Колийн Маккълоу
Невъзможна любов (9)

9

Бяха минали пет седмици, откакто Тим ходеше редовно при Мери Хортън, преди тя да се обади на баща му късно в четвъртък вечер. Рон вдигна телефона.

— Да — попита той.

— Добър вечер, господин Мелвил. Мери Хортън е на телефона, съботният приятел на Тим.

Рон веднага наостри уши и направи знак на Ес да дойде и да слуша.

— О, чудесно е да ви чуя, госпожице Хортън. Как е Тим, справя ли се добре?

— Удоволствие е да бъде наоколо, господин Мелвил. Аз наистина се радвам на неговата компания.

Рон се подсмихна със самочувствие.

— От нещата, които разправя вкъщи, разбирам, че изяжда всичко в къщата ви, госпожице Хортън.

— Не, изобщо не е така. Удоволствие е да го гледате как яде, господин Мелвил.

Появи се неловка пауза, докато Рон я наруши и каза:

— Какво има, госпожице Хортън? Тим не ви трябва тази седмица?

— Ами, и да, и не, господин Мелвил. Всъщност трябва да ида до Госфърд този уикенд да видя как е лятната ми къщичка. За съжаление напоследък я пренебрегнах, увлечена в градината тук. Както и да е, чудех се дали ще имате нещо против да взема Тим с мен да ми помогне? Ще ми трябва малко помощ, а Тим е невероятен. Мястото е много спокойно и ви давам своята дума, че той няма да се среща с непознати или да има някакви други подобни преживявания. Каза ми, че обича да лови риба, а къщата се намира точно в средата на най-доброто място за риба наоколо. Та си помислих, че вероятно може да му е приятно. Струва ми се, че обича да идва при мен, а аз със сигурност харесвам компанията му.

Рон вдигна вежди към Ес, която кимна енергично и взе слушалката.

— Здравейте, госпожице Хортън, аз съм майката на Тим… Да, много съм добре, благодаря ви. А, вие как сте?… О, чудесно е да го чуя… Госпожице Хортън, много учтиво от ваша страна е да решите да поканите Тим с вас този уикенд… Да, той е малко самотен, трудно е за бедното момче, нали знаете… Наистина не виждам причина Тим да не дойде с вас. Смятам, че промяната ще му се отрази добре… Да, той ви харесва ужасно много… Нека ви дам отново мъжа ми, госпожице Хортън, и много, много ви благодаря.

— Госпожице Хортън? — запита Рон, след като взе слушалката от жена си. — Е, вие чухте какво каза Старата, тя няма нищо против, а щом тя няма нищо против, по-добре е и аз да нямам, ха-ха-ха! Да, права сте! Окей, ще имам грижата да си приготви багажа и да бъде при вас към седем тази събота… Довиждане, засега.

 

 

Мери беше планирала деветдесеткилометровото пътуване като пикник и беше натъпкала багажника на колата с провизии и разни други неща, които според нея липсваха в лятната къща. Тим пристигна точно в седем в събота сутринта. Денят беше хубав и ясен, втори уикенд поред, в който нямаше опасност от дъжд. Мери отведе Тим моментално към гаража.

— Скачай в колата, Тим, и се настанявай удобно. Добре ли си?

— Добре — отговори той.

— Къщата ми не е в самия Госфърд — каза тя, докато колата се отправяше по магистралата край океана в посока към Нюкасъл. — Тъй като живея и работя в града, не исках да имам вила точно в средата на друга тълпа от хора, така че си купих място, доста отдалечено — в Хоуксбъри до Броукън Бей. Трябва да идем до Госфърд, защото единственият път към моето място започва оттам, разбираш ли. Можеш да ми повярваш колко много се е разраснал Госфърд! Помня, когато се състоеше от една кръчма, гараж, двама мъже и куче. Сега е претъпкан от хора, които живеят там и идват в Сидни на работа, както и от летовници. Трябва да са към шестдесет хиляди поне, струва ми се…

Тя спря да говори, изнервена, поглеждайки към Тим с внезапно смущение. Седеше в колата и се опитваше да разговаря с него като че ли говореше майка му, поне както си я представяше. От своя страна той се опитваше да бъде заинтересуван слушател, като откъсваше своя очарован поглед от пейзажа от време на време, за да спре искрящите си, обичливи очи на нейния профил.

— Горкият Тим — въздъхна тя. — Не ми обръщай внимание, просто се отпусни и си гледай през прозореца.

