Колийн Маккълоу
Невъзможна любов (17)

17

Пролетта в Сидни не беше експлозия от напъпили и разцъфнали дръвчета и храсти, но все пак се усещаше, че идва. Всички дървета, с изключение на няколко вносни листопадни вида, запазваха листата си през кратката, мека зима, а и винаги нещо цъфтеше в градините на Сидни през цялата година. Най-голямата промяна беше във въздуха, една блестяща мекота, която някак си изпълваше сърцето с обновена надежда и радост.

Вилата на Мери щеше да бъда гордостта на района, ако някой можеше да я види. През цялата зима тя и Тим бяха работили усилено в градината и бяха стигнали дотам, че да купят напълно израсли дървета и да ги засадят заедно със специалист. Така че когато настъпи октомври, навсякъде имаше цветя в широки лехи около верандата и около всяко дърво. Жълт полярен мак, карамфили, богородички, трицветни теменуги, флокс, благовонни секирчета, глицинии, жълти нарциси, зюмбюли, азалии, гладиоли — беше пълно с цветя в различни окраски, размери, форми, сгушени едни в други като килим от красота, а вятърът разнасяше аромата им през дивата гора и отвъд реката.

Четири изключителни черешови дръвчета бяха свели своите обсипани розови клони над розови зюмбюли и лалета, които растяха в тревата под тях. Шест разцъфнали бадема едва издържаха под тежестта на белите цветове, а тревата около тях бе покрита с момини сълзи и нарциси.

През първия уикенд, когато всичко наоколо беше напълно разцъфнало, Тим беше страшно доволен. Той ходеше между черешите и бадемите и се чудеше на предвидливостта на Мери да избере само розови чашки, които да заобикалят черешите, а бели и жълти — бадемите, като в същото време се възхищаваше от това, че изглеждаха сякаш сами се бяха появили в тревата. Мери го наблюдаваше усмихната, пренебрегвайки решението си да бъде сериозна, независимо как реагираше. Радостта му беше толкова прозрачна, толкова нежна и неподправена. Парис, който обикаля из пролетните хълмове на планината Ида, преди да се завърне в градската сивота на Троя. „Това наистина е красива градина“ — мислеше Мери, докато очите й следваха Тим, който танцуваше наоколо. Но как я виждаше той, колко по-различна изглеждаше в неговите очи, че го радваше и очароваше толкова много? Предполагаше се, че насекомите и някои по-висши животни виждат различен света през различно устроени очи, че виждат цветове и форми, които човешкият поглед не успяваше да забележи.

Коя сянка беше ултрачервена, кой оттенък ултравиолетов? Вероятно и Тим виждаше неща, недостъпни за нея. Може би сред другите объркани връзки в мозъка си той виждаше различен спектър и чуваше особени честоти. Дали чуваше музиката на сферите, можеше ли да види формата на духа и цвета на луната? Само да имаше някакъв начин да се разбере! Но неговият свят беше завинаги затворен, тя не можеше да влезе в него, а и той не можеше да й каже как изглежда.

— Тим — каза тя вечерта, когато седяха в полумрака на хола, а вратите на верандата бяха отворени и пропускаха напоения с аромат вятър, — Тим, какво чувстваш сега, в този миг? Как миришат цветята, как ти изглежда лицето ми?

Той с нежелание се откъсна от музиката, която слушаха, обърна пълните си с мечти очи към нея и я погледна загадъчно, като се усмихваше по своя нежен, почти отнесен начин. Сърцето почти се разтуптяваше и разтваряше под този поглед, нещо неопределено се надигаше вътре в нея, така напоено с тъга, че трябваше да примигва, за да прогони сълзите.

Той сбръчка чело, докато се чудеше на въпроса й, и отговори бавно, с колебание.

— Чувствам? Чувствам? Господи, не зная! Някак си съм щастлив. Чувствам се приятно, това е!

— А как миришат цветята?

Той й се усмихна, като мислеше, че се шегува.

— Как, те миришат на цветя, разбира се!

— А лицето ми?

— Твоето лице е красиво като на мама и Дауни. Прилича ми на света Тереза от моята картина.

Тя въздъхна.

— Чудесно е, че го казваш, Тим. Със сигурност никога не съм си представяла, че приличам на света Тереза.

— Добре де, но е така — увери я той. — Тя е на стената над леглото ми вкъщи. Мама я постави там, защото я харесвам. Тя ме гледа всяка вечер и всяка сутрин и като че ли си мисли, че съм с всичкия си, а и ти ме гледаш по същия начин, Мери. — Той потрепери, обхванат от някаква болезнена радост. — Харесвам те, Мери, харесвам те повече от Дауни, харесвам те, колкото татко и мама. — Прекрасните му ръце се раздвижиха и казаха много повече с това движение, отколкото би могъл ограниченият му речник. — Но то е някак си различно, Мери, различно от татко и мама. Понякога ги харесвам повече от теб, а понякога харесвам теб повече от тях.

