Много добре, ще му кажа.
— Благодаря ви. А има ли нещо, което мога да направя за вас? Никога досега не съм правил магии за църквата. Ще бъда откровен, мистър Брискол. Познанията ми по еклезиастична магия са много оскъдни, но ще се радвам да бъда полезен на някого.
— Хм. И аз ще бъда откровен с вас, мистър Стрейндж. Задълженията ми всъщност са много прости. Обикалям болните и ранените. Отслужвам литургии за войниците и се старая да им уредя прилично погребение, когато ги убият, горките момчета. Не виждам с какво бихте могли да ми помогнете.
— Точно както и всички останали — отвърна Стрейндж с въздишка. — Елате поне да вечеряте с мен. Поне няма да ми се налага да се храня сам.
Мистър Брискол бързо се съгласи и двамата седнаха в трапезарията на хотела. Капеланът се оказа добра компания за вечеря и с удоволствие разказа на Стрейндж всичко, което знаеше за лорд Уелингтън и за армията.
— Войниците като цяло не са религиозни хора — сподели той, — но аз не съм и очаквал да бъдат, а и много ми помогна обстоятелството, че всички капелани преди мен са излизали в отпуск почти веднага след пристигането си. Аз съм първият, решил да остане, и момчетата са ми благодарни за това. Те гледат много благосклонно на всеки, който е готов да сподели тежкия им живот.
Стрейндж отвърна, че не се съмнява в това.
— А вие, мистър Стрейндж? Как се справяте?
— Аз ли? Никак не се справям. Никой тук не ме иска. Обръщат се към мен — в редките случаи, когато изобщо някой ме заговаря — ту с „мистър Стрейндж“, ту с „мистър Норел“. Никой като че ли не подозира, че това са отделни хора.
Брискол се разсмя.
— А лорд Уелингтън отхвърля всичките ми предложения за помощ веднага щом ги отправя.
— Защо? Какво сте му предложили?
Стрейндж разказа на капелана за първото си предложение да изпрати на французите дъжд от жаби.
— Е, никак не се учудвам, че не се е съгласил с това! — презрително отсече мистър Брнскол. — Французите пекат жабите и ги ядат, нали така? Основната част от плана на лорд Уелингтън е да накара французите да гладуват. Със същия успех можехте да предложите да ги засилете с дъжд от печени пилета или питки с пълнеж от свинско!
— Вината не е моя — отвърна Стрейндж леко засегнат. — На драго сърце бих се съобразил с плановете на лорд Уелингтън, само че не знам какви са те. В Адмиралтейството в Лондон ни обясняваха намеренията си и ние правехме магии според желанията им.
— Ясно — каза Брискол. — Простете ми, мистър Стрейндж, може би не съм разбрал добре, но ми се струва, че тук разполагате с голямо предимство. В Лондон сте бил длъжен да се осланяте на мнението на Адмиралтейството за неща, които се случват на стотици мили от там — а, смея да отбележа, Адмиралтейството често допуска грешки. Тук можете да отидете и да видите с очите си какво става. Вашите преживелици не са по-различни от моите. Когато пристигнах, и на мен никой не обръщаше внимание. Местех се от един полк в друг. Никой не ме искаше.
— Все пак сега сте в щаба на Уелингтън. Как го постигнахте?
— Отне ми време, но накрая успях да докажа, че мога да бъда полезен на Негова светлост. Не се съмнявам, че и вие ще успеете.
Стрейндж въздъхна.
— Старая се. Но изглежда, че единственото, което успявам да докажа, е колко съм безполезен. Отново и отново!
— Глупости! Доколкото виждам, досега сте допуснали само една сериозна грешка и тя е, че стоите в Лисабон. Ако искате съвета ми, заминете веднага щом можете. Идете в планините и нощувайте редом с войниците и офицерите! Докато не го сторите, няма да узнаете нищо за тях. Разговаряйте с тях. Прекарвайте дните си с тях в опустелите села зад фронтовата линия. Те скоро ще ви обикнат за това. Войниците са най-добрите приятели на света.
— Наистина ли? В Лондон се говори, че Уелингтън ги нарича измета на земята.
Брискол се разсмя, сякаш да наречеш някого измета на земята е съвсем невинна шега, в която се крие голяма част от очарованието на армията. Стрейндж си каза, че това е странна реакция от страна на човек от духовенството.
