Колийн Маккълоу
Невъзможна любов (23)

23

Но не всичко беше наред. Беше се случило неизбежното. Мери имаше основателна причина да е доволна от влошеното състояние на Рон, защото ако той се чувстваше физически и умствено нормално, веднага би забелязал промяната в Тим. Както се оказа, веселото и добро настроение, възвърнало се в отношенията им, го задоволяваше напълно и той не търсеше нищо друго. Но Мери осъзна, че Тим страда. Много често вдигаше очи и срещаше разгневения му и жаден поглед. Когато го улавяше да я гледа така, Тим излизаше веднага от стаята, виновен и объркан.

„Защо нещата трябва да се променят — питаше се тя. — Защо не може съвършените неща да си останат такива?“ Защото сме човешки същества, би отговорила съзнателната й половинка, защото сме много объркани и ако веднъж ни се случи нещо, се случва пак, а при повтарянето му се изменят формата и същността на това, което е било преди. Нямаше връщане към първата фаза на приятелството им. Оставаха само две алтернативи: да продължат или да останат, където се намираха в момента. Но никоя от тях не изглеждаше възможна или изпълнима. Ако Тим беше нормален, тя би опитала, но новото навлизане в проблема можеше да го обърка и да го направи още по-нещастен.

„Това е път без изход — мислеше си Мери, после ядосано поклати глава. — Доста експлозивно бе за път без изход. Следователно цялото положение бе безизходно.“

Първоначално искаше да говори с Арчи Джонсън, но се отказа. Той бе умен и симпатичен мъж, но никога не би разбрал ситуацията с всичките й нюанси. Емили Паркър? Тя бе приятна и от самото начало следеше с голям интерес взаимоотношенията между Мери и Тим, но нещо вътре в Мери я възпря да разкрие дилемата си на огромното превъплъщение на матриархата от предградията. Накрая телефонира на Джон Мартинсън, учителя на умствено недоразвити деца. Той веднага си спомни за нея.

— Често се чудех какво става с вас — каза той. — Как сте, госпожице Хортън?

— Не много добре, господин Мартинсън. Трябва непременно да поговоря с някой, а вие сте единственият, за когото се сещам. Ужасно съжалявам, че ви занимавам с проблемите си, но просто не зная какво да правя. Имам нужда от компетентна помощ. Мислех си дали може да доведа Тим да се срещне с вас?

— Разбира се, че може. Какво ще кажете да дойдете утре след вечеря?

Мери си записа адреса и позвъни в къщата на Мелвил.

— Рон, обажда се Мери.

— О, здравей, скъпа. Какво става?

— Нищо. Просто се чудех дали мога да заведа Тим на среща с един човек утре вечер?

— Не виждам защо да не може. Какъв е този човек?

— Учител на умствено недоразвити деца, чудесен мъж. Мислех си, че той би могъл да прецени Тим, да ни даде идея на какво да наблегнем при обучението му.

— Щом така смяташ. Ще се видим утре вечер.

— Чудесно. Между другото ще те помоля да не споменаваш нищо на Тим. Бих искала срещата да е непринудена.

— Разбира се. Дочуване, скъпа.

Джон Мартинсън живееше близо до училището, в което преподаваше, в предградието Пернит, точно в подножието на Сините планини. Тим, свикнал да пътува на север, беше въодушевен от пътуването в друга посока извън Сидни. Видът на голямата западна магистрала го накара да залепи нос на прозореца и да брои ярко осветените салони за продажба на коли, денонощните павилиони за бърза закуска и откритите автокиносалони.

Къщата на Мартинсън беше голяма, но непретенциозна. Беше построена от фибрирани плоскости и бе боядисана в бледорозово. Тя се огласяше от пронизителен детски смях.

— Защо не дойдете на задната веранда? — попита Джон Мартинсън, когато ги посрещна. — Приспособил съм я за кабинет. Там няма да ни притесняват.

Запознаха се със съпругата на Джон Мартинсън и с трите му по-големи деца и се отправиха към задната част на къщата.

Джон Мартинсън наблюдаваше Тим с любопитство и възхищение. Извади две кутии с бира и си ги разделиха с Тим, докато говореше, настанен в един удобен стол до работната му маса. Мери мълчеше, а двамата мъже разговаряха непринудено на чаша бира. Тим хареса учителя и се отпусна още от самото начало. Разказваше за къщата си, градината и работата си с Хари Маркъм, без да усеща, че е преценяван от експерт.

— Харесват ли ти уестърните по телевизията, Тим? — попита го накрая Джон Мартинсън.

— О, да, обожавам ги.

— Е, аз трябва да си поприказвам с госпожица Хортън и ми се струва, че няма да ти е много забавно да останеш при нас. Защо не отидеш при децата ми. След няколко минути започва много хубав уестърн.

Тим тръгна с желание. Мери чу смеха му някъде далече, когато домакинът се завърна в кабинета.

— Той ще се чувства добре там. Семейството ми е свикнало с хора като Тим.

— О, аз съм съвсем спокойна.

— Какъв е проблемът, госпожице Хортън? Може ли да те наричам Мери?

— Да, разбира се.

— А ти ми казвай Джон. Впрочем аз вече разбирам какво си имала предвид, когато ми каза, че Тим е изключителен. Мисля, че никога не съм срещал по-красив мъж дори и по филмите. — Той се засмя и погледна слабото си тяло. — Кара ме да се чувствам като слабак.

— Мислех, че ще кажеш колко жалко, че един толкова красив човек може да е умствено недоразвит.

— Защо трябва да мисля така? — изненада се Джон. — Всеки от нас притежава привлекателни и непривлекателни черти вътре в себе си. Съгласен съм, че тялото и лицето на Тим са великолепни, но не мислиш ли, че голяма част от тази красота идва от душата?