Дълго време след това в колата беше тихо. Очевидно Тим се наслаждаваше на пътуването, обърнат настрани, с нос почти опрян до стъклото, не изпускаше нищо и тя се чудеше колко разнообразие имаше в живота му, колко често беше извън това, което би трябвало да е еднообразното съществуване.

— Баща ти има ли кола, Тим?

Този път не си направи труда да се обърне и да я погледне, а продължи да гледа през стъклото.

— Не, той казва, че това е загуба на пари и време в града. Казва, че е много по-здравословно да ходиш. Много по-лесно е да хванеш автобуса, който ти трябва, за да стигнеш донякъде.

— Някога да са те извеждали на разходка с кола?

— Не много често. Става ми лошо.

Тя обърна глава към него разтревожена.

— Как се чувстваш сега? Лошо ли ти е?

— Не, чувствам се добре. Тази кола не ме клатушка нагоре-надолу, както повечето, а от друга страна, съм отпред, не отзад, така че не се клатя толкова, нали?

— Правилно, Тим! Това е точно така. Ако се почувстваш зле, ще ми кажеш предварително, нали? Няма да е много хубаво, ако направиш нещо в колата.

— Обещавам, че ще ти кажа, Мери, защото никога не ми крещиш и не се ядосваш.

Тя се засмя.

— Е, Тим! Недей да се правиш на мъченик! Сигурна съм, че никой не ти крещи и не ти се ядосва толкова често, а само когато го заслужаваш.

— Е, да — ухили се той. — Но мама наистина полудява, ако взема и оповръщам всичко наоколо.

— Ни най-малко не я обвинявам. Аз бих направила същото, затова трябва непременно да ми кажеш, ако се почувстваш зле, а след това да задържиш, докато излезеш вън. Разбра ли ме?

— Разбрах, Мери.

Малко по-късно Мери прочисти гърлото си и проговори отново.

— Бил ли си някога извън града, Тим?

Той поклати глава.

— Защо не?

— Не знам. Мисля, че нямаше нищо, което мама и татко биха искали да видят извън града.

— А Дауни?

— Моята Дауни ходи навсякъде. Дори е била в Англия.

Каза го така, сякаш Англия беше някъде зад ъгъла.

— А какво правехте на празниците, когато беше малко момче?

— Винаги стояхме вкъщи. Мама и татко не обичат гората, те обичат само града.

— Е, Тим, аз ходя до моята къща доста често и ти винаги можеш да идваш с мен. Може би по-късно ще мога да те заведа до пустинята или до Големия риф на една истинска почивка.

Но той вече не й обръщаше внимание, тъй като наближаваха Хоуксбъри ривър и гледката беше прекрасна.

— О, не е ли чудесно? — възкликна той, раздвижвайки се на седалката, като стискаше конвулсивно двете си ръце. Така правеше винаги, когато беше разчувстван или разтревожен.

Мери беше забравила всичко останало, но се появи една внезапна болка, болка толкова нова и чужда, че тя нямаше ясна представа защо трябва да я усеща. Горкото, тъжно момче! По някакъв начин нещата се бяха стекли така, че да му пресекат всякакъв достъп до душевното израстване. Родителите му много се грижеха за него, но рамките на живота им бяха тесни, а хоризонтът им ограничен до небето на Сидни. Въпреки цялата си справедливост, тя не можеше да намери сили в сърцето си да ги обвинява, че не са могли да разберат, че Тим никога не би могъл да се надява да извлече толкова от техния начин на живот, колкото те получаваха. Просто никога не им беше минало през ума да се запитат дали той наистина е щастлив, или не, защото той беше щастлив. Но можеше ли все пак да бъде някак си по-щастлив? Какъв щеше да бъде, ако беше освободен от оковите на тяхното еднообразно ежедневие, ако му беше позволено малко да се отпусне?

Трудно можеше да събере заедно всички нишки на своите чувства към него — в един момент мислеше за Тим като за малко момче, в следващия физическото му великолепие я подсещаше, че той е израснал мъж. А за нея беше толкова трудно изобщо да чувства, след като доста дълго не бе правила нищо друго освен просто да съществува. Не притежаваше емоционална вътрешна мярка, по която да отделя съжалението от любовта, гнева от покровителството. Тя и Тим бяха като странно съпоставени Свенгали и Трилби — липсата на ум омайваше ума.

