Колийн Маккълоу
Невъзможна любов (27)

27

Когато Мери се обади на Рон да му каже, че се е прибрала и че Тим се чувства добре, й се стори, че той е уморен.

— Защо не дойдеш да постоиш с нас няколко дена? — попита тя.

— Благодаря, скъпа, но предпочитам да не идвам. Ще се чувствате по-добре, без да се мотая около вас…

— Не е вярно. Тревожим се за теб, липсваш ни и искаме да те видим. Моля те, Рон, ела или ми позволи да дойда да те взема с колата.

— Не, не искам — упорстваше той, решен да стане неговото.

— Тогава може ли ние да дойдем да те видим?

— Когато тръгнеш пак на работа, може да наминете, но дотогава не искам да ви виждам. Ясно ли е?

— Не, не е ясно, но щом така искаш, не виждам какво друго мога да направя. Разбирам, смяташ, че постъпваш правилно, като ни оставяш сами, но грешиш. Тим и аз бихме се радвали много да те видим.

— Когато се върнеш на работа, не преди това. — За известно време настъпи тишина, след което гласът му се чу отново, по-тих и отдалечен. — Как е Тим, скъпа? Добре ли е? Щастлив ли е? Добре ли постъпихме? Чувства ли се по-нормален? Прав ли беше господин Мартинсън?

— Да, Рон, прав беше. Тим е много щастлив. От една страна, изобщо не се е променил, а от друга, промяната е огромна. Той се чувства вече много по-сигурен в себе си и много по-малко изолиран.

— Това е всичко, което исках да чуя. — Гласът му премина в шепот. — Благодаря ти, Мери. Ще се видим.

Тим беше в градината и чистеше бурените. С кръшна походка Мери премина през тревата и се запъти към него, като се усмихваше. Той се обърна към нея, отвърна на усмивката й, след което продължи да си работи. Тя седна на тревата до него и се облегна на рамото му с въздишка.

— Току-що говорих с татко.

— О-о, чудесно. Кога ще дойде?

— Каза, че няма да дойде, докато не тръгнем на работа. Опитах се да го убедя да дойде по-рано, но той не се съгласи. Мисли, че трябва сами да прекараме това време, което е много мило от негова страна.

— Предполагам, но няма нужда, нали? Ние нямаме нищо против гости. Госпожа Паркър винаги се отбива и това не ни притеснява, нали?

— Странно, но е така, Тим. Тя е симпатяга.

— Аз я харесвам. — Той я прегърна през кръста. — Защо си толкова хубава напоследък, Мери?

— Ами, защото имам теб.

— Мисля, че е, защото невинаги се обличаш така, сякаш ще излизаш. Аз те харесвам повече без обувки, без чорапи и с разрошена коса.

— Тим, искаш ли да отидем във вилата за няколко седмици. Тук е хубаво, но във вилата е много по-хубаво.

— О, много ще се зарадвам. Тази къща не ми харесваше много преди, но след като ти се върна от болницата, стана по-хубава. Чувствам се, сякаш тук ми е мястото. Но вилата е най-любимото ми място в целия свят.

— Да, зная. Хайде да тръгнем веднага, Тим. Тук нищо не ни задържа. Исках само да разбера какво смята да прави татко, но за момента той ни остави сами, така че можем да тръгваме.

Изобщо не им хрумна да отидат по-далече от вилата. Грандиозните планове на Мери да заведе Тим на Големия коралов риф и в пустинята се изпариха за близкото бъдеще.

Още същата вечер се преместиха във вилата и добре се позабавляваха, докато решат къде да спят. Накрая преместиха голямото двойно легло на Мери в неговата стая и затвориха вратата, докато не им хрумна да отидат до Госфърд да купят боя и да я пребоядисат. В градината имаше малко неща за правене, а в къщата още по-малко, така че те часове наред се разхождаха из гората. Проучваха я, лежаха до мравуняка, наблюдаваха абсолютно безмълвни любовната игра на птиците. Ако се окажеха много далече от вилата, когато се стъмваше, просто оставаха там. Разпъваха едно одеяло на земята и спяха под звездите. Понякога проспиваха деня и се събуждаха, когато слънцето залязваше. Тогава слизаха на плажа и палеха огън. Разтваряха се в новооткритата свобода да имат целия свят без никакви задръжки помежду им. Събличаха дрехите си, скрити в тъмнината от хорските очи, около реката и се къпеха в спокойната, черна вода, докато огънят затихваше в жаравата. След това той я караше да легне върху одеялото, постлано на пясъка, неспособен да сподави страстта си, а тя вдигаше ръце и го привличаше до себе си, по-щастлива дори и от мечтите си.

Една нощ Мери се събуди от дълбок сън върху пясъка и за миг се почуди къде се намира. Разбра, едва след като се разсъни, защото бе привикнала да спи в прегръдката на Тим. Той никога не я пускаше. Събуждаше се веднага при всеки опит да се отдели от него. Тим се протягаше, докато я намери, и я дърпаше отново към себе си с въздишка на страх и облекчение. Сякаш мислеше, че е отвлечена в тъмнината, но не искаше да говори за това и тя не настояваше, защото смяташе, че той сам ще й каже, когато реши.