— Та кое от двете е вярно? — попита магьосникът.
— И двете, мистър Стрейндж. И двете. Е, какво ще кажете? Ще заминете ли?
Стрейндж се намръщи.
— Не знам. Разбирате ли, не че се страхувам от несгодите и неудобствата. Вярвам, че мога да понеса точно толкова подобни неща, колкото и повечето мъже. Но не познавам никого там. Откакто съм пристигнал, като че ли се пречкам в краката на всички, а без приятели, при които да отида…
— О, това може лесно да се поправи! Тук не е Лондон или Бат, където ви трябват препоръчителни писма. Вземете бъчва бренди, може и един-два сандъка шампанско, ако слугата ви може да ги носи. Ако не ви се свидят брендито и шампанското, скоро ще имате широк кръг от познати сред офицерите.
— Наистина ли? Толкова ли е просто?
— O, със сигурност! Но не си правете труда да носите червено вино. Те вече имат предостатъчно.
След няколко дни Стрейндж и Джеръми Джоунс напуснаха Лисабон и поеха към селата зад фронтовата линия. Британските офицери и войници малко се изненадаха, когато научиха, че сред тях има магьосник. Те изпращаха лисма до приятелите си в Англия, в които го описваха по всевъзможни нелицеприятни начини и се чудеха какво, за Бога, търси той тук. Но Стрейндж послуша съвета на мистър Брискол. Всеки офицер, когото магьосникът срещаше, получаваше покана да пийне шампанско с него след вечеря. Скоро военните му простиха ексцентричността на неговата професия. Важното беше, че в бивака на Стрейндж човек винаги можеше да намери весели хора и прилично питие.
Освен това Стрейндж се научи да пуши. Досега това не му бе допадало като занимание за свободното време, но той установи, че една кесия тютюн подръка е неоценим начин за завързване на разговор с войниците.
Това беше странен живот сред призрачен пейзаж. По нареждане на лорд Уелингтън жителите на селата зад фронтовата линия бяха евакуирани, а посевите изгорени. Войниците от двете армии влизаха в опустелите села и си вземаха каквото може да им бъде от полза. От британската страна на фронта не беше необичайно да се видят дивани, гардероби, легла, столове и маси, наредени на планински склон или на поляна сред гората. От време на време се случваше човек да види цели спални или всекидневни, в които имаше приспособления за бръснене, книги и лампи минус ограниченията на стените и тавана.
Но ако британската армия страдаше от вятъра и дъжда, участта на френската армия бе далеч, далеч по-тежка. Дрехите на французите бяха окъсани и те нямаха какво да ядат. Френската армия стоеше пред фронтовата линия на лорд Уелингтън от миналия октомври. Не можеше да атакува британската армия — тя разполагаше с три непробиваеми линии от укрепления, в които можеше да се оттегли във всеки момент. А лорд Уелингтън не си правеше труда да атакува французите. Защо да го прави, когато гладът и болестите убиваха враговете му по-бързо, отколкото той сам би го направил? На 5 март французите напуснаха лагера си и поеха на север. След няколко часа лорд Уелингтън и британската армия се втурнаха по петите им. Джонатан Стрейндж тръгна с тях.
Една много дъждовна утрин към средата на месеца Стрейндж яздеше край пътя, по който вървеше 95-и стрелкови полк. Случайно забеляза неколцина приятели малко по-напред. Той пришпори коня си в лек галоп и бързо ги настигна.
— Добро утро, Нед — поздрави магьосникът един войник, по негови наблюдения мълчалив и чувствителен човек.
— Добро утро, сър — весело отвърна Нед.
— Нед?
— Да, сър?
— Какво ти се иска най-много? Знам, че това е странен въпрос и моля да ме извиниш, че ти го задавам, но наистина трябва да знам.
Нед не отговори веднага. Той пое дълбоко въздух, почеса се по челото и прояви други признаци на дълбок размисъл. Междувременно другарите му с готовност казаха на Стрейндж какво им се иска най-много — неща като вълшебни гърнета със злато, които никога не се опразват, и къщи, издялани от един-единствен къс диамант. Момче от Уелс тъжно и напевно се провикна:
— Препечен хляб със сирене! Препечен хляб със сирене!