Откакто видя за пръв път Тим, преди тези няколко седмици, тя се беше отдала на действие, успяваше да избегне мисленето, като правеше разни неща. Никога не си беше позволявала да седне и да се оттегли в тихо самосъзерцание, защото по природа нямаше навик да се пита как, защо и какво чувства. Дори и сега не го правеше, не се напрягаше достатъчно далеч от центъра на своята болка, за да уточни за нейната причина.

Най-близките съседи до къщата бяха на три мили, защото районът още не минаваше за „развит“. Единственият път беше отвратителен, нищо повече от ивица земя сред евкалиптовата гора. Когато валеше, калта го правеше непроходим, а когато не валеше, прахта се вдигаше на огромни талази облаци, които се изсипваха върху околната растителност и я превръщаха във вкаменени кафяви скелети. Браздите, купчините и дупките по пътя толкова много застрашаваха и най-здравата кола, че малко бяха тези, които имаха желание да рискуват удобството и комфорта, за да се усамотят.

Мястото на Мери беше доста голямо за района — около двадесет акра. Беше го купила с поглед към бъдещето, тъй като знаеше, че ракообразното разрастване на града ще доведе до развитие и фантастични печалби. Дотогава подхождаше на нейната любов към самотата много добре.

Една пътечка, шмугваща се в дърветата, показваше началото на мястото на Мери. Тя свърна с колата от главния път и я намести върху пътечката, която продължаваше около половин миля през красивите, ароматни храсти — девствени и недокоснати. В края на пътечката имаше огромно разчистено място, което в далечния си край се превръщаше в малък плаж. Отвъд него, все още солена и свързана с прилива и отлива на това място, течеше река Хоуксбъри, която извиваше и продължаваше през песъчливата област. Плажът на Мери не беше по-дълъг от стотина метра и бе ограден от двете страни с високи жълти скали.

Къщичката беше непретенциозна, малка квадратна структура с ламаринен покрив и широка открита веранда, която я заобикаляше отвсякъде. Мери я поддържаше боядисана, защото не можеше да понася безредието или запуснатостта, но безличният кафеникав цвят, който беше избрала, не подобряваше външния й вид. Два огромни резервоара за вода от галванизирано желязо стояха на високи поставки в задната част на къщата срещу пътеката. На определени интервали бяха засадени дървета, които вече бяха поизраснали достатъчно, за да отнемат част от голотата. Тя изобщо не се бе и опитала да отгледа градина, а тревата беше израснала високо, но независимо от всичко мястото имаше някакъв неопределен чар.

Мери беше похарчила значителна сума по къщата от времето, когато беше купила мястото преди петнадесет години. Огромни масивни резервоари, за да има достатъчно прясна вода за съвременния си водопровод, електричество, за да избегне фенерите, газовите или нафтови печки. Мери не виждаше никаква привлекателност в откритите огньове, светлината на свещи или летните кухни — те означаваха допълнителна работа и неудобства.

Откъм приближаващата се кола се виждаха най-лошите страни на къщата, но Тим беше очарован. Мери го накара да излезе от колата с известно затруднение и го примами да влезе през задната врата.

— Това е твоята стая, Тим — каза тя, като му показваше една непретенциозна, но голяма спалня с бели стени и мебели. Доста приличаше на монашеска килия. — Мисля си, че ако ти хареса да идваш тук, може да помислиш какъв цвят ще искаш да бъде боядисана стаята и какви мебели ще ти допаднат. Може да направим покупките някой път в града.

Той не можа да отговори, прекалено възбуден и овладян от цялото преживяване, за да възприеме това ново удоволствие. Помогна му да разопакова багажа си и да подреди малкото си неща в празните чекмеджета и шкафове, след което го хвана за ръката и го заведе до дневната.

Единствено тук беше направила по-големи промени в първоначалната конструкция на къщата, която някога имаше тъмна, слабо осветена дневна, разположена по дължината на предната веранда. Беше премахнала парче по парче външната стена и я бе заменила с подвижни стъклени врати, така че когато времето беше хубаво, нямаше нищо между дневната и външното пространство.

Изгледът от тази стая беше смайващ. Тревата се спускаше надолу и се сливаше с блестящия жълт пясък на слънчевия, безупречно чист малък плаж. Синята вода на Хоуксбъри се плискаше по края му, а в далечната част на широката река прекрасни скали, коронясани от разкошна гора, се бяха изправили на среща с ясното високо небе. Единствените човешки звуци, които нарушаваха спокойствието, идваха от реката. Пърпоренето на извънбордови мотори, жуженето на екскурзионни лодки, ръмженето на малки скутери, които дърпаха някого с водни ски. Но птиците писукаха и чуруликаха от всяко дърво, жетварките заглушаваха, вятърът стенеше нежно, докато се прокрадваше през въздишащите клони.