— Да — каза Мери с признателност. Той я разбираше. Не сгреши, че се спря на него.

— Той е мил човек, мога веднага да заявя това. Един от приятните… Искаш ли да го преценят и експерти?

— Не, аз съвсем не съм дошла за това. Тук съм, защото обстоятелствата ме поставиха в ужасно положение и не знам какво да направя. Ужасно, защото каквото и да реша, ще трябва да нараня много лошо Тим.

Тъмносините му очи не се откъсваха от лицето й.

— Явно е нещо лошо. Какво се е случило?

— Всичко започна преди девет месеца, когато почина майка му. Не си спомням казвала ли съм ти, но тя беше на седемдесет години. Бащата на Тим, Рон, е на същата възраст.

— Разбирам, или поне така си мисля… Тим страда ли за нея?

— Не, немного. Всъщност баща му страда и аз не смятам, че много ще я надживее. Той е мил старец, но със смъртта на жена му всичко изгуби смисъл за него. Гледам как се топи пред очите ми. Той е наясно. Преди време ми съобщи, че е наясно.

— А когато и той умре, Тим ще остане сам.

— Да.

— Тим сещал ли се е за това?

— Да, трябваше да му кажа. Прие го съвсем нормално.

— Осигурен ли е финансово по някакъв начин?

— Напълно. Семейството му спестяваше почти всичко, за да може Тим да е материално осигурен до края на живота си.

— А какво е твоето място, Мери?

— Бащата на Тим, Рон, ме помоли, след като той умре, аз да взема Тим. Аз се съгласих.

— Ясно ли ти е в какво се забъркваш?

— О, да! Но се появиха непредвидени усложнения. — Тя сведе поглед към ръцете си. — Как мога да го взема, Джон?

— Искаш да кажеш, какво ще говорят хората?

— Отчасти да, но ако е само това, ще бъда подготвена за последствията. Не мога да го осиновя, той отдавна е пълнолетен, но Рон ми е дал пълномощно да съм му попечител по финансовите въпроси. А и аз имам достатъчно пари, не ми трябват парите на Тим.

— Какво тогава?

— Не знам защо, но Тим винаги е бил привързан към мен. Странно… Той ме хареса още от самото начало, сякаш намираше нещо у мен, което дори аз самата не можех да открия. Близо две години минаха, откакто го срещнах… По-рано беше лесно. Бяхме приятели, доста добри приятели. После, когато почина майка му, отидох да посетя семейството им и сестрата на Тим, Дауни, едно много умно и привързано към Тим момиче, отправи ужасни и напълно неверни обвинения по мой адрес. Подметна, че съм любовница на Тим и използвам умствената му слабост, за да го корумпирам.

— Разбирам. Беше шокиращо, нали?

— Бях ужасена, защото това не бе истина. Тим присъстваше, когато тя наговори всичко това, но за щастие не разбра какво искаше да каже. Както и да е, тя развали всичко. Аз бях потресена. Бащата на Тим също присъстваше и застана на моя страна. Отказа да повярва на думите й и приятелството ни с Тим не би трябвало да се промени. Но то се промени — може би подсъзнателно или съвсем съзнателно. И аз самата не знам. Беше ми все по-трудно да се отпускам с Тим, освен това ми беше мъчно за Рон и го взимах заедно с нас във вилата за уикенда. Това продължи близо шест месеца и през този период Тим се промени. Стана мълчалив и затворен, не желаеше да общува с никого от нас. Тогава, една сутрин, имаше страхотна сцена между нас и всичко излезе наяве. Тим ме ревнуваше от баща си. Мислеше, че предпочитам Рон пред него. Тогава трябваше да му кажа, че баща му умира.

— И? — подкани я Джон Мартинсън, когато усети, че тя се колебае. Той се бе навел напред и я гледаше втренчено.

Странно, огромният му интерес й даде кураж и тя продължи:

— Тим ужасно се зарадва, когато осъзна, че чувствата ми към него не са се променили и все още го харесвах. „Харесвам“ е неговата специална, малка дума. Той казва, че харесва торта, телевизионен уестърн или пудинг с мармалад, но когато говори за хора, към които е превързан, винаги казва „харесвам“, а не „обичам“. Странно, нали? Неговият разум е толкова изчистен и директен, че той схваща литературната интерпретация на „харесвам“ и „обичам“, чува хората да казват, че обичат храна и хубаво време, но забелязва, че когато говорят един за друг, казват харесвам. Затова повтаря същото и наистина е прав. — Ръцете й трепереха. Тя ги притисна в скута си и се помъчи да ги успокои. — Когато смяташе, че харесвам Рон повече от него, беше много смутен и намери начин да ми покаже, че чувствата му към мен са истински и вечни. Помогна му телевизията. Сам стигна до извода, че когато един мъж харесва дадена жена, го показва с целувка. Без съмнение е забелязал, че това действие във филмите води винаги до щастлив край. — Тя леко потрепери. — Аз съм виновна. Ако бях по-наблюдателна, щях да го избегна, но не се усетих навреме. Глупачка! Сцената наистина беше ужасяваща и той ме обвини, че харесвам Рон повече от него и разни други неща от този род. Трябваше да му обясня защо обръщам такова внимание на Рон. Казах му, че Рон умира. Както предполагах, той се разстрои. И двамата се поддадохме на емоции, бяхме объркани и много напрегнати. След като премина шокът от новината за баща му, той осъзна, че го харесвам повече от Рон. Скочи на крака и ме сграбчи толкова бързо, че не се усетих какво прави. — Мери погледна умоляващо Джон Мартинсън. — Не знаех какво е най-доброто, но някак си не можах да го унижа, като го отблъсна.

— Много добре те разбирам, Мери — каза нежно той. — Ти отговори, така ли?