Той го повтори още няколко пъти, с което предизвика бурен смях сред останалите войници — уелсците са шегаджии по природа. Междувременно Нед привърши с размислите си.
— Нови ботуши — обяви той.
— Наистина ли? — учуди се Стрейндж.
— Да, сър — отвърна Нед. — Нови ботуши. Заради проклетите португалски пътища — той махна към множеството камъни и дупки, които португалците кой знае защо наричаха път. — Ботушите се прокъсват и нощно време костите ме болят от ходене. Но ако имах нови ботуши — ех, колко бодър щях да се чувствам след цял ден път! Как само щях да се бия с французите! Щях да ги накарам да се изпотят!
— Желанието ти да се биеш ти прави чест, Нед — отбеляза Стрейндж. — Благодаря ти. Даде ми отличен отговор — и той се отдалечи, последван от оглушителни викове като „Ей, кога Нед ще си получи новите ботуши?“ и „Къде са ботушите на Нед?“.
Същата вечер щабът на лорд Уелингтън беше настанен в разкошна, макар и запустяла къща в село Лоузао. Тази къща принадлежеше на заможен и патриотично настроен португалски благородник, Жозе Ещорил, който заедно със синовете си бе измъчван и убит от французите. Съпругата му беше починала от треска, а за тъжната съдба на дъщерите му се разказваха какви ли не истории. От месеци тази къща беше изоставено и много меланхолично място, но сега с пристигането на хората на Уелингтън тя се изпълни с глъчка от шегите и споровете им и мрачните стаи изглеждаха почти весело от червените и сините мундири на офицерите, които сновяха из тях.
Часът преди вечеря бе най-оживеното време от деня и в стаята се тълпяха офицери, които докладваха и приемаха заповеди или просто разменяха клюки. В единия край имаше изящно, отрупано с орнаменти и разпадащо се каменно стълбище, което водеше до стара двойна врата. Казваха, че зад вратата лорд Уелингтън се труди усърдно над нов план за победа над французите и любопитното беше, че всеки, който влезеше в стаята, неизменно отправяше почтителен поглед към върха на стълбището. Двама от висшите офицери на Уелингтън — главният интендант на армията полковник Джордж Мъри и генерал-адютант Чарлс Стюарт — седяха един срещу друг на голяма маса и обмисляха разположението на войската през следващия ден. И тук спирам за малко, за да отбележа, че след като прочетете думите „полковник“ и „генерал“, си представите, че на масата седят двама старци, много ще сгрешите. Вярно е, че преди осемнадесет години, когато войната с французите започна, британската армия се командваше от почтени мъже на преклонна възраст, много от които през цялата си кариера не бяха зървали бойно поле. Но минаха години, тези стари генерали отидоха в запас или умряха и армията сметна за по-удобно да ги замени с млади енергични мъже. Самият Уелингтън беше малко над четиридесетте, а повечето му висши офицери бяха още по-млади. Стаята в къщата на Жозе Ещорил бе пълна с млади хора, които обичаха да се бият и да танцуват и бяха предани на лорд Уелингтън.
Макар че валеше, мартенската вечер беше топла — толкова топла, колкото е в Англия през май. След смъртта на Жозе Ещорил градината беше избуяла, особено люляковите храсти, които се притискаха в стените на къщата. Сега те бяха отрупани в цвят, а прозорците бяха отворени и през тях влизаше влажен въздух с ухание на люляк. Изведнъж полковник Мъри и генерал Стюарт усетиха как по тях и по важните им документи се сипят капки вода. Те вдигнаха глава възмутени и видяха Стрейндж да стои на верандата и безгрижно да тръска чадъра си.
Той влезе в стаята и поздрави неколцина офицери, с които се познаваше. Приближи се към масата и попита дали е възможно да говори с лорд Уелингтън. Генерал Стюарт, достолепен и красив мъж, отговори с енергично поклащане на главата. Полковник Мъри, който беше по-мек и по-дружелюбен човек, каза, че се бои, че това няма да е възможно.
Стрейндж хвърли поглед към внушителното стълбище и голямата украсена с резба врата, зад която седеше лорд Уелингтън (интересно как всеки, който влезеше в стаята, инстинктивно усещаше къде се намира Негова светлост. Това е то благоговението, което пораждат у нас великите хора!). Магьосникът не прояви желание да тръгне натам. Полковник Мъри изказа предположението, че Негова светлост може би се чувства самотен.