Никога преди Мери не бе споделяла своето убежище с някой друг, но много пъти бе репетирала въображаемия разговор, който тя и нейните гости щяха да проведат. Те щяха да възкликват и да се чудят на гледката, да правят нескончаеми коментари за всяко нещо. Но Тим не каза нищо. Тя нямаше представа до каква степен той можеше да оценява и сравнява. Това, че смяташе мястото за „чудесно“, беше очевидно, но той приемаше всяко нещо за „чудесно“, стига то да не го прави нещастен. Беше ли способен Тим да градира степента на щастието? Дали се наслаждаваше на някои неща повече, отколкото на други?

След като оправи своя багаж и подреди кухнята, тя му поднесе обяда. Почти не говореше по време на яденето, като дъвчеше енергично всяко ястие, което тя му предлагаше. Освен ако не беше много гладен или разстроен, маниерите му на масата бяха безупречни.

— Плуваш ли? — попита Мери, след като той беше й помогнал да измие мръсните съдове.

Лицето му се озари.

— Да, о, да!

— Защо тогава не си обуеш плувките, докато аз довърша тук, а след това ще идем на плажа. Става ли?

Той моментално изчезна, но се завърна толкова бързо, че се наложи да я изчака, докато оправяше туй-онуй в кухнята. С два платнени шезлонга, един чадър, кърпи и разни други плажни вещи те се спуснаха към плажа.

Беше се настанила на шезлонга и отворила книгата си, преди да осъзнае, че той продължаваше да стои прав, гледаше я, объркан и очевидно разстроен.

Затвори книгата.

— Какво има, Тим? Какво става?

Той размаха безпомощно ръце.

— Мислех си, че каза, че ние отиваме да плуваме!

— Не ние, Тим — поправи го тя внимателно. — Искам ти да плуваш колкото ти сърце иска, но аз лично никога не влизам във водата.

Той коленичи до стола и сложи двете си ръце на рамото й, много ядосан.

— Но тогава то не е същото, Мери! Не искам да плувам съвсем сам!

Върху дългите му светли мигли блеснаха сълзи като водни капчици върху кристал.

— Моля те, о, моля те, не ме карай да влизам сам-самичък!

Тя понечи да го докосне, но бързо отдръпна ръка.

— Но аз нямам бански костюм, Тим! Не бих могла да вляза дори и да исках.

Той поклати глава напред и назад, като ставаше все повече и повече раздразнен.

— Не мисля, че ти харесва да бъдеш с мен, не мисля, че ме харесваш! Винаги си облечена официално, като че ли отиваш в града, никога не си с къси панталонки или шорти, или без чорап като мама!

— О, Тим, какво ще правя с теб? Това, че винаги съм облечена официално, не значи, че не ми харесва да бъда с теб! Не се чувствам удобно, ако не съм облечена така, нищо повече. Просто не обичам да нося шорти или къси панталонки, или да съм без чорапи.

Но той не й повярва и обърна глава настрани.

— Ако ти беше приятно, щеше да носиш такива дрехи, каквито носи мама, когато й е приятно — упорито продължи да настоява той.

Настана дълго мълчание, което въплъти в себе си, въпреки че Мери не осъзна това, първия сблъсък на техните воли. Накрая тя въздъхна и остави книгата си.

— Добре, ще ида вътре да видя какво мога да намеря, само че ще трябва да ми обещаеш истински, че няма да ми правиш номера във водата, да ме дърпаш надолу или да изчезваш под мен. Не мога да плувам, което значи, че ще трябва да ме пазиш през цялото време, докато съм във водата. Обещаваш ли?

Лицето му отново светна в усмивка.

— Обещавам, обещавам! Но не се бави, Мери, моля те, не се бави!

Въпреки че това дразнеше спретнатото й съзнание, в края на краищата Мери облече един нов комплект от ежедневното си бяло памучно бельо, а върху него сложи една от своите сиви ленени рокли, които се закопчаваха от горе до долу отпред и тя носеше през уикенда. С ножица в ръка тя я посъкрати. Отряза полата до средата на бедрата, откъсна ръкавите и окастри яката, докато се показа ключицата. Рязането естествено беше много чисто, но нямаше време да се направи подгъв или да се добави някаква гарнитура, което доста я раздразни и развали настроението й.