Тя се изчерви от притеснение, но се опита да говори спокойно:

— Да. Тогава това изглеждаше най-доброто решение. По-важно беше да го уверя, че не го пренебрегвам, отколкото да го отблъсна. Освен това бях толкова объркана, че не се замислих. Той ме целуна. За щастие не се стигна до нищо по-сериозно, защото чухме Рон да ни вика и това ми позволи да се откъсна от него.

— Как реагира Тим на целувката?

— Не както очаквах. Много му хареса и го възбуди. Мога да кажа, че оттогава той ме гледа по различен начин, стреми се отново към своето откритие. Обясних му, че това е грях, че е забранено и въпреки че може да се случи на много хора, не може да се случи на нас. Изглежда, Тим ме разбра. Явно се стресна от факта, че е забранено и се държи чудесно. Не се повтори досега, а и в бъдеще няма да се повтори.

От къщата долетя внезапен смях. Мери скочи уплашена и за миг изгуби мисълта си. Седна безмълвна и пребледняла, като си играеше с дръжката на чантата.

— Продължавай — подкани я той. — Не се повтори повече и в бъдеще няма да се повтори.

— Предполагам, че за Тим е било като разтваряне на врата към един нов свят и откритието, че не можеш да влезеш там. През цялото време си наясно с това, вратата е все още отворена, а новият свят е свеж и прекрасен. Много ми е мъчно за него и не мога да му помогна да се излекува. Аз съм причината за страданието му. Той няма да го направи отново, но не може и да забрави случилото се. Рон въобще не го е просветил по отношение на човешката природа, но въпреки че не е знаел нищо, той не го пропусна. Сега се терзае безпощадно.

— Разбира се — въздъхна Джон. — Това беше неизбежно, Мери.

Тя го погледна, но не можа да види очите му и се втренчи в един паяк, пълзящ надолу по стената.

— Естествено, не можех да кажа на Рон какво се случи, но всъщност всичко се промени. Как мога да го взема, когато Рон умре? Сигурна съм, че той никога не би ме помолил, ако знаеше. Сега вече не мога да го взема, защото ще полудея! В момента успявам да се занимавам с Тим и да го правя щастлив два дена от седмицата, при това в присъствието на Рон. Но как ще свикнем да живеем постоянно двамата в една и съща къща? О, Джон, не зная какво да правя! Ако си мислех, че има възможност Тим да забрави, би било различно. Някак си щях да се справя. Но знам, че няма да забрави и когато го усетя да ме гледа, аз… Тим не е безпаметен глупак, нали? Той възприема и помни, ако нещо му е направило силно впечатление или ако се повтаря достатъчно. Всеки път, когато ме погледне, той си спомня и не е толкова умен, че да го крие. Той е ядосан и наранен. Разбира, че няма да се случи отново, но не проумява защо.

— Стигна ли до някакво решение, Мери?

— Има ли някакви пансиони, където могат да се настаняват хора като Тим — пораснали физически, но умствено недоразвити, когато останат сами и нямат роднини. Ако живее в такъв пансион, мога да го взимам за уикендите.

— Нищо друго ли не ти идва наум?

— Не. Но как бих могла да разреша проблема, Джон? Ще е безполезно да го оставя на Дауни — не е ли егоистично от моя страна? Наистина ли означавам толкова много за него, или това е просто една самоизмама. Предполагам, че е възможно той да ме забрави, след като се премести при Дауни — но все ми се струва, че тя и съпругът й ще си живеят безгрижно, без да се съобразяват с Тим. Тя има по-важни задължения и не може да му се посвети, както мога аз.

— Знаеш, че има и друг изход.

— Така ли? — Мери се наведе напред. — О, само ако знаеш колко се надявах да чуя подобно нещо!

— Защо не се омъжиш за Тим?

Мери го зяпна и минаха няколко секунди преди да каже:

— Ти се шегуваш!

Столът й изведнъж се оказа твърд и неудобен. Тя стана, закрачи из стаята, после се върна и го погледна.

— Шегуваш се, нали? — отново попита тя.

Лулата му лежеше върху работната маса. Той я взе и започна да я пълни, като тъпчеше тютюна бавно и много внимателно, сякаш така се концентрираше и запазваше самообладание.

— Не се шегувам, Мери. Това е единственият логичен отговор.

— Логичен отговор? Господи боже, Джон! Това въобще не е отговор! Как бих могла да се омъжа за умствено недоразвито момче, което може да ми бъде син? Това е престъпление.

— Дрън-дрън. — Той ядосано захапа лулата, като зъбите му се удряха по тръбичката. — Бъди разумна! Какво друго ти остава, освен да се омъжиш за него? Разбирам защо сама не си се сетила, но сега, когато идеята ти е показана, нямаш право да я отхвърляш. Това ще е престъпление, щом думата ти харесва! Омъжи се за него, Мери Хортън, омъжи се!

— В никакъв случай! — Тя трепереше от яд.

— Защо? Плашат те хорските приказки?

— Знаеш, че не е така. Просто не мога да се омъжа за Тим. Дори идеята е налудничава.

— Вятър и мъгла! Разбира се, че можеш да се омъжиш за него.

— Не, не мога. Достатъчно съм възрастна, за да му бъда майка. Аз съм заядлива и грозна стара мома, не ставам за Тим!

Той стана, приближи се до нея, хвана я за раменете и я разтърси, докато тя се съвзе.

— Сега слушай, госпожице Хортън! Ако ти не ставаш за Тим и той не става за теб, какво е това, благородна самопожертвователност? За какво е това благородство, когато прави всички нещастни? Казах, че би трябвало да се омъжиш за него и наистина смятам така. Знаеш ли защо?

— О, разбира се!