Към масата се приближи висок мъж с живи черни вежди и дълги също така черни мустаци. Той носеше тъмносин мундир със златни ширити — униформата на леките драгуни.
— Къде настанихте френските пленници? — обърна се мъжът към полковник Мъри.
— В камбанарията — отвърна полковникът.
— Така може — каза драгунът. — Питам, защото миналата нощ полковник Пърси затвори трима французи в една барака, като мислеше, че там няма опасност да направят нещо. Но някакви момчета от 52-ри прибрали пилета в бараката и французите изяли пилетата. Полковник Пърси каза, че тази сутрин някои от момчетата му гледали французите малко особено, все едно се питали колко от пилешкото месце се е полепило по французите и дали да не сготвят някого от тях, та да разберат.
— О! — възкликна полковник Мъри. — Тази нощ няма опасност да стане нищо подобно. Единствените други създания в камбанарията са плъховете и мисля, че ако някой ще яде някого, то по-скоро плъховете ще изядат французите.
Полковник Мъри, генерал Стюарт и мъжът с черните мустаци избухнаха в смях, който неочаквано бе прекъснат от магьосника.
— Пътят между Ешпинял и Лоузао е много лош — каза той (това беше пътят, по който същия ден бе минала значителна част от британската армия).
Полковник Мъри се съгласи, че пътят наистина е много лош. Стрейндж продължи:
— Не мога да ви кажа колко пъти днес конят ми се препъна и затъна в калта. Бях сигурен, че ще окуцее. Но този път не е по-лош от всеки друг, който съм виждал от пристигането си насам, а утре, доколкото разбирам, някои от нас отиват на места, където няма никакви пътища.
— Да — съгласи се полковник Мъри, като от все сърце му се искаше магьосникът да си тръгне.
— През преливащи реки и каменни долини, през гори и храсталаци, предполагам — каза Стрейндж. — Ще бъде много лошо за всички ни. Смея да предположа, че почти няма да напреднем. Смея да предположа, че изобщо няма да помръднем.
— Това е един от недостатъците при воденето на война на такова изостанало, затънтено място като Португалия — отбеляза полковник Мъри.
Генерал Стюарт не каза нищо, но гневният поглед, с който стрелна магьосника, достатъчно ясно изразяваше мисълта му, че може би Стрейндж ще напредне повече, ако и той, и конят му си заминат обратно за Лондон.
— Да поведеш четиридесет и пет хиляди души и всичките им коне, каруци и оръжие през такава разорена страна! Никой в Англия не би повярвал, че е възможно — Стрейндж се засмя. — Колко жалко, че Негова светлост не може да отдели минута-две, за да разговаря с мен, но може би вие ще бъдете така добри да му предадете едно съобщение. Кажете му следното: че мистър Стрейндж изпраща много поздрави на лорд Уелингтън и казва, че ако Негова светлост се интересува да получи хубав, добре направен път, по който армията му да мине утре, мистър Стрейндж ще се радва да му предостави такъв. О, и ако иска, може да има и мостове — в замяна на онези, които французите са взривили. Приятна вечер на всички — при тези думи магьосникът се поклони на господата, взе чадъра си и излезе.
Стрейндж и Джеръми Джоунс не можаха да намерят място за нощуване в Лоузао. Никой от джентълмените, които осигуряваха квартири за генералите и разпределяха войниците по влажните полета, не се беше погрижил за магьосника и неговия слуга. Накрая Стрейндж успя да уреди малка стаичка над една винарна на няколко мили по пътя за Миранда де Корву.
Стрейндж и Джеръми вечеряха това, което собственикът на винарната им бе приготвил. Беше някаква яхния и заниманието на вечерта се състоеше предимно в това да гадаят от какво е направена.
— Какво, по дяволите, е това? — попита Стрейндж и вдигна вилицата си. На върха й висеше нещо белезникаво, лъскаво и завъртяно.
— Може би риба? — предположи Джеръми.
— Повече ми прилича на охлюв — каза Стрейндж.
— Или част от ухо — добави Джеръми.
Стрейндж продължи да се взира във вилицата си.
— Искаш ли го? — попита той.
— Не, благодаря, сър — отвърна Джеръми и хвърли примирен поглед към собствената си напукана чиния, — и аз имам няколко такива.