По пътя към плажа тя се почувства ужасно гола със снежнобелите си крака и ръце и без подкрепата на колана и чорапите. Чувството нямаше нищо общо с Тим — дори и когато беше напълно сама за дълго време, тя винаги поставяше всеки пласт от облеклото си.

Тим, който беше една безкритична публика, след като беше постигнал своето, танцуваше щастливо нагоре-надолу.

— О, така е много по-добре, Мери! Сега и двамата можем да плуваме! Хайде, хайде!

Мери нагази във водата, като потръпваше от отвращение. Претенциозна, колкото и най-надменната котка, единственото, което можеше да направи, бе да навлиза все по-дълбоко, когато всичко, което искаше, беше само да се обърне и да изтича обратно при своя удобен, сух шезлонг. Излъчвайки особена зрелост на много млад мъж, който е оставен сам да пази съкровище, Тим не й позволяваше да премине точката, където водата надвишаваше височината на кръста й. Той пърхаше около нея, като прилепчива малка муха — възбуден и объркан. Нямаше смисъл. Тим усещаше, че тя ненавижда това, а Мери знаеше, че му разваля деня. Така че потисна поредното силно потръпване от отвращение и се потопи до шията, дъхът й секна от шока при допира със студената вода и тя неволно се изсмя.

Смехът беше единственото, което той очакваше да чуе. Започна да лудува около нея като морско свинче, с лекотата и умението на риба. Като се усмихваше насила и пляскаше с длани по повърхността на водата по начин, който смяташе за добра имитация на голямо удоволствие от къпането, Мери вървеше слепешката след него.

Водата беше изключително ясна и чиста, краката й се люшкаха като бяло нишесте върху дъното на реката винаги, когато погледнеше надолу, а слънцето сякаш бе застанало на врата й като топла и приятелска ръка. Не след дълго започна да се наслаждава на леко парещото усещане от солта, беше стимулиращо и освежаващо, а да се потопиш до раменете в нежната, безтегловна хладина, която изведнъж неутрализираше цялата сила на слънцето, беше наистина чудесно. Уязвимостта от липсата на дрехи изчезна и тя започна да се наслаждава на чувството, че тялото й е освободено от ограничения.

Все пак не загуби цялото си благоразумие и повика Тим към себе си след около 20 минути.

— Сега трябва да изляза, Тим, защото не съм свикнала със слънцето. Виждаш ли колко бяла съм аз и колко кафяв си ти? Е, някой ден и аз ще стана кафява като теб, но трябва да го правя много бавно, защото слънцето изгаря бели кожи като моята и ще ми бъде много лошо. Моля те, недей да си мислиш, че не ми е приятно, защото ми е, но наистина сега трябва да ида под сянката.

Той прие това спокойно.

— Знам, защото когато бях малко момче, един ден така изгорях на слънцето, че трябваше да ида в болница. Толкова много болеше, че плаках цял ден и цяла нощ, и още един цял ден и цяла нощ. Не искам да плачеш цял ден и цяла нощ, Мери.

— Виж какво ще направя, Тим, ще седна под моя чадър и ще те гледам. Обещавам, че няма да чета, просто ще те гледам. Така става ли?

— Става, става, става! — изтананика той, като се правеше на подводница, но благородно се въздържаше да я торпилира.

Като се увери, че чадърът я покрива напълно, Мери простря мокрото си тяло на шезлонга и избърса лицето си. От кока на врата й се стичаше вода по гръбначния й стълб, което ужасно я дразнеше, затова махна фибите и разстла косата си върху облегалката на стола, за да изсъхне. Трябваше да си признае, че се чувстваше прекрасно, като че ли солената вода притежаваше почти лечебни качества. Кожата й беше изтръпнала, мускулите отпуснати, а крайниците й натежали…

 

 

… Беше на една от редките си визити в козметичния салон и фризьорът ритмично решеше косата й, едно-две-три, едно-две-три, опъвайки кожата на главата й и всеки път, когато четката се закачваше, той деликатно я изтегляше и тя продължаваше надолу по дължаната на косата й. Като се усмихваше със задоволство, тя отвори очи, за да открие, че не беше в никакъв козметичен салон, а лежеше в шезлонг на плажа, а слънцето се беше плъзнало толкова ниско зад дърветата, че сенките бяха покрили целия пясък.