— Защото вие двамата не можете един без друг! Господи, отдалече си личи колко лудо влюбена си в него и той в теб! Това не е платоническо приятелство и никога не е било! Какво ще стане, ако избереш втората от двете твои алтернативи и престанеш да го виждаш? Много добре знаеш, че Тим няма да надживее баща си повече от шест месеца, а ти сигурно би заживяла занапред като сянка на собственото си аз в един сив свят, изпълнен със сълзи, където единственото ти желание в безкрайните дни е да си мъртва. Относно първата ти алтернатива такова място липсва, защото за него чакат хора, записани преди години. Тим няма да доживее, за да му дойде редът. Искаш да убиеш Тим, ли?

— Не, не! — Мери се присегна за носна кърпа.

— Чуй ме сега! Престани да мислиш за себе си като за заядлива и грозна стара мома, дори и да си такава. За каквато и да се мислиш, за Тим си много по-различна и привлекателна. Каза, че не знаеш какво, за бога, намира у теб, че каквото и да е, ти самата не можеш да го откриеш. Бъди благодарна за това! Защо трябва да се отхвърли поради гордост или самопожертвователност. Напълно излишно е! Мислиш ли, че той ще се промени, ще се отегчи от теб? Не се вдетинявай! Тим не е страхотно красивият и суетен мъж от живота, той е бедно и глупаво същество, посредствено и предано като куче! Не харесваш, когато говоря така, нали? Е, точно сега няма място за евфемизъм или илюзии, Мери Хортън. Дойде време за истината, проста и неукрасена, като самата действителност. Не ме интересува защо Тим е насочил чувствата си към теб. Интересува ме само фактът, че ги е проявил. Просто и ясно. Той те обича! Обича те! Колкото и невъзможно, непрактично и необяснимо да ти се струва, той те обича! И аз също като теб не знам защо, но това е самата истина. А какво, за бога, е станало с теб, че възнамеряваш да отхвърлиш любовта му?

— Ти не разбираш! — изплака Мери. Обхвана главата си с ръце, а пръстите разваляха грижливо направената й прическа.

— Разбирам повече, отколкото си мислиш — вече по-меко каза той. — Тим те обича. С всяка част от тялото си той те обича. По някаква причина измежду всички хора, които познава, е насочил чувствата си към теб и те ще се запазят. Няма да се отегчи или отдръпне от теб, няма да те зареже след десет години заради друга, по-млада от теб, не гони парите ти. В това няма нищо необикновено, а и ти няма да погрознееш, нали? Освен това той има повече от необходимата красота и за двама ви.

Тя вдигна глава и се опита да се усмихне:

— Говориш искрено.

— Да, трябва да бъда. Но това бе само половината, нали? Не ме убеждавай, че ти никога не си си признавала, че го обичаш, колкото и той тебе.

— О, да, признавам — отвърна разстроено Мери.

— Кога? Напоследък ли?

— Отдавна, преди майка му да почине. Една вечер той ми каза, че приличам на света Тереза от неговата картина. Изглежда, тези думи ме накараха да загубя контрол. Обикнах го още в мига, в който го видях за първи път, но тогава не исках да си призная.

— Мислиш ли, че ще се отегчиш от Тим?

— Да се отегча? О, не, не.

— Защо тогава не можеш да се омъжиш за него?

— Защото съм достатъчно стара, за да му бъда майка, и защото е много красив.

— Не е достатъчно, Мери. Приказките за външния вид са глупост и аз изобщо нямам намерение да споря с теб. Колкото до възрастта, мисля, че си заслужава да се обсъжда. Ти не си му майка, Мери. Не се чувстваш такава, а и той не те приема като майка. Това не е обичайната ситуация, не става дума за двама души, напълно съзрели умствено и физически, чиято разлика в годините може да доведе до дисхармония на емоционалната връзка между тях. Вие с Тим не подлежите на сравнение. Нямам предвид, че стара мома на повече от четиридесет години, никога не се е омъжвала за млад мъж, дори и умствено недоразвит, който може да й бъде син. Искам да кажа, че откъдето и да погледнете, вие сте една съвършено особена двойка и за вас ще бъде по-добре да приемете тази неповторимост. Не ви свързва нищо друго, освен любовта, нали? Съществува разлика във възрастта, в красотата, в здравето, в общественото положение, в произхода, в темперамента — мога да продължавам да изброявам, нали? Емоционалните връзки между тебе и Тим са истински, толкова истински, че превъзмогват всички вродени различия. Мисля, че не съществува човек, включително и ти, който би могъл да разкрие причината, поради която си подхождате. Просто си подхождате. Затова омъжи се за него, Мери Хортън, омъжи се! Ще трябва да се примириш с хорските клюки и коментари, но това няма никакво значение, нали? Смятам, че си го преживяла и преди. Защо не дадеш на старите ти приятелчета повод да разискват нещо, което наистина има смисъл? Омъжи се за него.

— Това е неприлично, направо отвратително!

— Така ще говорят всички, сигурен съм.

Мери повдигна гордо глава.

— Не ме интересува какво разправят другите хора. Притеснявам се само за отражението върху Тим. Как ще се отнасят с него, ако се оженим.

Джон Мартинсън сви рамене.

— Подигравките ще му се отразят много по-добре от раздялата, уверявам те.

Ръцете на Мери бяха скръстени в скута й. Джон ги хвана в своите. Очите му блестяха.

