Колийн Маккълоу
Невъзможна любов (21)

21

Минаваше полунощ, когато Мери паркира своето „Бентли“ пред вилата. Лампите в хола все още светеха и Тим се приближи да отвори вратата на колата. Той трепереше от радост, че я вижда, и почти я вдигна във въздуха със задушаващата си прегръдка. За първи път чувствата му преляха обучението му през годините. Това повече от всичко й показа колко е бил нещастен през седмицата и колко много му е липсвала майка му.

— О, Мери, радвам се да те видя!

Тя се освободи от прегръдката му.

— Господи, Тим, ти не си знаеш силата. Мислех, че вече си си легнал.

— Не, преди да се появиш. Трябваше да изчакам, докато дойдеш. О, Мери, толкова се радвам да те видя. Харесвам те, харесвам те.

— Аз също те харесвам и много се радвам да те видя. Къде е баща ти?

— Вътре. Не го пуснах да излезе, защото първо исках да те видя насаме. — Той започна да се върти около нея, но тя усети, че радостта му е намаляла леко, че тя го е предала. Само ако знаеше как! — Тук не ми харесва без теб, Мери — продължи той. — Харесва ми, когато и ти си тук.

Когато влязоха в къщата, той се беше успокоил. Мери се приближи да поздрави Рон и протегна ръка.

— Как си? — внимателно попита тя.

— Добре съм, Мери. Радвам се да те видя.

— Хубаво е, че съм тук.

— Вечеряла ли си вече?

— Да, но въпреки това ще си направя чаша чай. Искаш ли?

— Да, благодаря.

Мери се обърна отново към Тим, който стоеше встрани от тях и гледаше отнесено. „Как го беше предала — отново се запита тя. — Какво бе направила, за да изглежда така или какво бе отказала да направи?“

— Какво има, Тим? — попита тя и се приближи към него.

— Нищо — поклати глава той.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Мисля, че е време за сън, приятелю?

Той кимна вяло.

— Зная. — Спря се на вратата и я погледна с молба в очите. — Ще дойдеш ли да ме завиеш?

— За нищо на света не бих го изпуснала, така че побързай. Аз ще дойда след няколко минути.

Когато той излезе, тя погледна Рон.

— Как беше?

— И добре, и зле. Плачеше много за майка си. Не беше лесно, защото не плачеше както обикновено. Сега просто седеше, а сълзите се стичаха по лицето му и не можеше да го накараш да ги преглътне с размахването на нещо хубаво пред лицето му.

— Ела с мен в кухнята. Сигурно ти е било много тежко. Съжалявам, че не успях да дойда, за да поема товара от плещите ти. — Тя напълни чайника и погледна неспокойно часовника си. — Трябва да отида да кажа лека нощ на Тим. Бързо ще се върна.

Тим вече си беше легнал и гледаше втренчено вратата. Тя се наведе над него и оправяше завивките, докато те бяха подгънати плътно под брадичката му, след което ги мушна под него. Наведе се и го целуна по челото. Той се бореше с одеялото, освободи ръцете си и обви врата й с тях, като я дръпна надолу така, че тя беше принудена да седне на ръба на леглото.

— О, Мери, толкова исках да си тук — каза той, а думите му заглъхнаха.

— Аз също исках да съм тук. Но сега всичко е наред, Тим. Сега съм тук и знаеш, че винаги ще съм с теб. Липсваше ти майка ти, нали?

Ръцете му я хванаха по-силно.

— О, да, Мери, ужасно е, когато се сетя, че тя вече няма да се върне. Понякога забравям и после отново се сещам и ужасно много искам тя да се върне. Всичко е толкова объркано. Но аз искам тя да може да се върне.

— Зная, зная… Но скоро ще ти стане по-леко, скъпи. Няма да се чувстваш толкова зле, ще отмине. Тя все повече ще се отдалечава, ти ще свикнеш и няма толкова да те боли…

— Но когато плача, чувствам болка, Мери. Страшно ме боли и не отминава.

— Да, зная, и аз изпитвам същото. Сякаш са ти разрязали гърдите, нали?