Тим стоеше зад нея с наведена глава над лицето й и си играеше с косата й. Обзе я паника. Тя се отдръпна от неговото докосване в необясним ужас, като се опитваше да обхване разпусната си коса и ровеше обезумяла в джоба на подкъсената си рокля, за да намери някоя фиба. Отдалечена на безопасно разстояние и вече напълно разсънена, тя се обърна и го погледна с разширени от уплаха очи и туптящо сърце.

Той продължаваше да стои на същото място и я гледаше втренчено с невероятните си очи със странно безпомощен поглед, който тя беше виждала само когато знаеше, че е направил нещо лошо, но не разбираше какво точно лошо е направил. Той искаше да се поправи, страшно много искаше да разбере какъв грях бе извършил несъзнателно. В такива случаи като че ли усещаше най-остро, че не е като останалите, беше като кученце, което не разбира защо го е ритнал господарят му. В пълно недоумение той стоеше и кършеше ръце с отпусната уста.

Тя протегна ръце към него като израз на съжаление и милост.

— О, мой мили! Мили, не беше нарочно! Бях заспала и ти ме изплаши, това е! Не ме гледай така! Не бих те наранила за нищо на света, Тим, наистина! О, моля те, не ме гледай така!

Той отбягна ръцете й, като се държеше настрана от тях, защото не беше сигурен дали говореше истината, или просто се опитваше да го успокои.

— Беше толкова красива — обясни плахо. — Исках просто да я пипна, Мери.

Тя се втренчи в него удивена. „Красива“ ли каза? Да, каза! И го каза, като че ли наистина знаеше какво означава думата, като че ли разбираше, че тя беше различна от „чудесна“ или „хубава“, „страшна“, „страхотна“ или „върховна“ в някаква степен. Досега го беше чувала да използва само тези думи, когато се възхищава от нещо. Тим се учеше! Поемаше по малко от това, което говореше тя, и го интерпретираше правилно.

Тя му се усмихна нежно, отиде до него, хвана двете му ръце и ги стисна силно.

— Благословен да си, Тим, харесвам те повече от всеки, когото познавам! Не ми се ядосвай, не исках да те наранявам, наистина не исках.

Усмивката му се появи като слънце, болката изчезна от очите му.

— Аз също те харесвам, Мери, харесвам те повече от всеки освен татко, мама и моята Дауни. — Замълча замислено. — Мисля, че те харесвам повече от моята Дауни всъщност.

Ето пак! Изрече думата „всъщност“ точно както тя я изричаше! Разбира се, до голяма степен беше просто като папагал, но не съвсем. Имаше оттенък на сигурност при употребата на израза.

— Хайде, Тим, нека да влезем вътре, преди да е захладняло. Когато вечерният бриз се появи откъм реката, всичко изстива ужасно бързо, дори в разгара на лятото. Какво ще искаш да вечеряш?

След като вечерята беше изядена, а чиниите измити и подредени, Мери накара Тим да седне в нейното единствено удобно кресло. След това огледа плочите си.

— Харесваш ли музиката, Тим?

— Понякога — отвърна той внимателно и проточи шия, за да я вижда, тъй като беше застанала зад него.

Какво ли ще му се понрави? Всъщност във вилата имаше повече от нещата, които той би харесал, отколкото в къщата в „Артърмън“. Тя беше донесла тук всички свои стари плочи с музика, която харесваше навремето. „Болеро“ на Равел, „Аве Мария“ на Гуно, „Ларго“ на Хендел, маршът от „Аида“, „Изгубената струна“ на Съливан, „Шведска рапсодия“, „Финландия“ на Сибелиус, мелодии от Джилбърт и Съливан. Всички те стояха там заедно с куп подобни колекции, също толкова пълни с настроение и мелодия. „Пробвай го с нещо такова — помисли си тя. — На него му е все едно дали музиката е стара и изтъркана, така че виж какво ще се получи.“

Очарован, той стоеше в транс и почти физически се вместваше в музиката. Мери беше попрочела някои неща за умствено изоставащите и докато седеше и го гледаше, си спомни, че много от тях силно се увличаха от музика с доста висока сложност. Като гледаше как това живо, жадно лице отразява всяка промяна в настроението, сърцето й страдаше за него. Колко беше красив, много красив!

Към полунощ вятърът, който идваше по реката откъм морето, стана още по-хладен и се вмъкваше на пориви през отворените стъклени врати с такава сила, че Мери трябваше да ги затвори. Тим си беше легнал към 22 часа, изтощен от всички преживявания и дългото плуване. Хрумна й, че може да му е студено, затова стана, разтършува се в килера и изрови един пухен юрган, за да го завие. Малка керосинова лампа мъждукаше до леглото. Беше й доверил, доста колебливо, че го е страх от тъмнината, така че дали няма някаква малка лампа, която да е близо до него? Като стъпваше безшумно по голия бял под, прегърнала здраво юргана, за да не бутне нещо и да вдигне шум, Мери приближи до леглото.

