Колийн Маккълоу
Невъзможна любов (13)

13

Приготовленията за сватбата бяха вълнуващи за Тим. Дауни беше изключително внимателна и нежна през седмицата, предхождаща това, което в себе си определяше като напускане, и посвети цялото си време на семейството.

В утрото на сватбата — съботата, той беше очарован от шетнята и паниката, които като че ли заплашваха да ги обземат напълно всеки момент, и той се мотаеше в краката на всички, пълен с полезни съвети. Бяха му купили нов тъмносин костюм с клош панталони и леко вталено, леко удължено сако „а ла Карден“ и той почти трепереше от вълнение. Облече го в момента, в който стана, и се разхождаше нагоре-надолу с него, като непрекъснато се оглеждаше или се опитваше да мерне отражението си в огледалото.

Като видя Дауни облечена, изпита благоговение.

— О, Дауни, изглеждаш точно като принцеса от приказките! — въздъхна той, като я гледаше с широко отворените си сини очи.

Тя го придърпа към себе и силно го прегърна, като премигваше, за да прогони сълзите.

— О, Тим, ако някога имам син, се надявам, че ще бъде добър като теб — прошепна тя, целувайки го по бузата.

Беше доволен, не от забележката за сина, която не разбра, а от прегръдката.

— Ти ме утеши, Дауни! Обичам да бъда утешаван, това е най-хубавото нещо, което познавам!

— Тим, сега иди до предната врата и гледай за колите като добро момче — даде напътствия Ес, като се чудеше дали някога отново ще може да мисли нормално и се опитваше да пренебрегне малката тъпа болка от едната й страна, която усещаше от време на време напоследък.

Дауни беше предадена в първата лимузина заедно с баща си, във втората седна кумата, а Ес отведе Тим в третата.

— Стой спокойно, Тим, и се опитай да бъдеш добро момче — промърмори тя, настанявайки се на елегантната задна седалка с въздишка.

— Изглеждаш чудесно, мамо — каза Тим, попривикнал към усещането за скъпа кола, отколкото майка му, и я възприе като нещо нормално.

— Благодаря, скъпи, бих искала да се чувствам прекрасно — отвърна Ес.

Беше се опитала да не се натруфи много, усещайки, че свекърът и свекървата на Дауни няма да бъдат очаровани от това, което обикновено обличаше майката на булката от кръга на семейство Мелвил. Така че с въздишка на съжаление тя изостави приятните мечти за бледоморава дантелена рокля от гипюра, сако, обувки и шапка с корсаж от лилии, боядисани в подходящ цвят. Вместо това избра една рокля от убит бледосин копринен шантунг без корсажи, а просто с две скромни бели рози.

Църквата беше препълнена, когато те с Тим откриха мястото си отпред до близките на булката. През целия път дотам Ес усещаше погледите, отправени към Тим от роднините на младоженеца, които според нея се пулеха, като че ли бяха някакви нищожества от по-долна класа. Господин и госпожа Харингтън-Смит го гледаха, сякаш не можеха да повярват на очите си, докато всяко момиче под деветнадесет се влюби силно в него. Ес беше искрено доволна, че той няма да присъства на тържеството.

Той се държа прекрасно по време на церемонията, която не беше дълга. След това, докато светкавицата на фотографа проблясваше и обикновените поздравления продължаваха, Ес и Рон тихо отведоха Тим до стената при главната врата на църквата и го накараха да седне.

— А сега ще чакаш тук Мери като добро момче и да не си посмял да изчезнеш нанякъде. Чу ли ме! — каза Ес строго.

Той кимна.

— Добре, мамо, ще чакам тук. Мога ли да се обърна и да видя как Дауни слиза по стълбите все пак?

— Разбира се, че можеш. Не се запилявай нанякъде и ако някой дойде при теб и се опита да те заговори, просто му отговори възпитано и не казвай повече нищо. А сега татко ти и аз трябва да се върнем в църквата, защото им трябваме за снимките. Бог да им е на помощ. Ще се видим утре вечерта, когато госпожица Хортън те доведе вкъщи.

Бяха минали десет минути, откакто младоженците и гостите си бяха отишли, когато колата на Мери Хортън се появи по улицата. Тя се беше ядосала на себе си, защото се беше загубила в лабиринта от малки улици около Дарлинг Пойнт, като си бе помислила, че Свети Марк е една друга църква, по-близо до Ню Саут Хед Роуд.