— Точно така, точно така се чувства човек. — Той прекара несръчно ръце по гърба й. — О, Мери, толкова се радвам, че си тук. Ти винаги знаеш всичко, можеш да ми обясниш и аз се чувствам по-добре. Ужасно е без теб.

Мускулите на крака й, опрян на леглото, изтръпнаха и Мери дръпна главата си от прегръдката му.

— Сега съм тук, Тим, и ще остана през целия уикенд. След това всички ще отидем в Сидни, няма да те оставя сам тук. Сега искам да се обърнеш на една страна и да заспиш, защото утре имаме много работа в градината. — Той се обърна послушно.

— Лека нощ, Мери. Много те харесвам. Харесвам те повече от всички, с изключение на татко.

Рон бе направил чая и бе нарязал на парчета една част от кекса с ким. Те седяха в кухнята на срещуположните ъгли на масата и се наблюдаваха.

Въпреки че не бе срещала Рон преди смъртта на Есме, Мери инстинктивно почувства, че той се е състарил и затворил в себе си през последната седмица. Ръката, с която вдигна чашата към устните си, потрепери, а целият живот бе изчезнал от лицето му. Беше станал прозрачен и умората се беше изписала по лицето му. Тя сложи ръката си върху неговата.

— Колко ли ти е било тежко да изживееш собственото си нещастие и едновременно с това да трябва да наблюдаваш Тим. О, Рон, да можех да направя нещо! Защо трябва да умират хората!

Той поклати глава.

— Не зная. Това е най-трудният въпрос на света, нали? Подло е от страна на Всевишния да ни изпраща хора, които да обичаме, да ни направи по негово подобие, така че да ги обикнем и после да ни ги отнеме. Не смяташ ли, че можеше да го измисли, да го направи по по-добър начин. Знам, че не сме светци и че сигурно му приличаме на червеи, но повечето от нас се стараят и съвсем не са толкова лоши. Защо трябва да страдаме така. Много е трудно, Мери, ужасно трудно е.

Ръката му се измъкна изпод нейната, за да прикрие очите, докато плачеше. Мери го гледаше безпомощно и сърцето й се късаше. Само да можеше да направи нещо! Колко ужасно беше да стоиш и да наблюдаваш страданието на другия. Той плака дълго време, на пристъпи, които, изглежда, разкъсваха цялата му душа, толкова самотни и дълбоки бяха. Когато се измори от плача, той издуха носа си и избърса очите си.

— Искаш ли още една чаша чай? — попита Мери.

За момент по лицето му се изписа усмивката на Тим.

— Да, благодаря — въздъхна той. — Никога не съм си представял, че ще се чувствам така, Мери. Може би съм много стар, не знам. Никога не съм смятал, че смъртта й ще остави толкова голямо празно пространство. Дори и Тим сега не е от толкова голямо значение, само тя, само загубата й. Вече не е същото, без старото момиче, което проклина и нарежда за това, че съм останал до късно в „Брега“, смучейки бира, както тя обичаше да се изразява. Двамата с Ес действително водихме добър живот. Такъв е проблемът. С течение на годините се приспособяваме един към друг, докато заприличаме на чифт стари обувки, топли и удобни. И внезапно всичко свършва. Сякаш част от мен също си е отишла. Така, както се чувства човек, когато са му отрязали крак или ръка, сещаш се какво имам предвид. Той все още смята, че са там и е много шокиран, когато го засърби и открие, че няма къде да се почеше. Още си спомням нещата, които трябваше да й кажа, или трябва да се спирам от произнасянето на думите, че ще й хареса шегата, и добре ще се посмеем. Много е трудно, Мери, и не знам заслужава ли си да опитваш.

— Да, мисля, че разбирам — каза бавно Мери. — Душевно осакатяване…

Той остави чашата.

— Мери, ако ми се случи нещо, ще се грижиш ли за Тим?

Тя не му се противопостави, не се опита да му каже, че говори глупости, просто кимна и каза:

— Да, разбира се. Не се безпокой за Тим.