Той лежеше свит, вероятно защото му беше студено, с ръце, прибрани до гърдите, а коленете му почти ги докосваха. Одеялата се бяха изхлузили от леглото и гърбът му беше оголен към отворения прозорец.

Мери погледна надолу към него, сплела ръце в хлъзгавите гънки на юргана, устата й беше отворена. Спящото лице беше толкова спокойно, прозрачните му мигли бяха разперени над нежните му скули, чудесните златни къдрици на косата обгръщаха перфектната форма на черепа му. Устните му бяха леко обърнати нагоре, а тъжният малък белег от лявата им страна придаваше на усмивката му някакво меланхолично изражение. Гърдите му се повдигаха и спускаха толкова тихо, че за момент тя го помисли за умрял.

Така и не разбра колко дълго беше стояла, загледана в него, но в един момент потръпна и се отдръпна, като разгърна юргана. Не направи опит да го загърне с одеялата, като се задоволи само да ги оправи по дължината на леглото и да набута краищата им под дюшека, след това разстла пухения юрган върху раменете му и го нагласи. Той въздъхна и се размърда, сгушвайки се в топлотата, но след момент отново беше потънал в света на сънищата си. „Какво ли сънува един умствено изостанал млад мъж — чудеше се тя. — Дали се впускаше напред в своите нощни скитания, чувствайки същите ограничения, както когато беше буден? Или пък се случваше чудото, което го освобождаваше от всичките му окови?“ Нямаше начин да разбере.

След като напусна стаята, къщата й се стори непоносима. Като затвори тихо стъклените врати, тя пресече верандата и се спусна по стълбите към пътеката, която водеше към плажа. Дърветата се люлееха неуморно в прегръдките на вятъра, една кукумявка крещеше „куку мяу“, „куку мяу“, кацнала на един нисък клон над пътеката с кръглите очи, които просветваха в тъмнината. Мери погледна към птицата, без всъщност да я вижда и в следващия миг попадна на нещо меко и лепкаво. Когато то се опря до лицето й, дъхът й спря от уплаха, но след миг осъзна, че това е паяжина. Тя заопипва тялото си, като примираше при мисълта, че притежателят на паяжината може да се разхожда някъде по нея, но ръката й не усети нищо, освен роклята.

Краищата на плажа бяха замърсени от изсъхнали клонки. Мери започна да ги събира, докато натрупа достатъчно, за да запали огън. След това ги натъкми в средата на пясъчната ивица близо до една скала, удобна за целта, и поднесе клечка кибрит към основата им. Студеният морски бриз нощем беше едно от положителните качества на Източния бряг, но към човешкото тяло беше доста безмилостен — смазващ с горещина през деня и студен до мозъка на костите нощем. Би могла да се върне до къщата за пуловер, но в огъня имаше нещо много приятелско, а Мери изпитваше отчаяна нужда от утеха. Когато пламъците запращяха и се усилиха, тя се настани на скалата и протегна ръце към топлината.

Като се клатеше лениво напред-назад, увиснал на опашката си от едно дърво наблизо, един опосум я наблюдаваше внимателно с мъдрите си кръгли очи и със загрижена сладка муцунка. Какво странно същество беше тя, приклекнала пред бляскавото нещо, което той познаваше единствено като опасност, а светлината хвърляше чудновати сенки върху нея, които непрекъснато се променяха. След това се прозя, откъсна един плод от клона над себе си и го задъвка шумно. Нямаше защо да се страхува от нея, просто една прегърбена жена с лице, опънато от болка, нито млада, нито красива или съблазнителна.

„Много отдавна беше отминало времето, когато болката беше част от живота“ — припомни си Мери с ръка под брадичката. Трябваше да се върне доста назад до периода, когато беше малко момиче в дом за сираци и подсмърчаше, докато заспи. Колко самотна беше тогава. Толкова самотна, че нерядко имаше моменти, когато мечтаеше за приятелското пренебрежение на смъртта. Хората казваха, че детският ум не може да разбере или да копнее за смъртта, но Мери Хортън знаеше друго. Нямаше спомени за дом, за любещи ръце, за някой, който да има нужда от нея. Нейната самота беше от чиста, непозната загуба, защото тя не би могла да копнее за нещо, което не знаеше, че съществува. Мислеше, че нещастието й беше заложено в нейната непривлекателност. Болката, която изпитваше, когато обожаваната от нея сестра Томас я подминаваше както обикновено заради някое дете, което беше по-хубаво и по-затрогващо.