— Помисли си, Мери. Защо да не може Тим да се ожени? Какво му има. Можеш да протестираш колкото си искаш, че не го смяташ за мъж, но аз не съм съгласен. В моментите, когато си го усещала като мъж, ти едва не си умряла от ужас, нали? Така е, защото повтаряш грешката на всички по отношение на умствено недоразвитите хора. И те са все предмет на израстване и промяна, произтичащи от съзряването. В ограничената сфера на тяхното умствено развитие те престават да бъдат деца. Тим е голям човек, с всички физически данни на възрастен и с напълно нормален хормонален метаболизъм. Ако си нарани крака, ще куца, но понеже раната е в мозъка му, той накуцва умствено и този недостатък не влияе на мъжествеността му повече от куция крак. Защо да продължава да живее, лишен от възможността да задоволи насъщните нужди на тялото и духа си? Защо трябва да се отхвърля мъжествеността му или да бъде предпазван и щаден от тялото си? О, Мери, той вече е бил лишаван от толкова неща! Трябва ли да се лиши и от още нещо? Той не е ли мъж, на когото трябва да му се разреши да бъде такъв? Уважавай мъжа у него, Мери Хортън! Омъжи се за него!

— Да, разбирам. — Мери замълча, докато размишляваше. След това вдигна глава. — Добре тогава. Щом мислиш, че това е най-доброто при дадените обстоятелства, ще се омъжа за него.

— Браво! — Лицето му се отпусна. — Знаеш, че и двамата ще спечелите от това.

— Но е свързано с много трудности — намръщи се тя.

— Баща му?

— Не, не. Мисля, че единствено Рон ще е доволен. Но и аз, и Тим сме еднакво неопитни. Не съм сигурна, че съм способна да се справя с произтичащите проблеми.

— Напразно се тревожиш. Лошото е, че ти всичко премисляш. Опитваш се да разрешаваш проблеми, които сами ще се разрешат, когато му дойде времето. Бих казал, че добре се приспособяваш към Тим.

Мери сподави смущението си и се опита да остане спокойна.

— Не трябва да имам деца, нали?

— Да. Не заради наследствеността и недъга на Тим. Такава опасност няма. Но ти си във възраст, в която може да не успееш да отгледаш децата си, а състоянието на Тим не му позволява да изпълнява ролята на родител, ако се случи нещо с теб. Освен това си достатъчно стара, за да повториш съдбата на майка му, а това би било огромна ирония на съдбата. Статистиката сочи, че ако си преминала тридесет и пет години, шансовете да родиш нормално дете са малко и намаляват прогресивно.

— Знам.

— Мислиш ли, че ще съжаляваш, защото нямаш деца? Това много ли ще те огорчи?

— Не. Никога не съм очаквала да се омъжа, нито съм се стремяла към това. Самият Тим е повече от достатъчно за мен.

— Няма да е лесно.

— Знам.

Джон остави лулата си и въздъхна.

— Е, Мери, желая ти щастие и късмет. Сега всичко зависи от теб.

Тя стана и хвана чантата и ръкавиците си.

— Много благодаря, Джон. Ти ми разкри много от твоите проблеми и ще се опитам да помогна, както мога, на каузата ти.

— С нищо не си ми задължена, Мери. Удоволствието да узная, че Тим е щастлив, ще е за мен достатъчна награда. Минавай от време на време.

 

 

Вместо да остави Тим на улица „Сърф“, Мери влезе с него. Рон седеше в хола, пред телевизора и гледаше спортните новини.

— Здрасти, Мери. Не очаквах да дойдеш толкова късно.

Тя седна на дивана, а Тим реши да премести ръкавиците и чантата й на сигурно място.

— Исках да поговорим, Рон. Много е важно и трябва да го споделя, докато все още имам смелост.

— Добре, мила! Какво ще кажеш за чаша чай и прясно сметаново парфе?

— Чудесно. — Мери погледна Тим и му се усмихна. — Утре ще работиш ли, Тим?

Той кимна.

— Не те пъдя, но мисля, че е време да си лягаш, нали? Татко ти и аз трябва да си поговорим, но обещавам, че нищо няма да скрия от теб. Ще ти разкажа всичко през уикенда. Става ли?

— Става. Лека нощ, Мери.

Той никога не я молеше да го приспива в къщата на Есме.

Рон нареди чашите и чинийките върху кухненската маса, докато чайникът завираше, като поглеждаше крадешком към Мери.

— Изглеждаш съсипана, мила — заключи той.

— Наистина. Вечерта беше доста изморителна.

— Какво каза учителят за Тим?

Чашата на Мери бе олющена. Тя седеше и триеше палеца си по нащърбения ръб и премисляше отново разговора. Когато погледна Рон, изглеждаше стара и уморена.

— Рон, не бях напълно искрена за причината, поради която заведох Тим при Джон Мартинсън.

— Така ли?

— Да.

Палецът й продължаваше да се движи по ръба на чашата. Тя погледна надолу. Не можеше да говори, когато гледаше сините му очи със същата форма като тези на Тим, но различни от неговите.

— Много ми е трудно, защото не смятам, че се досещаш какво ще ти кажа. Идвало ли ти е наум, че ще бъде много трудно да взема Тим, ако нещо се случи с теб?

Ръката, хванала чайника, потрепери и чаят се разля върху масата.

— Променила си решението си, така ли?

— Не. Няма да го променя, Рон, стига да приемеш начина ми за разрешаване на проблема.

Мери скръсти ръце и се опита да не отмества погледа си от неговия.

— Двамата с Тим винаги сме имали по-специални отношения. От всички хора, които е срещал, най-много харесва мен. Не мога да си обясня защо, а и вече престанах да се чудя. Няма да е пресилено, ако кажа, че ме обича.

— Да. Той наистина те обича, Мери. И затова искам ти да го вземеш, след като аз си отида.

— Аз също го обичам. Обичам го от мига, в който го видях да стои на слънце и да гледа как бетоновозът излива цимент върху зокума на Емили Паркър. Тогава не знаех, че е умствено недоразвит, но когато разбрах, отношението ми не се промени. Всъщност го обикнах още повече. Дълго време не придавах значение на разликата в пола, докато първо Емили Паркър, а после и дъщеря ти се изказаха доста грубо по въпроса. Ти винаги си предпазвал Тим от тези неща, нали?

