Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tim, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2022)

Издание:

Автор: Колийн Макълоу

Заглавие: Невъзможна любов

Преводач: Вяра Стефанова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Selekt — ABC publishers

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: австралийска (не е указано)

Печатница: „Полипринт“ АД — Враца

ISBN: 954-589-001-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/821

История

  1. — Добавяне

11

Следващата събота, когато пристигна в къщата на Мери в „Артърмън“, Тим беше тих и малко резервиран. Мери не го разпитва за настроението му, а просто го качи в бентлито и потегли веднага. Трябваше да спрат в един магазин в Хорнсби, за да вземат доста растения и храсти, които Мери беше поръчала през седмицата. Работата по тяхното наместване в колата така обзе Тим, че тя му каза да седне отзад, когато потеглиха отново, така че да може да наблюдава растенията и да бъде сигурен, че никое от тях няма да падне или да изцапа кожената тапицерия.

При къщата тя остави Тим да разтовари растенията и отиде до стаята да разопакова куфара му, при все че в последно време той имаше там малък постоянен гардероб. Стаята беше променена. Голотата и белотата бяха изчезнали и в нея имаше дебел оранжев килим, стените бяха бледожълти, а завесите малко по-тъмни, мебелите бяха съвременни. След като изпразни куфара му, отиде до стаята си и се оправи, преди да се върне до колата и да види как се справяше Тим.

Нещо не беше наред с него, той изобщо не изглеждаше какъвто е. Сбръчкала вежди, тя го наблюдаваше внимателно, докато той вадеше последните растения от багажника. Не мислеше, че проблемът му е физически, защото кожата му както обикновено имаше здрав златножълт оттенък, а очите му бяха ясни и светли. Очевидно каквото и да го тормозеше, ставаше в личната област, макар че тя се съмняваше, че то имаше нещо общо с нея, освен, разбира се, ако родителите му не бяха казали нещо за нея, което да го разстрои или обърка. Със сигурност, не! Само преди ден беше говорила надълго с Рон Мелвил и той цъфтеше от въодушевление от напредъка на Тим в четенето и смятането.

— Вие сте ужасно мила с него, госпожице Хортън — беше й казал Рон. — Каквото и да правите, не се отказвайте от него, не е напразна работа. Бих искал да се беше запознал с вас преди много години, повярвайте ми.

Обядваха в мълчание и отидоха в градината, а проблемът на Тим, какъвто и да беше, остана неспоменат. Щеше да й каже, когато му дойде времето. Може би беше по-добре, ако се правеше, че все едно няма нищо, ако го накараше да й помогне да посади всички нови придобивки. Миналата седмица прекараха страшно приятно в градината. Чудеха се дали да направят една леха цялата с дръвчета, или дали да не ги объркат с ралици и кученца. Той не знаеше нито едно от имената на цветята и тя взе книгите си и му показа техните снимки. Учеше за тях с удоволствие и се разхождаше наоколо, като повтаряше тихо имената им отново и отново.

Работиха мълчаливо целия следобед, докато сенките не се издължиха и морският бриз не просвистя по речния каньон, за да ги предупреди за настъпващата вечер.

— Нека запалим огън в огнището и да си сготвим на плажа — предложи Мери отчаяно. — Можем да поплуваме, докато огънят се разпали достатъчно за готвене, а след това ще запалим друг огън на пясъка, за да ни изсуши и да ни топли, докато ядем. Как ти звучи това, Тим?

Той се опита да се усмихне.

— Звучи чудесно, Мери.

Мери вече се беше научила да обича водата и дори можеше да преплува няколко метра. Поне беше достатъчно, за да се осмели да навлезе там, където Тим обичаше да лудува. Беше си купила черен бански костюм от рипсена коприна с доста дълга, цяла пола към него, в интерес на скромността. Кожата й беше потъмняла вече, след като я излагаше на слънцето и благодарение на това изглеждаше по-добре, по-млада и по-здрава.