Когато привършиха вечерята и последната свещ изгоря, като че ли не им оставаше друго, освен да си легнат — и така и направиха. Джеръми се сви на кълбо в единия край на стаята, а Стрейндж легна в другия. Всеки си беше пригодил постеля от каквото имаше подръка. Джеръми постла вместо дюшек дрехите си, а господарят му сложи под главата си няколко книги от библиотеката на мистър Норел.
Изведнъж се разнесе тропот — нечий кон препускаше в галоп по пътя към винарната. Конският тропот скоро бе последван от тропот на ботуши по разнебитеното стълбище, на свой ред последван от блъскане с юмрук по паянтовата врата. Щом вратата се отвори, спретнат млад мъж в униформа на хусар едва не падна в стаята. Спретнатият млад мъж беше силно задъхан, но все пак успя да каже, че лорд Уелингтън изпраща много поздрави на мистър Стрейндж и ако на мистър Стрейндж е удобно, лорд Уелингтън би желал незабавно да говори с него.
В къщата на Жозе Ещорил Негова светлост вечеряше с неколцина свои офицери и други джентълмени. Стрейндж бе готов да се закълне, че господата на масата бяха увлечени в много весел разговор, но в мига, в който той влезе в стаята, всички млъкнаха. Това подсказваше, че присъстващите са говорили за него.
— А, Стрейндж! — възкликна лорд Уелингтън и вдигна чаша вино за поздрав. — Ето ви и вас! Трима адютанти цяла вечер обикаляха да ви търсят. Исках да ви поканя на вечеря, но момчетата ми не можаха да ви намерят. Все пак седнете да пийнете шампанско и да хапнете десерт.
Стрейндж погледна с копнеж към останките от вечерята, които прислужниците прибираха от масата. Сред другите хубави неща той разпозна кости от печена гъска, черупки от скариди с масло, половинка целина и крайчета от пикантни португалски наденички. Магьосникът благодари на Негова светлост и седна. Един прислужник му донесе чаша шампанско и той си взе парче бадемова торта и сушени череши.
— Е, как ви се струва войната, мистър Стрейндж? — попита джентълмен с лисича коса и лисича физиономия, който седеше в другия край на масата.
— О, отначало изглежда малко объркано като повечето неща — отвърна Стрейндж, — но сега, след като преживях много от приключенията, които войната предлага, започнах да свиквам. Веднъж ме обраха. Друг път стреляха по мен. Трети път заварих французин в кухнята и трябваше да го изгоня, а четвърти път запалиха къщата, в която спях.
— Французите ли? — попита генерал Стюарт.
— Не, не. Англичаните. Там имаше една компания от 43-ти. През нощта им станало студено и те запалили къщата, за да се стоплят.
— Да, такива неща стават постоянно! — възкликна генерал Стюарт. Последва кратка пауза и друг джентълмен в униформа на кавалерист каза:
— Тук си говорехме — по-точно спорехме — за магии и за това как се правят, Стратклайд казва, че вие и другият магьосник сте номерирали всички думи от Библията и че търсите подходящите думи, за да съставите заклинание, после събирате числата, после правите още нещо и тогава…
— Не казах това! — възкликна друг, вероятно Стратклайд. — Изобщо не си разбрал!
— Боя се, че никога не съм правил нищо, поне отчасти сходно с процеса, който описвате — каза Стрейндж. — Звучи ми доста сложно и не мисля, че би свършило работа. Колкото до това как правя магии, има много, много начини. Смея да кажа, че са толкова, колкото начините за водене на война.
— Аз бих искал да правя магии — обади се джентълменът с лисича коса и лисича физиономия, който седеше в другия край на масата. — Всяка вечер щях да организирам бал с феина музика и феини фойерверки и да каня на тях всички красиви жени от цялата история. Елена от Троя, Клеопатра, Лукреция Борджия, лейди Мариан и мадам Помпадур. Щях да ги събирам тук, за да танцуват с вас, приятели. А когато французите се появят на хоризонта — той махна неопределено с ръка, — просто щях да направя нещо, нали разбирате, и всичките да паднат мъртви.
— Може ли магьосник да убие човек с магия? — попита лорд Уелингтън.
Стрейндж се намръщи. Въпросът като че ли не му се нравеше.