— Трябваше, Мери. Тъй като ние с Ес бяхме по-възрастни, знаех, че може и да не сме с Тим, когато порасне. Решихме какво да правим, докато той беше още малък. Ние нямаше да сме около него, а бе много вероятно да пострада, когато разбере какво са жените, тъй като е ужасно красив, млад и със силен нагон. Докато не работеше, нямахме проблеми, но след като започна с Хари Маркъм, разбрах, че ще бъде много трудно. Затова отидох и поговорих с Хари. Предупредих го, че не желая някой от хората му да вкара Тим в беля, като го просвещава за птичките и пчеличките. Заплаших Хари, че в противен случай ще се обърна за съдействие към полицията и ще го обвиня в престъпление към непричастен непълнолетен. Помолих го единствено за това. Предполагам, че са му се подигравали, но не и със секса, дори предпазливо са държали жените далече от него. Бил Найсмит и Тим често ходят заедно на работа и се прибират, защото той живее нагоре по пътя Куджи Бей. Така че нещата се подредиха добре. Разбира се, бяхме доволни. Нищо не се случи, въпреки че постоянно бях нащрек.

Мери усети как кръвта нахлува в лицето й.

— Защо си бил толкова непреклонен, Рон? — попита тя, за да отложи момента на изповедта.

— Мери, човек трябва да преценява удоволствието и болката, нали? Ние с Ес мислехме, че накрая Тим ще изпита много повече болка, отколкото удоволствие от забъркването му с жени и секс. За нас с майка му бе по-добре да го държим настрана. Ако никога не си знаел за нещо, то не ти липсва. А и при този тежък физически труд, никога не му е тежало много. Предполагам, че на другите би се сторило жестоко, но ние мислехме, че сме на прав път. Ти какво ще кажеш, Мери?

— Мисля, че си се ръководил от интересите на Тим, Рон. Винаги.

Той сякаш разбра отговорът й като безпристрастен, защото побърза да продължи с обясненията си.

— За щастие, когато Тим работеше, имаше добър пример, точно под носа си. На същата улица, по-долу, живееше едно ненормално момиче. Майка му имаше големи неприятности с нея. Тя беше по-болна от Тим, при това и грозна. Един извратен мръсник се възползва от нея, когато тя бе само петнадесетгодишна, цялата в пъпки, дебела и лигава. Някои мъже не се спират пред нищо. Оттогава тя непрекъснато беше бременна. Едно след друго раждаше ненормални деца, докато накрая я затвориха в приют. Ето къде е грешката в закона, Мери. Трябваше да й разрешат да прави аборти. Дори и в приюта са продължавали да й посягат и накрая трябваше да й запушат тръбите. И нейната майка ни каза да държим Тим настрана от всичко това.

Рон стана и закрачи из стаята. Ясно пролича, че решението, взето преди години, продължава да го измъчва.

— Има хора, на които не им пука, че детето е ненормално. Те се интересуват единствено от удоволствието си. Сякаш им изнася, че не трябва да се притесняват, защото никой няма да ги гони и да усложнява нещата, когато им омръзне. Защо да се притесняват? Смятат, че детето ще е достатъчно лишено от мозък, за да не изпитва чувства като нормалните хора. Изпъждат ги така, както се изпъжда куче, което се навира в лицето ти, защото то се връща отново, влачейки се по корем и махайки с опашка. Но умствено недоразвитите хора като Тим и онова момиче имат чувства, Мери, те не са много по-различни от нормалните, особено Тим. Господи, дори едно животно проявява чувства. Няма да забравя, когато Тим беше малък, около седем-осемгодишен и точно започваше да говори така, сякаш разбираше какво означават думите… Донесе едно бездомно коте и Ес му позволи да го задържи. Котето порасна и не след дълго се наду като балон. Веднага разбрахме — малки котета. Вбесих се, но мислех, че ако имам късмет, то ще роди зад иззидания комин в спалнята ни и ще се отърва от тях, преди Тим да е разбрал. Трябваше да разбия половината комин, за да се добера до котката — така и не разбрах как е могла да се намърда там. Беше се свряла в комина, цялата покрита със сажди, а котетата също. Ес ми дишаше във врата, смееше се, че котката е черна и саждите по нея не личат. Както и да е… Взех всички котета, отнесох ги в задния двор и ги удавих в кофа с вода. Никога в живота си не съм съжалявал повече за някоя постъпка. Бедната котка обикаляше къщата дни наред, плачеше, виеше и търсеше рожбите си. Извиваше глава и ме гледаше с големите си зелени очи, изпълнени с доверие, сякаш си мислеше, че аз ще й помогна да ги открие. Плачеше с истински сълзи, Мери! Те се стичаха по лицето й като на човек. Исусе! По едно време желаех да си сложа главата в газовата фурна. Ес не ми говори цяла седмица, Тим също.

Рон придърпа стола си близо до масата и седна с кръстосани ръце. „Толкова е тихо в къщата — мислеше си Мери, докато Рон се съвземаше. — Чува се единствено звънът на стария кухненски часовник и дишането на Рон. Нищо чудно, че се е отвратил, когато е видял колко е различно.“

— Виждаш ли, Мери — продължи Рон, — дори и един човек, умствено недоразвит като Тим може да има чувства, след като и котката ги проявява. Дори може би е много по-чувствителен, защото все пак Тим не е толкова болен. Може да подпали света с идеите си, но има сърце, огромно пулсиращо сърце, изпълнено с любов. Ако се свърже с жена, той ще се влюби, но смяташ ли, че тя ще го обикне? Той ще се привърже към нея и просто ще прелива от обич. Тим има красиво лице и тяло и много жени, а и мъже, го заглеждаха още когато беше на дванайсет. Какво мислиш ще стане с него, след като го прекарат? Ще ме гледа така, както гледаше бедната котка, очаквайки аз да му върна приятелката, и няма да може да разбере защо въобще не се опитвам.

