Колийн Маккълоу
Невъзможна любов (20)

20

Седмицата се оказа за Мери така натоварена, както предполагаше. От всички срещи през годината на съвета на „Констабъл Стийл енд Майнинг“ тази беше най-важната. Трима представители от фирмата-майка в САЩ долетяха от Ню Йорк, за да присъстват. Появиха се обикновените секретарски проблеми, свързани с незадоволителни хотели, липсваща храна, отегчени съпруги, продължителни срещи и други подобни неразбории. В петък вечер и въздишката на облекчение на Мери, и тази на Арчи Джонсън бяха еднакво искрени. Те седяха с вдигнати крака в офиса му на последния етаж на кулата на „Констабъл“ и наблюдаваха втренчено панорамата от светлини, които се разпръсваха във всички посоки на обсипания със звезди хоризонт.

— Слава богу, че всичко приключи — възкликна Арчи и отмести празната чиния. — Идеята ти да ни сервират китайска храна тук бе наистина страхотна.

— Предположих, че ще ви хареса. — Тя размърда пръсти. — Краката ми сякаш са станали 44-и номер. Цял ден исках да си събуя обувките. Мислех, че госпожа Хирам Шварц няма да успее да си намери паспорта навреме за самолета и се ужасих, че ще трябва да се занимавам с нея и през уикенда.

Арчи се усмихна. Безупречните обувки на секретарката му лежаха нагоре с токчетата в ъгъла на стаята и тя почти бе изчезнала в седалката на огромния стол, а краката й бяха подпрени на дивана.

— Знаеш ли, Мери, трябваше да осиновиш някое умствено недоразвито дете още преди години. Господи, колко си се променила! Никога нямаше да се справя без теб, но, честно казано, да се работи с теб сега е много по-приятно. Не вярвах, че ще доживея деня да си признавам, че ми е приятна компанията ти, стара досадна мърморана такава, но наистина е така. Мисля, че през всичките години си го задържала у себе си и никога досега не си го показвала. Срамота, скъпа моя.

Тя въздъхна и се усмихна.

— Може би. Но знаеш ли, Арчи, нищо не се случва, когато не му е времето. Ако бях срещнала Тим преди години, той никога не би ме заинтригувал. На някои от нас им е необходима цяла вечност, за да се събудят.

Той си запали пура и пое щастливо дима й.

— Толкова бяхме заети, че нямах време да те попитам какво точно стана миналия петък? Майка му ли почина?

— Да. Беше ужасно. — Тя потрепери. — Заведох Тим и баща му Рон във вилата ми в неделя и ги оставих там. Ще отида при тях довечера, но предполагам, че ако имаха някакви проблеми досега, щяха да ми се обадят. Смятам, че Тим все още не е осъзнал какво се е случило. О, той знае, че майка му е умряла и какво означава това, но не се е сблъскал с жестоката реалност от смъртта й. Преди да си тръгна, още не бе усетил липсата й. Според Рон бързо ще се оправи. Надявам се. Мъчно ми е и за Рон. Дъщеря му направи страхотна сцена, когато в петък отидох да взема Тим.

— Така ли?

— Да. — Мери стана и се приближи до бара. — Искаш ли бренди или нещо друго?

— След китайската храна?! Не, благодаря. Искам чаша чай, моля те. — Той я наблюдаваше, докато тя отиде зад бара и се приближи до печката и мивката. — Каква сцена?

Главата й се наведе над чайника.

— Малко се притеснявам да говоря за това. Отвратителна сцена, хайде да не я обсъждаме. Тя… няма значение. — Чу се звънтене на чаши.

— Какво тя? Хайде, Мери, изплюй камъчето! — В очите й ясно се четеше наранената й гордост.

— Тя твърди, че Тим ми е любовник!

— Глупости — засмя се той и вдигна глава. — Много далече, много далече! Ако ме беше попитала, щях да й кажа. — Той стана от стола, приближи се и се наведе над бара. — Не се разстройвай, Мери! Що за подлец трябва да е това момиче!

— Не е подлец, а се е омъжила за такъв и той всячески се старае да я направи като себе си. Честно казано, думите й бяха само повторение на шепота на съпруга й. Тя много обича Тим и иска да го закриля. — Главата на Мери се наведе под равнището на бара и думите й заглъхнаха. — Разбираш ли, всички смятаха, че съм много по-възрастна и когато се появих да взема Тим, бяха потресени.

— Защо си мислеха така?

— Тим им е казал, че съм с бяла коса и заради нея е предположил, че съм стара. Така им е обяснил, че съм много възрастна.

— Но ти не си ли ги срещала, преди да почине майка му? Съвсем необичайно за теб е да се криеш, Мери. Защо не си поправила заблуждението им?

Тя почервеня болезнено.

— Наистина не зная защо не се представих на родителите на Тим. Дори и да съм изпитвала страх, че могат да прекъснат приятелството ни заради възрастта ми, тези страхове са били подсъзнателни, уверявам те. С удоволствие слушах Тим да ми разказва за семейството си и мисля, че отлагах срещата си с тях, защото се боях, че изобщо няма да приличат на хората, за които Тим говореше.

Той се пресегна и я потупа по рамото.

— Не се безпокой! Продължавай! Говореше, че сестрата на Тим много го обича.

— Да. И Тим много я обичаше, докато тя не се омъжи. Тогава той леко се отдалечи от нея. Въпреки че се опитах да му обясня, изглежда, смяташе, че го е изоставила. От разказите му предполагах, че тя е нормално, разумно и сърдечно момиче. Изключително умно. Не е ли странно?

— Не зная. Нима? Ти какво направи?

Мери отново наведе глава.

— Смаях се. Мисля, че се разплаках. Представяш ли си, аз да плача! — Тя го погледна и се опита да се усмихне. — Дразни въображението, нали? — Тя въздъхна със замислено и тъжно лице. — Но аз си поплаках после, Арчи.

— Наистина дразни въображението, но ти вярвам. Ние понякога трябва да плачем. Дори аз самият съм плакал — отбеляза гордо той.

Тя се усмихна успокоена.

— Ти си един паразитен червей, Арчи, казано на твоя език.

Той я наблюдаваше с изражение, което наподобяваше съжаление, докато тя наливаше чая. „Трябва да е било голям удар за гордостта й — помисли си той, — тази ценност да се сведе до такова елементарно ниво. Само мисълта за физическа връзка би я унижила.“ Тя имаше монашеска представа за живота и какво ли го учудваше това? При странния уединен и изолиран живот, който водеше. „Всеки е това, което е — помисли си той, — и не можем да станем по-различни, отколкото са ни направили обстоятелствата.“

— Благодаря, скъпа — каза той и пое чая. Отново се настани в стола си, погледна през прозореца и продължи: — Някой ден бих желал да се запозная с Тим, Мери.

Настъпи дълго мълчание, след което много тихо се чу гласът й:

— Някой ден. — Прозвуча много, много далечно.