Но ако гените й не бяха я надарили с личен чар, те бяха закодирали у нея сила. Мери се самовъзпитаваше, както растеше, и когато стана на четиринадесет години и дойде моментът да напусне пансиона, вече се беше научила да подчинява и потиска нещастието. След това вече престана да чувства на човешко, емоционално ниво, като й беше достатъчно удоволствието да си върши работата добре и да следи как се увеличават спестяванията й. Това не беше точно едно празно удоволствие, но същевременно то не бе я направило по-мека или по-нежна. Не, животът й не беше празен, нито пък му липсваха стимули, но беше напълно лишен от любов.

Тъй като никога не бе изпитвала тръпката на майчинството или пък нуждата да си потърси мъж, Мери не беше способна да измери качеството на любовта й към Тим. И наистина тя дори не знаеше дали това, което чувстваше към Тим, е правилно да се нарече любов. Той просто беше станал опорна точка в живота й. Всеки момент тя чувстваше съществуването на Тим, той се появяваше в мислите й хиляди пъти на ден, а когато си помислеше „Тим“, тя осъзнаваше, че се усмихва или усещаше нещо, което само можеше да се нарече болка. Беше почти като че ли той живееше в ума й като някакво същество, доста различно от реалното.

Когато седеше в полумрака на хола и слушаше натрапчивите звуци на някоя цигулка, душата й се доближаваше до непознатото, но някои ограничения в чувствата й оставаха. Но когато седеше в полумрака на хола и гледаше Тим, нямаше повече какво да се търси, той въплъщаваше всичко, за което някога бе копняла. Дори и да беше очаквала нещо от него през няколкото часа между първата им среща и откритието, че той е умствено недоразвит, след като веднъж вече бе узнала истината, тя вече не очакваше нищо повече от него освен реалността, че съществува. Той я омайваше. Това беше единствената дума, за която можеше да се сети, която поне отчасти пасваше.

Всички желания и мечти през моминските й години бяха безмилостно потискани. Никога не успяха да я завладеят, защото тя винаги внимателно отбягваше всяка ситуация, която може да ги окуражи да се развиват. Ако някой мъж й се стореше привлекателен, тя упорито го отбягваше, ако някое дете със смеха си започнеше да се доближава до сърцето й, гледаше да направи така, че никога да не го види отново. Бягаше от физическата страна на своята природа като от чума. Затваряше я в някой мрачен и заспал ъгъл на съзнанието си и отказваше да признае, че съществува. „Не си създавай грижи“ — й бяха казали монахините в сиропиталището и Мери Хортън беше успяла да не си ги създаде.

В самото начало красотата и безпомощността на Тим я обезоръжиха — Мери се намери прикована върху острието на двадесет и девет самотни години. Като че ли той наистина се нуждаеше от нея, като че ли можеше да види нещо в нея, което дори и тя не виждаше. Никой никога не я беше предпочитал пред всички други, докато не се яви Тим. Какво ли имаше в нейната суха, прозаична личност, което Тим намираше така привлекателно? Отговорността беше ужасно нещо, толкова трудно да се справиш с него, особено за човек като Мери — без много опит в емоциите. Той имаше майка, значи не търсеше това. Беше прекалено много дете, както тя прекалено много стара мома, за да бъде това нещо сексуално. Вероятно имаше много, много хора в живота му, които са били груби с него, но вероятно имаше и много, много хора, които са били мили, дори любящи. Никой с външния вид и характер на Тим не би останал с малко обич. Защо тогава предпочиташе нея?

Огънят замираше. Мери тръгна да търси още дърва, но после реши да не го разпалва наново. Постоя, като се взираше в блещукащите светлинки между въглените, без да фокусира погледа си. Един червей промуши глава през пясъка и я погледна. Топлината от огъня бавно се промъкваше по земята и принуждаваше стотици от нейните мънички обитатели да бягат или да се опържат. Без да забелязва хаоса, който причиняваше нейният източник на топлина, Мери обля жаравата с пясък вместо с вода. Достатъчно безопасно, за да предпази от пожар, но не и да изстуди пясъка и неговите обитатели.