— Предполагам, че магьосник би могъл — призна той, — но джентълмен — никога.
Лорд Уелингтън кимна, сякаш точно това бе очаквал да чуе. После каза:
— Този път, мистър Стрейндж, който бяхте така любезен да ни предложите, какво ще представлява?
— О, подробностите са най-лесни за уреждане, милорд. Какъв път бихте предпочели?
Офицерите и джентълмените на масата се спогледаха: изобщо не се бяха замисляли по въпроса.
— Може би с варовикова настилка? — опита се да помогне Стрейндж. — Варовиковата настилка е хубава.
— Много е прашна в сухо време, а като завали, става на река от кал — отвърна лорд Уелингтън. — Не, не. Варовиковата настилка не върши работа. Ако ще е такъв път, по-добре никакъв.
— Какво ще кажете за паваж? — предложи полковник Мъри.
— От паважа ботушите на войниците ще се износят — каза Уелингтън.
— Пък и на артилерията няма да се хареса — отбеляза джентълменът с лисича коса и лисича физиономия. — Дяволски ще се измъчат да влачат оръдията по паважа.
Някой предложи чакълен път. Но срещу него Уелингтън имаше същото възражение като срещу варовиковата настилка: в дъжда той ще се превърне в река от кал, а португалците смятат, че и утре ще вали.
— Не — каза Негова светлост. — Според мен, мистър Стрейндж, най-много ще ни бъде от полза път като римските пътища, с канавки от двете страни, за да се оттича водата, и хубави, добре подредени плоски камъни.
— Много добре — отвърна Стрейндж.
— Ще тръгнем на зазоряване — обяви Уелингтън.
— В такъв случай, милорд, ако някой бъде така добър да ми покаже откъде трябва да минава пътят, аз веднага ще се заема.
На сутринта пътят беше на мястото си и лорд Уелингтън препусна по него на любимия си кон Копенхаген, а Стрейндж го съпровождаше, яхнал Египтянина, своя любим кон. С обичайния си решителен маниер Уелингтън изтъкна нещата, които особено му харесват в пътя, както и онези, които не му харесват:
— …Но всъщност трудно мога да намеря недостатъци. Това е отличен път! Само утре го направете малко по-широк, ако обичате.
Лорд Уелингтън и Стрейндж се договориха, че по правило пътят ще се появява два часа преди първата военна част да стъпи на него и ще изчезва час след като по него е минал последният войник. Така френската армия нямаше да може да се възползва от пътищата. Успехът на плана зависеше от това хората на Уелингтън да дават на Стрейндж точни сведения за началото и края на придвижването на армията. Естествено, предвижданията им не винаги бяха точни. Близо седмица след първия път полковник Макензи от 11-и пехотен полк дойде при лорд Уелингтън много ядосан и се оплака, че магьосникът е направил така, че пътят да изчезне, преди неговият полк да стигне до него.
— Докато стигнем Селорико, милорд, пътят изчезваше под краката ни! Час по-късно вече изобщо го нямаше. Не може ли магьосникът да извиква видения, за да проверява какво правят отделните части? Доколкото разбирам, това не е никак трудно за него! Така ще се увери, че пътищата няма да изчезнат, преди всички да са минали по тях.
Лорд Уелингтън отсече:
— Магьосникът е затрупан с работа. Бересфорд се нуждае от пътища[3]. Аз се нуждая от пътища. Наистина не мога да моля мистър Стрейндж постоянно да се взира в огледала и легени с вода, за да проверява къде се намира всяка отклонила се част. Вие с вашите момчета не бива да изоставате, полковник Макензи. Това е.
Скоро британският щаб получи сведения от разузнаването за придвижването на голяма част от френската армия от Гарда към Сабугал. Изпратили патрул да търси пътя между двата града, но патрулът се натъкнал на португалци, които казали, че това е един от пътищата на английския магьосник и че след час-два ще изчезне и всички, които вървят по него, ще отидат в Ада — или може би в Англия. Щом слухът стигнал до ушите на войниците, те отказали да минат по пътя, който всъщност бил съвсем истински и съществувал от почти хиляда години. Вместо това французите поели по някакъв заобиколен път през планини и скалисти клисури, износили ботушите си, прокъсали дрехите си и се забавили с няколко дни.
Лорд Уелингтън не можеше да бъде по-доволен.