Лятото беше в разгара си и времето бе прекрасно. Дните бяха горещи и сухи, а нощите прохладни от морския бриз. Мери погледна небето и пое дъх с благоговение и учудване. Огромната дъга на Млечния път се бе разстлала на хоризонта и така бе обгърната от светлината на звездите, че се виждаше сияние дори и в тъмната част на небето. Кръстът разгръщаше четирите си светещи лъча, петата звезда блестеше ярко, а погледът на Мери се премести от пълната луна върху Голямата мечка. Северното сияние се простираше навсякъде, реката танцуваше и скачаше като хладен огън, морето се блъскаше в пясъка като в мигновени диаманти.

И за един кратък миг Мери сякаш усети нещо или може би го почувства. То бе непознато и слабо като крясък, идващ някъде от нищото. Каквото и да бе, се сливаше със спокойствието и безкрайността. Тя дълго почака да се повтори и след това реши, че в нощ като тази една душата се освобождава като було над главите на всички живи същества.

Тя винаги разговаряше за Бога с Тим, защото темата беше проста, а той бе достатъчно неук, за да повярва на необяснимото, но Мери не вярваше в Бога. Тя имаше простото и нефилософско убеждение, че човек притежава само един живот. А това не беше ли по-важното нещо, съвсем независимо от съществуването на по-висши същества. Какво значение имаше съществува ли Господ, щом душата е смъртна и животът приключва на ръба на гроба. Когато Мери си мислеше за Господа, то беше във връзка с Тим и малките деца, с доброто и некорумпираното. Собственият й живот така бе изместил свръхестественото, сякаш съществуваха две вероучения: едно за децата, и едно — за възрастните хора. В същото време получутото, полупочувстваното нещо, което идваше от нощта, я притесняваше, то имаше чуждоземно излъчване и тя си припомни старата легенда, че когато духът на някой току-що починал премине във въздуха, кучетата започват да вият с вдигнати към луната муцуни и да треперят, страдайки. Тя се изправи и обхвана коленете си с ръце.

Тим я усети веднага и се събуди.

— Какво има, Мери?

— Не знам… Имам чувството, че нещо се е случило. Много странно. Ти почувства ли нещо?

— Не, само че се дръпна от мен.

Той искаше да я люби и тя се опита да не мисли за това достатъчно дълго, за да го задоволи, но не можа. Нещо се мяташе в мозъка й, като див звяр, нещо опасно и неизбежно. Нейната отвлеченост не разочарова Тим. Той се отказа да я възбужда и се ограничи да я обгърне с ръце, прегръдка, която тя подозираше, че е „прегръдката на плюшеното мече“, въпреки че той й беше разказал малко за него.

— Тим, имаш ли нещо против да се върнем до града?

— Ако искаш. Не съм против нищо, което ти искаш да направим.

— Тогава нека тръгнем веднага. Искам да видя татко. Имам чувството, че той има нужда от нас.

Тим стана моментално, изтупа пясъка от одеялото и го преметна през ръката си.

Когато бентлито излезе на улица „Сърф“, беше шест часът сутринта и слънцето отдавна грееше. Къщата беше тиха и изглеждаше странно изоставена, въпреки че Тим беше казал на Мери, че баща му си е вкъщи. Задната врата не беше заключена.

— Тим, остани тук за минутка, докато аз проверя. Не искам да те плаша или разстройвам, но ми се струва, че е по-добре да вляза сама.

— Не, Мери, аз ще дойда с тебе. Няма да се плаша или притеснявам.

Рон лежеше в старото двойно легло, което беше делил с Ес, очите му бяха затворени, а ръцете, скръстени на гърдите, сякаш си беше спомнил как е видял Ес да лежи за последен път. Мери нямаше нужда да пипа студената му кожа или да търси пулс — тя веднага разбра, че той е мъртъв.

— Той спи ли, Мери? — Тим мина от другата страна на леглото, взря се в баща си и сложи ръка върху гърдите му. Погледна Мери и тъжно каза: — Той е толкова студен.

— Той е мъртъв, Тим.

— О, толкова исках да ни дочака! Исках да му разкажа колко хубаво се живее с теб, да го питам някои неща и да ми помогне да ти избера нов подарък. Не му казах сбогом! Не му казах сбогом и сега не мога да си спомня как изглеждаше, когато очите му бяха отворени и беше щастлив, и се движеше.

— Мисля, че той не можеше повече да чака, скъпи. Много искаше да се отърве. Той беше толкова самотен тук и нямаше какво повече да чака, след като вече знаеше, че ти си щастлив. Не тъгувай, Тим, защото не е тъжно. Сега той може отново да спи с майка ти.

Изведнъж Мери разбра защо гласът му звучеше така отпуснат по телефона. Той бе започнал да умира, когато Тим е напуснал къщата завинаги, и когато Мери се беше върнала от болницата, той вече е бил почти мъртъв. Дали това можеше да бъде наречено самоубийство? Тя не смяташе така. Просто барабанът беше престанал да бие и краката бяха престанали да маршируват.

Както седеше на ръба на леглото, Тим пъхна ръце под баща си и го повдигна нежно.

— Но той много ще ми липсва, Мери! Аз обичах татко повече от когото и да е друг на света, с изключение на тебе.

— Зная, скъпи. На мен също ще ми липсва.

„Дали това беше гласът в нощта?“ — се питаше тя. По-странни неща са се случвали на къде по-невярващи хора, без да им разсеят съмненията… Защо да не може отиващият си живот да премине леко през друг обичан човек? Когато се е случило, той е бил сам, но, от друга страна, не е бил сам — той повика и тя се събуди да му отговори. „Понякога всичките километри по средата са нищо — си помисли тя, — понякога те са намалени до тишината между ударите на сърцето.“