Колийн Маккълоу
Невъзможна любов (16)

16

Една вечер, наскоро след като се беше върнала от експедицията с Арчи Джонсън, Мери прочете статия в „Сидни Морнинг Хералд“, озаглавена „Учител на годината“. Ставаше дума за изключителния успех на един млад учител в работата му с умствено изостанали деца и това я накара да прочете повече по въпроса, отколкото досега. Попадайки на различни неща по лавиците на местната библиотека относно умственото изоставане, тя ги попрехвърляше, но докато не беше прочела статията във вестника, не й беше хрумвало да се задълбочи.

Не беше лесно. Беше принудена да чете с медицински речник до главата, макар че за лаика не беше много ползотворно при осветляването на значението на дълги технически термини от рода на Porencephaly и Lipidosis, Phenylketonuria и Hepatolenticular Degenaraiion. Всъщност много от термините бяха толкова специализирани, че дори медицинският речник не ги назоваваше. Тя се рееше отчаяно през лабиринта на такива думи и ставаше все по-малко и по-малко сигурна в своето положение, и все по-малко информирана. В края на краищата отиде и се срещна с младия учител от вестникарската статия — някой си Джон Мартинсън.

— Бях обикновен начален учител, докато не отидох до Англия и не бях случайно насочен в едно училище за умствено изостанали деца — обясни Джон Мартинсън, докато я въвеждаше в училището. — Привлече ме от самото начало, но нямах какъвто и да е опит в техниките и теориите, така че трябваше да ги уча по начина, по който бих обучавал нормалните деца. Става дума за леко изостаналите деца, разбира се. Има много, които са напълно необучаеми. Както и да е, бях зашеметен от това колко научаваха, колко откликваха на факта, че бяха обучавани като нормалните деца. Беше ужасно трудна работа естествено и трябваше да проявя огромно търпение, но продължих да работя с тях. Не исках да се предавам, а и не исках те да се предават. И започнах да уча. Аз самият се върнах в училище, изследвах и обърнах всичко, за да се запозная с методите на другите. Беше много задоволителен опит.

Дълбоките му сини очи я наблюдаваха внимателно през цялото време, докато говореше, но без любопитство. Сякаш възприемаше присъствието й като явление, което тя сама ще оцени, когато му дойде времето.

— Значи смятате, че леко изостаналите могат да се учат? — каза Мери замислено.

— Няма съмнение. Прекалено много от обикновено мислещите се отнасят към тях като към много по-изостанали, отколкото са. Защото по принцип е по-лесно да приемеш тази линия на поведение, отколкото да изхабиш голяма част от времето си, за да предизвикаш нормална реакция у тях.

— Вероятно много хора чувстват, че нямат нужните специални качества — предположи Мери, мислейки за родителите на Тим.

— Вероятно. Тези деца копнеят за подобрение, похвала и включване в нормален семеен живот, но толкова често са оставени да си седят в някакви външни граници, обичани, но полупренебрегнати. Любовта не е пълният отговор за всичко. Тя е неразделна част от него, но трябва да се съчетае с търпение, разбиране, мъдрост и проницателност, когато се занимаваш с някого толкова сложен, колкото умствено изостаналото дете.

— И вие се опитвате да свържете любовта с всичките тези неща?

— Да. И ние си имаме нашите грешки, разбира се, доста, бих казал, но имаме много по-голям успех, отколкото повечето училища от този вид. Често е почти невъзможно да оцениш едно дете правилно — неврологично или психологично. Необходимо е да разбереш първото и най-важно нещо, че това дете е органично повредено, независимо от това каква степен на физиологическо покритие може да съществува. Нещо горе, в мозъка, не работи както трябва.

Той сви рамене и се присмя на себе си.

— Съжалявам, госпожице Хортън! Не ви позволих да кажете каквото и да било, нали? Това ми е лош обичай да отегча посетителите, без дори да имам и най-малката идея защо са дошли при мен.

Мери прочисти гърлото си.

— Ами, господин Мартинсън, всъщност това не е личностен проблем, то е повече някакво любопитство на наблюдател, което ме накара да дойда тук и да се свържа с вас. Познавам много добре един млад мъж на двадесет и пет, който е леко изостанал, и бих искала да знам повече за положението му. Опитах се да чета, но не разбрах добре техническия жаргон.

— Знам. Има много авторитетни томове, но добрите, основните книги за такива случаи почти не се намират.

— Проблемът е, че след като започнах да се интересувам от него през последните девет месеца или малко повече, той започна да показва признаци на подобрение. Отне ми много време, но аз дори успях да го науча да чете малко и да прави много прости сметки. Родителите му забелязаха промяната и са доста доволни. Обаче нямам представа колко голям напредък още бих могла да очаквам, колко да го насилвам.