Тим продължаваше да седи на ниската каменна стена отпред, а есенното слънце се процеждаше през листата на дърветата като меки златни пръчици с танцуващ прах. Той изглеждаше така загубен, толкова самотен, вторачен безпомощно в пътя, и очевидно се чудеше какво ли й се е случило. Новият костюм му стоеше идеално, но го правеше някак си чужд, много хубав и изтънчен. „Единствено позата беше на Тим — послушен и тих като добре възпитано малко момче. Или като куче — помисли си тя. — Като куче щеше да стои там и по-скоро би умрял от глад, отколкото да се помести, за да оцелее, защото тези, които обичаше, му бяха казали да стои там и да не мърда.“

Думите на Рон по телефона за това, че Тим може да умре от разбито сърце, продължаваха да я преследват. Явно Рон смяташе, че тя е в тяхната възрастова група, близо до седемдесетте, но тя не бе го разубедила, странно, но нямаше желание да съобщи истинската си възраст. „И защо направих това? — питаше се тя. — Беше ненужно и глупаво.“

Можеше ли някой наистина да умре от разбито сърце? Правеха го жените в онези стари романтични разкази, толкова демодирани сега. Винаги беше смятала смъртта на героинята за плод на трескавото въображение на автора, както и останалата част от блудкавия сюжет. Но може би наистина беше така. Какво щеше да направи тя, ако Тим напуснеше живота й завинаги, прибран от раздразнени родители или, о, не дай боже, от смъртта? Колко сив и празен би бил животът без Тим, колко безплодно и безсмислено би било да живее в един свят без Тим. Той се беше превърнал в ядрото на цялото й съществуване, факт, който няколко души бяха забелязали.

Неотдавна госпожа Емили Паркър я бе поканила на чай и отбеляза:

— Напоследък изобщо не те виждам през уикенда, нали?

Мери беше промълвила нещо, че е много заета.

— Ха, ха, ха! — се ухили госпожа Паркър. — Заета, а? — Тя намигна на Мери и я ръчна добронамерено в ребрата. — Трябва да кажа, че си се увлякла по младия Тим, госпожице Хортън. Старите клюкари из улицата намекват за нещо скандално.

— Наистина доста съм се увлякла по младия Тим — отговори Мери спокойно, започвайки да се овладява. — Той е толкова приятен човек, винаги готов да направи добро и толкова самотен. Първоначално му дадох градинарството, защото си мислех, че малко повече пари ще са му от полза, но след като го опознах, започнах да го харесвам за това, което е, дори и да не е с всичкия си, както всеки казва. Той е искрен, нежен, а измамата му е напълно чужда. Толкова е освежаващо да се срещнеш с някой, който няма никакви задни мисли, нали? — Тя гледаше госпожа Паркър с широко отворени очи.

Госпожа Паркър отвърна на погледа й, изиграна.

— Ъмм, ами, предполагам, че е така. И както ти си самостоятелна, по начина по който си, това е истинска компания за теб, нали?

— Съвсем точно! Тим и аз прекарваме заедно чудесно. Оправяме градината и слушаме музика, плуваме и ходим на пикник, доста неща. Той има прости вкусове и ме учи да оценявам простотата. Не съм много лесна за компания, но някак си Тим естествено ми пасва. Той изкарва най-доброто от мен.

Въпреки цялата си шумност, Старото момиче беше с добро сърце и общо взето безкритична. Тя потупа Мери по ръката окуражително.

— Ами, радвам се за теб, пиленце, мисля си, че е хубаво, че си намерила някой, който да ти прави компания, иначе си толкова самотна. Ще ги оправя тези дърти клюкари из улицата. Казах им, че не си човекът, който би си купил приятел. Е, какво ще кажеш за чаша чай, а? Искам да чуя всичко за младия Тим. Как се оправя.

Но Мери не помръдна и за момент лицето й беше странно безизразно. След това погледна към госпожа Паркър с учудване.

— Те това ли са си помислили? — попита тя натъжено. — Наистина ли това са си помислили? Колко отвратително, колко жалко за тях! Не се грижа толкова за себе си, а за Тим! О, господи, колко гадно!