Тя се изправи внезапно и отиде към вратата.

— Ще изляза да се поразходя, Тим, но искам да останеш тук като добро момче и да си слушаш музика. Скоро ще се върна.

Миризмата от градината беше непоносима. Минавайки като сянка през нарцисите, тя се запъти към плажа. Имаше една скала в далечния край на пясъка, достатъчно висока, за да можеш да се облегнеш на нея, но когато Мери се свлече на колене на пясъка, тя се обърна към нея, положи ръце върху скалата и зарови лице в тях. Раменете й се свиха, а тялото й се сгърчи в спазма на изпепеляваща тъга, толкова самотна и отчаяна, че за момент част от нея просто не искаше да се включи. Но тъгата не можеше повече да бъде потискана и отричана — тя плачеше и стенеше от болка.

Те бяха като молеца и силната, изпепеляваща светлина — тя и Тим. Тя беше молецът, надарен с чувства и разбиране за живота, той — светлината, запълваща целия й свят с великолепен, разкъсващ огън. Той не знаеше колко отчаяно тя се блъскаше в стените на неговата изолация, никога не би могъл да разбере дълбочината и непреодолимата сила на желанието й да се принесе в жертва върху пламъците на неговата привлекателност. Като се бореше срещу безсмислието на глада си, знаейки, че неговото укротяване е отвъд възможностите му, тя стискаше зъби от ярост и болка и плачеше неутешимо.

Вероятно часове по-късно тя усети ръката му на рамото си.

— Мери, добре ли си? — Гласът му бе изпълнен със страх. — Лошо ли ти е? О, Мери, кажи, че си добре, моля те, кажи, че си добре!

Тя с усилие прибра ръце към тялото си.

— Добре съм, Тим — отвърна тя уморено, като наведе глава, за да не може да види лицето й, въпреки че беше много тъмно. — Просто за малко ми стана лошо и излязох да глътна чист въздух. Не исках да те притеснявам, това е всичко.

— Още ли ти е лошо? — приклекна той до нея, като се опитваше да види лицето й и тромаво я галеше по рамото. — Много лошо ли ти беше?

Тя поклати глава и се отдръпна от ръката му.

— Не, сега ми е добре, Тим, наистина. Мина ми. — Опряла ръка на скалата за равновесие тя се опита да се изправи на крака, но не успя, съсипана и покрусена. — О, Тим, толкова съм стара и уморена. Аз съм толкова стара и уморена.

Той се изправи и я погледна разтревожено, пристъпвайки нервно.

— Мама беше зле веднъж и помня, че татко ме накара да я занеса до леглото. Ще те занеса до леглото, Мери.

Той се наведе и я повдигна без усилие, като наместваше тежестта й върху ръцете си, докато едната беше под коленете, а другата обви гърба й. Прекалено изтощена, за да протестира, тя му разреши да я носи по пътеката, но когато стъпи на верандата, зарови лице в рамото му, защото не искаше да я види. Той поспря, примига от светлината и допря с обич бузата си до главата й.

— Толкова си малка, Мери — каза той, въртейки лице нагоре-надолу в косата й. — Пухкава и топла като котенце.

След това въздъхна и пресече дневната.

— Не се притеснявай за светлината, Тим, можеш да видиш къде е леглото. Просто искам да полежа на тъмно известно време и после ще бъда добре.

Той я постави на леглото внимателно и се надвеси над нея в тъмнината, а тя усети, че е разтревожен и объркан.

— Тим, знаеш, че не бих те излъгала, нали?

Той кимна.

— Да, зная.

— Тогава ще ми повярваш, като ти казвам, че няма нужда да се тревожиш за мен, че сега съм добре. Никога ли не ти е ставало лошо, когато си ял нещо, което не ти понася?

— Да, веднъж, когато изядох някакви захаросани плодове — отговори той сериозно.

— Значи разбираш какво ми е станало, нали? Сега искам да престанеш да се тревожиш за мен, да идеш да си легнеш и да спиш! Чувствам се много по-добре и всичко, от което се нуждая, е също да поспя, но аз не мога да спя, когато мисля, че ти си разстроен и разтревожен. А сега ми обещай, че ще отидеш направо в леглото и ще бъдеш щастлив.

— Ще бъда, Мери — отвърна той малко по-спокойно.

— Лека нощ, Тим, и много ти благодаря, че ми помогна така. Толкова е хубаво някой да се погрижи за теб, а ти се грижиш за мен много добре. Няма нужда да се тревожа за себе си, докато имам теб, нали?

— Винаги ще се грижа за теб, Мери. — Той се наведе и я целуна по челото, по начина по който тя го целуваше понякога, когато си беше легнал. — Лека нощ, Мери.