Той потупа ръката й и пъхна своята под лакътя й, за да я подсети, че беше време да се пораздвижат.

— Ще ви разведа из нашите класни стаи и бих искал да наблюдавате всички деца много внимателно. Опитайте се да откриете някое, което страшно ви прилича на вашия млад мъж по държане и поведение. Не разрешаваме на посетители да нарушават спокойствието в класовете, затова ще видите, че ще направим нашите наблюдения през прозорци, през които не могат да ни видят. Елате с мен и кажете какво ще си помислите за нашите деца.

Мери никога не беше обръщала внимание на малкото слаборазвити деца, които беше срещала през живота си, защото като повечето хора се чувстваше неудобно да я забележат, че се вглежда в нещо. Беше страшно учудена да разбере колко различно изглеждаха те на външен вид, да не говорим за умствените възможности. Варираха от деца, които изглеждаха доста нормални, и други, които бяха толкова деформирани, че беше трудно да не отместиш очи от тях.

— По едно време имах клас от умствени гиганти — каза малко отнесено Джон Мартинсън. — Нямаше и едно дете в класа, което да не беше под 150 по старата скала на коефициента за интелигентност. Но знаете ли, много по-приятно ми е да загубя цял месец, учейки някое от тези деца да си връзва обувката! Те никога не се уморяват или отегчават да научат нещо, защото трябва да положат много усилия. Колкото по-трудно някой постига невъзможното, толкова повече го цени, а защо това трябва да е по-малко валидно за умствено изостаналите?

След обиколката Джон Мартинсън я заведе в малката си канцелария и й предложи кафе.

— Е, видяхте ли някое, което да ви напомня за Тим? — попита той.

— Няколко. — Тя ги описа. — Има моменти, в които ми се плаче за Тим, толкова го съжалявам. Той е толкова наясно с недостатъците си, разбирате ли? Ужасно е да трябва да слушаш как бедното момче се извинява, защото не бил „с всичкия“, както той казва. „Знам, че не съм с всичкия си, Мери“ — ще каже и като го чуя, ми се къса сърцето.

— Изглежда податлив на обучение все пак. Работи ли?

— Да, като общ работник в строителството. Предполагам, че колегите му са достатъчно добри към него по свой собствен начин, но също така са и безсмислено жестоки. Голямо удоволствие за тях е да си правят шеги с него, както преди време го бяха подлъгали да яде изпражнения. Той плака този ден, но не защото беше станал жертва, а защото не могъл да разбере шегата. Искал и той да участва в нея! — Лицето й се изкриви и тя спря.

Джон Мартинсън кимна окуражаващо и със съчувствие.

— О, това е доста разпространено поведение — каза той. — Какви са майка му и баща му, как се отнасят с него?

— Много добре във всяко отношение. — Тя обясни за живота на Тим, учудена от лекотата, с която говореше. — Но те се тревожат за него — довърши тя, — особено за това какво ще се случи с него, след като починат. Баща му твърди, че той ще умре от разбито сърце. Първоначално не повярвах, но колкото повече минава времето, почвам да разбирам, че е много възможно.

— О, съгласен съм, твърде е възможно. Знаете ли, има много такива случаи. Хора като вашия Тим се нуждаят от любещо семейство много повече от нас, нормалните, защото не могат да се научат да се приспособят към живота без него, ако веднъж са свикнали с такова семейство. Много е труден нашият свят за тях. — Той я погледна съсредоточено. — От избора, който направихте сред нашите деца, разбирам, че той изглежда доста нормално?

— Нормално? — въздъхна тя. — Де да беше! Не, Тим не изглежда нормално. Несъмнено той е най-вълнуващо изглеждащият млад мъж, който някога съм виждала — като гръцки бог, не мога да измисля по-истинско сравнение.

— О! — Джон Мартинсън наведе очи към сключените си ръце за момент и въздъхна. — Е, госпожице Хортън, ще ви дам заглавията на някои книги, които, мисля, няма да ви е трудно да разберете. Ще видите, че ще ви помогнат.

Той отиде с нея до преддверието и наведе леко глава с уважение.

— Надявам се, че скоро ще доведете Тим. Много бих искал да се срещнем. Може би ще е по-добре първо да ми се обадите, защото ми се струва, че ще е по-добре да дойде у дома, отколкото в училището.

Мери протегна ръка.

— С удоволствие. Довиждане, господин Мартинсън, много ви благодаря за отзивчивостта.

Тръгна си замислена и натъжена, осъзнавайки, че най-нерешимите проблеми са тези, които по своя характер не съдържат в себе си дори частица място за мечти.