Настъпи тишина. Някъде се чу затръшване на врата. Рон се огледа и сякаш си спомни, че и Тим е в къщата.

— Извини ме за момент.

Когато Рон се върна намръщен, Мери седеше и слушаше монотонния звук на часовника.

— Това момче е същински спартанец. Не мога да му облека повече от необходимото, а стига да има и най-малката възможност, се разхожда наоколо, както майка му го е родила. Има лошия навик да излиза от банята и да ходи из цялата къща гол-голеничък. Помислих си, че ще е по-добре да отида да проверя дали няма да тръгне насам за нещо. — Внезапно я погледна. — Надявам се, че се държи прилично, когато е при теб, нали?

— Държи се чудесно — отвърна притеснено Мери.

Рон отново седна.

— Знаеш ли, наистина е по-добре, че сме обикновени работници, Мери. По-лесно ми е да предпазвам Тим, отколкото ако бяхме като Мик, съпруга на Дауни. Тези впечатляващи сноби са трудни за опознаване и са много по-хитри, особено мъжете. Вместо да си пие питието в бара с истинските хора, той седи на някаква си луксозна тераса, заобиколен от празноглави жени и съскащи красавици. Благодарен съм на съдбата си. Нашата класа е уредила живота си по-добре. Черното си е черно, бялото — бяло и между тях няма много нюанси на сивото. Надявам се, че ме разбираш, нали, Мери?

— Разбирам те. Лошото е, че Тим го е прозрял, благодарение на телевизията. Видял е любовните сцени и е решил, че това е добър начин да ми покаже колко ме харесва.

— О, боже! Мислех, че достатъчно сме го наплашили, че е толкова ужасно, че никога да не опитва.

— Сигурно наистина си се постарал да го наплашиш, но той не свързва нещата, с които си го плашил, с тези, които прави. Той не ги смята за похотливост. Искаше само да ми покаже колко много ме харесва. За съжаление открих, че и на него много му харесва.

— Искаш да кажеш, че те е изнасилил — ужаси се Рон. — Не вярвам!

— Не, разбира се. Само ме целуна. Но му хареса и се вгнезди в мозъка му. Мъчех се да го убедя, че за нас е забранено, но той е усетил, Рон, събудил се е! Случи се веднъж — не бих позволила да се повтори, но ще успеем ли аз или ти да го заличим от съзнанието му? Станалото — станало. Няма значение какво си мислят Дауни, Емили Паркър или останалите, но от момента, в който Тим ме целуна, не преставах да се чудя какво, за бога, ще правя с него, ако нещо ти се случи?

Рон се отпусна.

— Разбирам какво имаш предвид.

— Не знаех към кого да се обърна и с кого да поговоря. Затова заведох Тим у Джон Мартинсън тази вечер. Исках да се срещне с Тим и да чуя мнението му по въпроса.

— Защо не поговори с мен, Мери? — попита обидено Рон.

— Как можех да разговарям с теб, Рон? Ти си му баща, твърде си обвързан, за да бъдеш безпристрастен. Ако бях говорила първо с теб, нямаше да мога да ти предложа друго, освен фактите, нямаше да имам избор, нито решение. Вероятно щяхме да стигнем до заключението, че нищо не може да се направи, освен да отделим Тим от мен. Отидох при Джон Мартинсън, защото той е натрупал доста опит с умствено недоразвити хора и е сериозно загрижен за тях. Реших, че от всички мои познати единствено той може да мисли преди всичко за доброто на Тим, а аз исках точно това — някой да мисли само за Тим.

— Добре, Мери, разбирам. Той какво каза?

— Предложи ми разрешение и така, както го направи, ми стана ясно, че това е най-умното, което може да се направи. Казах му, че сигурно ще се съгласиш, като го чуеш, но сега вече не съм толкова сигурна, както бях в къщата на Джон Мартинсън. Уверявам те, че каквито и да са думите и мислите ти, аз вече съм ги казвала или мислила, така че нищо не би могло да ме изненада или нарани. — Мери се присегна за чая си, доволна, че има с какво да се занимава. — Рон, аз съм на четиридесет и пет години, достатъчно възрастна, за да бъда майка на Тим. Обикновена и невзрачна жена съм и не привличам мъжете. Това, което Тим намира у мен, е скрито много надълбоко и все пак той го открива. Джон Мартинсън смята, че трябва да се омъжа за Тим.

— Така ли? — Лицето на Рон остана безизразно.

— Да.

— Защо?