Във водата Тим не беше така въодушевен както винаги. Плуваше тихо наоколо, като не забравяше да я бомбардира или торпилира, а когато тя предложи да излязат на плажа, веднага я последва. Обикновено да го извадиш от водата беше кралска битка, тъй като той би стоял вътре до полунощ, ако го оставеше.

Беше приготвила крехки котлети от младо агънце и дебели тлъсти наденици на огъня — две от любимите му яденета, но той почопли небрежно един котлет за известно време, без да намали много размера му, после бутна чинията настрана с въздишка и поклати уморено глава.

— Не съм гладен, Мери — каза той тъжно.

Седяха един до друг на една кърпа пред втория огън, като се топлеха уютно в зъбите на студения вятър. Слънцето беше залязло и светът беше в това полутъмно състояние, когато всяко нещо беше лишено от яснота, но все още не бе замъглено до черно, бяло или сиво. Над тях в обширното ясно небе Вечерницата блещукаше на зеленикавия хоризонт. Още няколко мощни звезди се опитваха да се преборят със светлината и се появяваха за момент, но после изчезваха. Навсякъде чуруликаха и писукаха птици, които се приготвяха за нощта с дразнеща суета, а храстите бяха изпълнени от тайнствени звуци и шумове.

Мери никога не бе имала навика да забелязва такива неща, беше доста безразлична към света наоколо, освен когато той й се натрапваше. Но сега откри, че има силно усещане за нещата наоколо — небето, земята и водата, техните животни и растения — всички те така чудесни и красиви. Тим я бе научил на това от момента, в който й показа жетварката-хормайстор в олеандровото дърво. Непрекъснато идваше да й представи някое малко природно богатство, което беше открил — паяк или дива орхидея, или някое малко пухесто животинче, а тя се бе научила да не скача назад с отвращение, а да ги вижда като него такива, каквито са — съвършени, точно толкова функционална част от планетата Земя, колкото нея, ако ли не и повече, защото понякога това, което й носеше, беше рядкост.

Разтревожена и ядосана, Мери се размърда върху кърпата, докато седна така, че да гледа профила му, издялан на перлената рамка на небето. Бузата срещу нея беше слабо очертана, окото беше потънало невидимо в затъмнената вдлъбнатина, устните бяха най-тъжни. В този момент той помръдна леко и цялата светлина, която беше останала, се събра в искрящ ред мънички капчици върху миглите му, проблясващи и надолу по бузата.

— О, Тим! — извика тя и протегна ръце към него. — Недей да плачеш, мое скъпо момче, не плачи! Какво има, какво става? Не можеш ли да ми кажеш, щом сме такива добри приятели?

Спомни си как Рон й беше казал, че той имал навика често да плаче, и то като малко дете с шумни хълцания и ридания, но напоследък спрял да плаче така. „В редките случаи тези дни, когато е разстроен до сълзи, той плаче повече като възрастен — беше казал Рон, — тихо и затворен в себе си.“ „Точно както сега“ — помисли тя и се чудеше колко пъти бе плакал днес, без тя да го забележи, когато не беше при него или когато беше прекалено заета, за да види.

Много ядосана, за да оспорва мъдростта на собственото си поведение, тя постави ръка на рамото му, погали го нежно, като се опитваше да го успокои, колкото може. Той се обърна към нея изведнъж и преди тя да успее да се извърти настрани, положи главата си на гърдите й. Като се притискаше като малко животинче, нуждаещо се от скривалище, той се вкопчи в нея. Ръцете й някак си от само себе си се наместиха около гърба му и тя отпусна глава, докато бузата й опря в косата му.

— Не плачи, Тим — прошепна тя, като гладеше косата и целуваше веждата му.

Отпусна се назад върху петите си и го притисна към себе си. Всичко останало беше забравено освен действителността, че има възможност да го успокои. Той се нуждаеше от нея, беше се обърнал към нея и беше скрил лицето си, като че ли смяташе, че тя има силата да го предпази от света. Нищо не би могло да я подготви за това. Не беше и мечтала, че животът ще й предложи миг така безмерно сладък, така натоварен с болка. Гърбът му под ръцете й беше хладен и хлъзгав като сатен. Небръснатата буза, подпряна точно над гърдите й, драскаше кожата й като фина шкурка.