 

 

Шефът на Мери, Арчи Джонсън, беше другият, който беше забелязал промяната у Мери, макар че не знаеше каква е причината за нея. Обядваха набързо в закусвалнята на компанията един ден, когато Арчи заговори по въпроса.

— Знаеш ли, Мери, не е моя работа и съм готов да бъда поставен на мястото си, но да не би да си се отклонила напоследък или нещо подобно?

Тя го погледна, зашеметена и уловена неподготвена.

— Не ви разбрах, сър?

— О, стига, Мери! И не ме наричай „сър“ или „господин Джонсън“! В обедна почивка сме.

Мери сложи ножа и вилицата на масата и погледна спокойно към него. Той и тя бяха работили заедно повече години, отколкото и двамата биха си направили труда да преброят, но отношенията им бяха винаги строго ограничени до бизнеса и тя все още имаше проблеми да се отпусне достатъчно по време на техните немного чести, но задължителни социални контакти.

— Ако питаш дали съм се променила напоследък, Арчи, защо не го кажеш? Няма да се обидя.

— Ами точно това исках да кажа. Променила си се. О, ти продължаваш да си една ужасна стара кучка и продължаваш да плашиш до смърт младите машинописки, но си се променила. Господи, как си се променила! Най-малкото изглеждаш по-добре, отколкото преди, като че ли си била вън на слънце, вместо да живееш под някоя скала като плужек. А и наистина те чух да се смееш оня ден, когато идиотът Целесте се правеше на клоун.

Тя се усмихна леко.

— Е, Арчи, мисля, че най-добре може да се обобщи, като се каже, че съм се приобщила към човешката раса. Не е ли прекрасна фраза това? Едва ли някой може да се надява на по-солидно и вдъхващо уважение клише.

— Какво, по дяволите, накара една стара мома като теб да се приобщи към човешката раса след толкова много години? Да не си си намерила приятел?

— Нещо подобно, въпреки че не е това, което съм сигурна, че всички си мислят. Понякога, скъпи мой Арчи, има неща, които могат да облагодетелстват една стара мома много повече, отколкото обикновената сексуална удовлетвореност.

— О, съгласен съм! Да бъдеш обичан е нещото, което прави чудеса, Мери, това велико чувство да си желан, нужен и ценен. Сексът е просто глазурата на сладкиша.

— Колко си проницателен! Не е чудно, че сме работили заедно така добре толкова много години. Имаш доста повече чувство и разум, отколкото средният бизнесмен, Арчи.

— Голяма пушилка, Мери, но наистина си се променила! И то към по-добро, бих добавил. Ако продължиш да се подобряваш, мога дори да те поканя някъде на вечеря.

— Непременно! Ще се радвам да видя отново Триша.

— Кой каза, че Триша е поканена? — ухили се той. — Но аз би трябвало да се сетя, че не си се променила чак толкова! Сериозно, мисля, че Триша ще се радва сама да види промяната в теб, та защо не дойдеш на вечеря някой път?

— С удоволствие. Кажи на Триша да ми се обади и аз ще го сложа в програмата.

— Добре, а сега стига заобиколки! Какъв е източникът на съживяването ти, скъпа?

— Предполагам, че би трябвало да кажа едно дете, само че много особен вид дете.

— Дете! — Той се отпусна назад много доволен. — Можеше да се сетя, че ще е дете. Такава проклетница като теб би омекнала много по-бързо под влиянието на едно дете, отколкото на мъж.

— Не е чак толкова просто — отвърна тя бавно, удивена, че може да бъде толкова освободена от предразсъдъци. Никога не беше се чувствала така удобно с Арчи преди. — Името му е Тим Мелвил, той е на двадесет и пет години, но въпреки това е дете. Той е умствено изостанал.

— Светци и крастави жаби! — възкликна Арчи и се облещи срещу нея. Той беше пристрастен към изковаването на странни, макар и благи ругатни. — Как, по дяволите, се набърка в това?

— Просто ми се случи, предполагам. Трудно е да се защитаваш от някой, който не знае какво значи защита, а още по-трудно е да нараниш чувствата на някой, който не разбира защо ги нараняваш.

— Да, така е.

— Ами, водя го с мен в Госфърд през уикендите и се надявам да го взема със себе си на Големия риф тази зима през отпуската. Той наистина изглежда, че предпочита моята компания пред всеки друг, освен родителите си. Те са чудесни хора.