— Главно, защото Тим ме обича и е мъж, а не дете. Когато ми го каза, останах поразена. Възпротивих се, повярвай ми. Все едно да съчетаваш породистото животно с мелеза, младостта и красотата на Тим с мен. Така му казах. Извини ме за думите ми, но той ми отвърна, че, погледнато от друга страна, съчетаването на моята интелигентност с глупостта на Тим е също толкова лошо. Не го каза точно така. Думите му бяха: „Ако ти не ставаш за Тим, то и той не става за теб“. Показа ми, че нито Тим, нито аз сме първокласни като съпрузи, така че какво ужасно има в това? Все още не можех да възприема идеята, главно заради разликата във възрастта, но той и това успя да отхвърли. Тим харесва мен, а не съседското момиче или дъщерята на някой от колегите си. Онова, което ме убеди, че Джон Мартинсън е прав, е нещо, което въобще не ми е идвало наум, предполагам, че и на теб. Ние и двамата сме твърде близки с Тим, за да забележим. — Мери поклати глава. — Тим е вече мъж, Рон, и в това отношение е напълно нормален. Джон бе брутално искрен. Хвана ме за раменете и ме разтърси, докато зъбите ми затракаха, защото се ядоса от непроницателността ми и симпатията ми към Тим. Попита ме какво ми става, за да мога да откажа на Тим правото да бъде мъж, единствения начин, по който би могъл някога да бъде мъж? Защо Тим да не получи от живота всичко, което е възможно. — Тя усети, че палецът й отново обикаля по ръба на чашата. Рон прикриваше добре мислите си и Мери нямаше представа какви са те. Сякаш за да я обърка още повече, той взе чайника да й долее още чай. — Всички знаем, че има изключения. Спомням си веднъж колко много се ядосах, когато едно от момичетата в офиса се влюби в един парализиран мъж, който отказа да се ожени за нея. Арчи я познаваше доста добре и беше сигурен, че е сериозна жена, за която никога няма да съществува друг освен този човек. Той се срещна с него и го посъветва да не пропиляват щастието си само защото не е мъж в едно отношение. Арчи постъпи правилно, всички оценихме това. Не виждахме смисъла момичето да не се омъжи за човека, който е избрала, дори и да е в инвалидна количка. Освен това животът не спира дотук му каза Арчи. Животът не спира дотук, Рон. Какво ще стане с Тим? Какво се е случило в живота му или може да се случи? Имаме ли право да му отказваме всичко, което му е предоставил животът, сега, когато се е появила такава възможност? Джон Мартинсън искаше да ми каже точно това.

— Той наистина е прозрял нещата, нали? — Рон уморено прокара пръсти през косата си. — Не съм се замислял за това.

— Да, признавам истината в аргументите му. Но го попитах: „А защо аз?“. Със сигурност, Тим може да си намери по-добра съпруга от мен. Но може ли наистина? Каквато и да съм, Тим ме обича. Какъвто и да е той, аз го обичам. С мен Тим ще се чувства сигурен, Рон. И ако бракът може да запълни живота му, аз ще се омъжа за него независимо от всичко, дори и от теб.

Докато говореше, несигурността й напълно изчезна. Рон я наблюдаваше с любопитство. Няколко пъти я бе виждал извън обичайното й спокойно състояние, но никога не такава — преливаща от енергия. Човек не можеше да каже, че е плаха, по гладкото й лице изпъкваше силата на характера й. Сякаш сега я бе озарила мимолетна красота, която щеше да изчезне в момента, когато увлечението я напуснеше. Рон усети, че се пита до какво ли щеше да я доведе бракът й с Тим. Като по-възрастен и по-земен от Мери той знаеше, че нямаше да е толкова лесно.

— Обикновено жените живеят по-дълго от мъжете — разпалено продължи тя, — така че може би ще живеем доста години заедно. Не съм толкова стара, че да обмислям евентуалната си преждевременна смърт. Тим няма да тръгне след някоя млада и хубава жена, защото собствената му съпруга е стара и похабена. Аз вече съм стара и похабена, Рон, но това ни най-малко не го притеснява. Мислех просто да живеем заедно, защото в очите на останалите това би бил по-малкият грях. Но Джон Мартинсън е прав. Ако се омъжа за него, ще имам напълно легална власт. Дауни никога не ще може да го отведе. Виждаш ли, от известно време Дауни се притеснява от мен. Не знам, идвало ли ти е наум колко лесно би могла да вземе Тим, когато нещо се случи с теб. Защо да ти е хрумвало това? Тя ти е дъщеря и ти я обичаш. Но тя не ме обича. Никога не би си признала, че с мен Тим ще се чувства по-добре, отколкото с нея. Писмата ти до нея и до Мик, завещанието ти не означават нищо, ако Дауни наистина реши да създава неприятности. След смъртта ти Дауни ще стане официалният настойник на Тим в очите на всеки съд в страната, без да имат значение препоръките, които ще оставиш. Аз не съм роднина и познавам Тим отскоро, а връзката ни е доста подозрителна. Когато за първи път ме помоли да взема Тим, не се замислих върху факта, че ми се доверяваш безрезервно. Мисля, че си неспособен да видиш Дауни в истинската й светлина. Тя обича Тим и затова ме мрази още повече, и Тим ще стане нейна жертва. Джон Мартинсън не знаеше за нейната враждебност и въпреки това посочи единственото възможно решение. Аз трябва да се омъжа за Тим.

— Не е ли странен животът — засмя се притеснено Рон. — В едно нещо си права, Мери. Хората по-лесно ще приемат да живеете заедно, отколкото да се ожените. Това е една от онези гадни ситуации, когато бракът е престъпление, нали?

— Същата дума употребих пред Джон Мартинсън. Престъпление.

Рон се изправи, мина покрай масата и я прегърна. Наведе глава и я целуна.

— Чудесна си, Мери. Наистина ще се радвам да се омъжиш за сина ми. Двамата с Ес не сме си мечтали за по-добро разрешение. Сигурен съм, че тя щеше да го одобри. Но трябва да стане скоро, Мери. Съвсем скоро. Ако присъствам и оставя завещание, Дауни нищо няма да може да направи. Нямаш на какво да разчиташ, ако стане, след като умра. Трябваше сам да се сетя, но мъжът винаги е малко сляп за децата си.

— Затова исках да ти го кажа още тази вечер. Ще трябва да постъпя в болница за няколко дни, за да изключа възможността от забременяване, но мисля, че трябва да се оженим по най-бързия начин.

— Права си. В понеделник ще отидем в града да извадим разрешителните. Мисля, че ще може да се ожените в края на седмицата.

Мери го потупа ласкаво по драскащата буза.

— Дори не съм мечтала за такъв прекрасен свекър като теб, Рон. Благодаря ти, че ме разбра и даде съгласието си.