Колийн Маккълоу
Невъзможна любов (15)

15

Когато Тим почука на задната врата през първата събота, след като Мери се беше върнала в Сидни, тя тръгна към нея без голямо въодушевление, за да го пусне. Как ли ще бъде, да го види отново след първата раздяла? Отвори бързо вратата, думите напираха на езика й, но не бяха изречени. Голяма буца беше заседнала в гърлото й и тя не успя да я премахне, за да говори. Той стоеше на прага и й се усмихваше, любов и „добре дошла“ светеха в красивите му сини очи. Тя се протегна и взе ръцете му безмълвно в своите, пръстите й го стиснаха здраво, сълзите се стичаха по лицето й. Този път той беше този, който я прегърна и притисна главата й към гърдите си, а едната му ръка галеше косата й.

— Не плачи, Мери — прошепна гальовно той, като движеше дланта си тромаво по главата й. — Утешавам те, така че няма нужда да плачеш. Хайде, хайде, хайде!

Но в следващия момент тя се отдръпна и потърси носната си кърпичка.

— Ще се оправя, Тим, не се притеснявай — прошепна тя, като я намери и изсуши очите си. Усмихна му се и го докосна гальовно по бузата, без да може да устои на изкушението. — Толкова ми липсваше и заплаках от щастие, че те виждам отново, това е всичко.

— Аз също съм ужасно щастлив да те видя, но аз не плаках. Боже, Мери, колко ми липсваше! Мама казва, че съм бил непослушен, откакто замина.

— Закусвал ли си? — попита тя, като се напрягаше да възстанови спокойствието си.

— Не още.

— Тогава ела и поседни, докато ти направя нещо. — Тя го погледна, изпълнена с копнеж, без още да може да повярва, че той е там, че не я е забравил. — О, Тим, толкова е хубаво да те видя!

Той седна на масата и очите му не я изпускаха дори за секунда, докато тя шеташе из кухнята.

— Чувствах се някак си болен през цялото време, докато те нямаше, Мери. Беше наистина странно! Не ми се ядеше, а от телевизора ме заболяваше глава. Дори „Сийсайд“ не помогна много, бирата не беше със същия вкус. Татко казваше, че съм страшно досаден, защото не мирувах и не стоях на едно място.

— Е, Дауни също ти липсваше, нали знаеш. Трябва да ти е било много самотно без Дауни, както и без мен.

— Дауни? — промълви името бавно, като че ли преценяваше значението му. — Боже, не знам, не знам! Струва ми се, че май забравих Дауни. Ти си тази, която не забравих. Мислех за теб през цялото време, през цялото време!

— Добре де, тук съм сега, така че всичко е приключило — каза тя развеселено. — Какво ще правим този уикенд? Какво ще кажеш да идем до вилата, въпреки че е студено за плуване?

Лицето му се озари от удоволствие.

— О, Мери, това звучи страхотно! Хайде, още сега да идем в Госфърд!

Тя се обърна и го погледна, като му се усмихваше толкова нежно, че Арчи Джонсън не би я познал.

— Не преди да си хапнал нещо за закуска, приятелю. Поотслабнал си, откакто ме няма, така че трябва да те поохраним отново.

Дъвчейки последната хапка от втората пържола, Тим погледна към нея с намръщено учудване.

— Какво има? — попита тя, като го наблюдаваше внимателно.

— Не знам… почувствах се странно преди малко, когато те утешавах… — Беше му трудно да се обясни и търсеше думи отвъд неговия речник. — Беше наистина странно — заключи той неубедително, неспособен да измисли друг начин да го каже и разбираше, че не е успял да обясни какво иска да каже.

— Може би си се почувствал пораснал, колкото баща си, как мислиш? Това наистина е нещо, което правят възрастните — утешаването.

Бръчката на несигурност изчезна изведнъж и той се усмихна.

— Точно така, Мери! Почувствах се напълно пораснал.

— Свърши ли? Тогава, хайде, да оправим нещата и да тръгваме, защото се стъмва доста рано тези дни, а ние искаме да свършим толкова работа в градината, колкото можем.

Зимата в района на Сидни едва ли заслужаваше името си, освен ако не се брояха неговите тънкокожи обитатели. Евкалиптовата гора запазваше листата си, слънцето светеше с топлина през целия ден, растенията продължаваха да цъфтят, животът изобщо не навлизаше в странно замрялото и заспало напрежение, както правеше в по-студените места.

Градината във вилата на Мери беше отрупана с цветя. Дръвчета и далии, различни цветя, ароматът им насищаше въздуха на сто ярда наоколо. Поляната й беше подобрена и много по-зелена през зимата, отколкото по всяко друго време. Беше боядисала къщата в бяло с черен ръб, а покривът беше посребрен отново.

Като пристигна, в малкото пространство пред нея не можеше да не й се възхити. Каква разлика между това, което беше сега, и това преди шест месеца! Обърна се към Тим:

— Знаеш ли, Тим, ти си чудесен критик! Виж колко по-красиво е сега, и то само защото не я харесваше в кафяво и защото ме накара да поработя върху градината! Беше много прав, и тя изглежда толкова по-добре сега, отколкото преди. Наистина е удоволствие да пристигнеш тук. Трябва да помислим да я направим още по-хубава.

Той разцъфна от неочакваната похвала.

— Обичам да ти помагам, Мери, защото винаги ме караш да се чувствам с всичкия си. Обръщаш внимание на това, което казвам. Някак си това ме кара да се чувствам като татко, напълно пораснал мъж.

Тя спря мотора и погледна към него нежно.

— Но ти си напълно пораснал мъж, Тим. Не мога да мисля по друг начин за теб. Защо да не обръщам внимание на това, което казваш? Твоите предложения и критики бяха доста правилни и толкова помогнаха. Няма значение какво говорят за теб, Тим, аз винаги ще считам, че си с всичкия си.

Той отметна глава назад и се разсмя, след това се обърна към нея, за да й покаже очите си, изпълнени със сълза.

— О, Мери, толкова съм щастлив, че почти заплаках! Виждаш ли? Почти заплаках!

Тя изскочи от колата.

— Хайде, мързеливецо, размърдай се, никакви прояви на сълзлива сантименталност! Прекалено много от това си имахме тази сутрин! Хвърляй лъскавите дрехи и обличай градинарския костюм, имаме доста работа да свършим преди обяд.