Непохватно и колебливо в началото тя го придърпа по-близо, като го обгърна с една ръка нежно, но силно през гърба, а другата беше поставена покровителствено около главата му, с пръсти, заровени в гъстата, леко солена коса. Четиридесет и трите години без любов на нейния живот бяха зачертани от съществуване, беше платено в тази малка частица от времето. С това, в техния край, те вече нямаха значение, а ако трябваше да се издържат още четиридесет и три, също толкова празни, те също не биха били от значение. Не сега.

След известно време той спря да плаче и остана да лежи абсолютно неподвижно в ръцете й. Само слабото повдигане и спускане от дишането под ръката й подсказваше, че е жив. Тя също не помръдваше. Мисълта за движение я ужасяваше, защото инстинктът й подсказваше, че щом някой от двамата се помести дори и на милиметър, той ще се отдръпне или тя самата ще трябва да се отдръпне. Тя притисна по-силно устни в косата му и притвори очи, напълно щастлива.

Той изпусна дълбока, сподавена въздишка и се помести малко, за да се настани по-удобно, но за Мери това беше сигналът, че нейният миг си е отишъл. Внимателно тя се отдръпна леко от него, така че той остана да лежи в прегръдките й, но вече можеше да повдигне глава и да погледне към нея. Ръката й подръпваше косата му, докато той бе принуден да повдигне лице, и дъхът й секна в гърлото й. На слабата светлина красотата му имаше някакво обречено излъчване, той беше Оберон или Морфей[1], нереален, от някакъв друг свят. Луната беше превзела очите му и ги бе покрила с глазура от потъмняло сребро. Те се взираха в нея сляпо, сякаш той я виждаше от обратната страна на прозрачна завеса. „Вероятно наистина е така, защото това, което той вижда в мен, никой никога не беше виждал“ — помисли си тя.

— Тим, няма ли да ми кажеш какво те прави толкова нещастен?

— Моята Дауни, Мери. Тя ни напуска скоро и няма вече да я виждаме толкова често. Не искам моята Дауни да си иде, искам да продължи да живее с нас!

— Разбирам. — Тя погледна надолу към нетрепкащите очи като лунни камъни. — Ще се омъжва ли, Тим? За това ли ви напуска?

— Да, но аз не искам тя да се омъжва и да ни напуска! — проплака той обезсърчено.

— Тим, като се вгледаш назад в годините, ще откриеш, че животът се състои от срещи, познанства и раздели. Понякога обичаме хората, които срещаме, понякога не харесваме хората, които срещаме, но това, че ги познаваме, е най-важното нещо в живота, това е, което ни прави хора. Разбираш ли, много години аз отказвах да го приема и не бях много добро човешко същество. Тогава срещнах теб и това, че те познавам, някак си промени живота ми, станах по-добро човешко същество. Ох, но раздялата, Тим! Това е най-трудното, най-горчивото за възприемане, особено ако си обичал. Раздялата означава, че никога няма да бъде същото след това — нещо си е отишло от нашия живот, част от нас липсва и никога не може да се намери или да се върне обратно. Но има много раздели, Тим, защото те са толкова част от живота ни, колкото срещите и познанствата. Това, което трябва да направиш, е да запомниш познанството с твоята Дауни, а не да прекарваш времето си в страдание, защото трябва да се разделиш с нея, тъй като раздялата не може да се избегне, тя трябва да дойде. Като помниш познанството, а не страданието от загубата, няма да те боли толкова много. А това е прекалено дълго и сложно и ти не разбра нито дума, нали, скъпи?

— Мисля, че разбрах нещо — отговори той сериозно.

Тя се засмя, като така развали и последната част от магията на момента и го изтласка от прегръдката си. Изправена отново, тя се наведе, протегна ръце и го повдигна на крака.

— Мери, това, което каза, значи ли, че един ден ще трябва да видя как и ти си отиваш също?