— А защо да не предпочита твоята компания, дърта фокуснице? Загазихме, виж колко е часът? Ще кажа на Триша да уреди дата за вечерята и тогава искам да чуя всичко за това. Междувременно, стари войнико, да се връщаме в мелницата. Чу ли от Макноутън за изследователските концесии в Динданда?

Беше доволна, че Арчи и госпожа Паркър приеха приятелството й с Тим толкова небрежно и се радваха за нея. Обещаната вечеря с Арчи и неговата прекрасна съпруга още не бе станала, но тя откри, че очаква срещата за пръв път от двадесет години.

 

 

Когато Тим видя бентлито да се спуска по улицата, лицето му се озари от радост и той веднага скочи от ниската каменна стена.

— О, Мери, толкова се радвам да те видя! — каза той, докато се наместваше на предната седалка. — Помислих, че си забравила.

Тя взе ръката му и я постави до бузата си за момент, така изпълнена със съжаление и тъга за закъснението, че забрави как беше решила никога да не го докосва.

— Тим, никога не бих ти сторила това. Загубих се. Напълно обърках Свети Марк с една друга църква и загубих пътя, това е. А сега си стой на мястото и се радвай, защото току-що реших да идем до Госфърд.

— О, боже! Мислех си, че ще трябва да стоим в „Артърмън“, защото е толкова късно.

— Не, защо да не идем? Има достатъчно време и да поплуваме, когато пристигнем, стига да не е много хладна водата, а със сигурност можем да си сготвим вечерята на плажа, независимо колко е студено. — Погледна настрани към него, осъзнавайки контраста между усмивката и щастието му сега и отчаяната самота преди няколко минути. — Как мина сватбата?

— Беше прекрасна — отвърна той сериозно. — Дауни приличаше на приказна принцеса, а мама приличаше на приказна кръстница. Беше с много хубава светлосиня рокля, а Дауни — с дълга бяла рокля с много волани и огромен букет цветя в ръце. Имаше и дълъг бял воал на главата като облак.

— Звучи чудесно. Всички ли бяха щастливи?

— Така мисля — каза той със съмнение, — но мама плака, а и татко също, само дето той каза, че вятърът насълзил очите му, а след това ми се ядоса, като казах, че няма никакъв вятър в църквата. Мама каза, че плаче, защото е много щастлива за Дауни. Не знаех, че хората плачат, когато са щастливи, Мери. Аз не плача, когато съм щастлив, плача, когато съм тъжен. Защо ще плачеш, когато си щастлив?

Тя се усмихна, внезапно самата тя така щастлива, че беше близко до сълзите.

— Не знам, Тим, освен че понякога наистина се случва така. Но когато си много щастлив и плачеш, е толкова различно, толкова хубаво.

— О, тогава бих искал да стана толкова щастлив, че да заплача! Защо не ставам толкова щастлив, че да плача, Мери?

— Ами, трябва да си доста възрастен, мисля. Някой ден може и това да ти се случи, когато си достатъчно възрастен и посивял.

Напълно доволен, след като вече беше успокоен, той се отпусна назад и се загледа навън. Това бе нещо, от което като че ли никога не се уморяваше. Притежаваше цялото ненаситно любопитство на малките деца и способността да прави едно и също отново и отново, без да се отегчава. Всеки път, когато отиваха до Госфърд, той се държеше като че ли беше за пръв път, зашеметен от гледката и околностите, доволен да види къщата в края на пътеката, трескав от очакване да разбере какво е пораснало, кое е цъфнало или увехнало.

Тази вечер, когато Тим си легна, Мери направи нещо, което не беше правила никога преди. Влезе в стаята му и подпъхна одеялата около него, след това го целуна по челото.

— Лека нощ, Тим, скъпи, приятни сънища — каза тя.

— Лека, Мери, ще спя — отвърна той сънливо. Винаги бе полузаспал в минутата, щом докоснеше възглавницата.

И когато затваряше тихо вратата, гласът му се чу отново.

— Мери?

— Да, Тим, какво има? — Обърна се и се върна до леглото.

— Мери, никога няма да си идеш и да се омъжиш като моята Дауни, нали?

Тя въздъхна.

— Не, Тим, обещавам, че няма да направя това. Докато ти си щастлив, аз съм тук, ще бъда тук. А сега заспивай и не се тревожи за това.