— Не, освен ако ти не поискаш да си отида или ако умра.

Огънят беше замрял. Тънки ивици дим се извиваха между купчинките пясък и плажът изведнъж стана много студен. Мери потръпна и обхвана тялото си с ръце.

— Ела, нека се върнем в къщата, Тим, там е топло и светло.

Той я задържа и се вгледа в лицето й със силно нетърпение, което обикновено му беше доста чуждо.

— Мери, винаги съм искал да зная, но никой не ми казва! Какво значи умира, умиране и умрял? Всички те едно и също нещо ли са?

— Всичките са свързани с едно нещо, да. — Тя взе ръката му в своята и постави дланта му върху собствената му гръд, от лявата страна. — Можеш ли да усетиш сърцето си как бие, Тим? Усещаш ли това туп-туп, туп-туп, туп-туп под ръката ти, винаги там, без никога да спира дори за миг?

Той кимна очарован.

— Да, усещам! Наистина усещам!

— Ами това е, докато бие туп-туп, туп-туп, можеш да виждаш и да чуваш, да се разхождаш, да се смееш и да плачеш. Но си виждал и как нещата остаряват, изхабяват се, развалят се? Някоя количка или бетонобъркачка, а? Ами ние, всички ние с туптящи сърца под ребрата? С всички е така, Тим, с всички! Ние също остаряваме, уморяваме се и се изхабяваме. По някое време започваме да се разваляме и това тупащо нещо, дето усещаш, спира като часовник, който не е бил навит. На всички ни се случва, когато ни дойде времето. Някои от нас се изхабяват по-бързо от другите, някои от нас спират по случайност — ако сме в самолетна катастрофа или нещо подобно. Никой от нас не знае кога ще спре, това не е нещо, което можем да контролираме или предскажем. Просто се случва един ден, когато сме напълно изхабени и прекалено уморени, за да продължаваме. А когато нашите сърца спрат, спираме и ние, Тим. Никога повече не виждаме и не чуваме, не се разхождаме, не ядем, не можем да се смеем или да плачем. Ние сме мъртви, Тим. Няма ни, спрели сме и трябва да бъдем положени там, където ще можем да лежим и да спим, без да ни безпокоят — под земята, завинаги. На всички ни се случва, това не е нещо, от което да се страхуваш, не може да ни нарани. То е все едно да заспиш и никога да не се събудиш отново, а нищо не ни наранява, докато спим, нали така? Хубаво е да спиш — все едно дали в леглото или под земята. Това, което трябва да правим, е да се наслаждаваме на живота, докато сме живи, и да не се страхуваме да умрем, когато ни дойде времето да спрем.

— Значи и аз мога да умра точно толкова лесно, колкото и ти, Мери! — каза той напрегнато с лице, близко до нейното.

— Да, можеш, но аз съм стара, а ти си млад, така че ако всичко е както обикновено, аз би трябвало да спра преди теб. Аз съм по-износена от теб, нали разбираш.

Той беше на ръба на сълзите отново.

— Не, не, не! Не искам да умираш преди мен, не го искам така!

Тя взе ръцете му в своите, разтривайки ги напрегнато.

— Хайде, хайде, Тим, не бъди нещастен! Какво ти казах току-що? Трябва да се наслаждаваме на живота всеки миг, докато още сме живи! Умирането е в бъдещето, за него не трябва да се тревожим или дори да мислим! Умирането е последната раздяла, Тим, най-трудната от всички за понасяне, защото раздялата е завинаги. Но всички стигаме до нея, така че не можем да затворим очи и да се преструваме, че не съществува. Ако сме големи и разумни, ако сме добри, силни хора, ние разбираме умирането, знаем за него, но не му разрешаваме да ни тревожи. Сега знам, че ти си голям и разумен, знам, че си добър, силен човек, така че искам да ми обещаеш, че няма да се тревожиш заради умирането, че няма да се страхуваш, че ще се случи на мен или на теб. Освен това искам да ми обещаеш, че ще се държиш като мъж към раздялата, че няма да натъжиш горката Дауни, защото ти си тъжен. Дауни също е жива, тя има точно толкова право да намери свой собствен начин да се наслаждава на живота, колкото и ти. И ти не трябва да й създаваш трудности, като й позволиш да види колко си разстроен.

Пое брадичката му в ръка и погледна в замъглените очи.

— Сега знам, че си силен и добър, Тим, така че искам да бъдеш всичко това и за твоята Дауни, и за всичко, което ще се случи и може да те натъжи, защото не трябва да бъдеш тъжен и минута повече, отколкото е нужно. Обещаваш ли?

Той поклати сериозно глава.

— Обещавам, Мери.

— Тогава, хайде да се връщаме в къщата. Студено ми е.

 

 

Мери пусна отоплението в дневната и сложи плоча в грамофона, която знаеше, че ще го разведри и зарадва. Лечението подейства и много скоро той се смееше и говореше, като че ли нищо не беше заплашвало неговия свят. Поиска урок по четене, който тя му даде с удоволствие. След това той отклони покана за друго забавление и се сви на пода до краката й с глава, подпряна до облегалката на креслото й.

— Мери? — попита той след дълго мълчание точно преди тя да отвори уста, за да му каже, че е време за лягане.

— Да?

Той се извъртя така, че да вижда лицето й.

— Когато плачех и ти ме прегърна, как се нарича това?

Тя се усмихна и потупа рамото му.

— Не зная да се нарича някак си. Утешаване, предполагам. Да, мисля си, че се нарича утешаване. Защо?

— Хареса ми. Мама го правеше понякога, наистина доста отдавна, когато бях просто малко хлапе, но после ми каза, че съм прекалено голям, и не го направи никога вече. Ти защо не си помисли, че съм прекалено голям?

Вдигна внезапно едната си ръка нагоре, за да закрие очите си, задържа я там за момент, преди да я отпусне надолу към скута си, и стисна здраво с нея другата.

— Струва ми се, че изобщо не помислих за теб като за голям. Помислих те за малко хлапе. Но не мисля, че е от значение колко си голям, мисля, че е много по-важно колко е голяма тревогата ти. Може да си голям човек вече, но тревогата ти беше много по-голяма, нали? Утешението помогна ли?

Той се обърна настрани доволен.

— О, да, много помогна. Беше наистина хубаво. Бих искал да бъда утешаван всеки ден.

Тя се засмя.

— Ти може да искаш да те утешават всеки ден, но това няма да стане. Когато нещо се прави прекалено често, то загубва привлекателността си, не мислиш ли? Когато те утешават всеки ден с нужда или без нужда, скоро ще ти омръзне. Няма вече да бъде толкова хубаво.

— Но аз се нуждая от утешение през цялото време, Мери, нужно е да бъда утешаван всеки ден!

— Пфу! Глупости! Ти си изнудвач, приятелю, това си ти! А сега мисля, че е време за лягане, какво ще кажеш?

Той се изправи на крака.

— Лека нощ, Мери. Харесвам те, харесвам те повече от всеки друг, освен мама и татко, и те харесвам толкова, колкото харесвам мама и татко.

— О, Тим. Ами горката Дауни?

— О, харесвам и моята Дауни, но теб харесвам повече от нея, харесвам те повече от всеки друг, освен мама и татко. Ще ти викам Мери, но повече няма да викам на Дауни моята Дауни.

— Тим, недей да бъдеш толкова злопаметен! О, това е толкова жестоко и безсмислено! Моля те, недей да караш Дауни да мисли, че аз съм взела нейното място в твоите чувства. Това ще я направи много нещастна.

— Но аз те харесвам, Мери, харесвам те повече, отколкото харесвам Дауни! Нищо не мога да направя, просто те харесвам!

— Аз също те харесвам, Тим, и наистина повече от всеки друг в целия свят, защото аз нямам мама и татко.

Бележки

[1] Морфей в елинистичната и римска митология — демон или божество на сънищата, син на бога на съня Хинос. — Бел.прев.