Колийн Маккълоу
Невъзможна любов (3)

3

След заминаването на Мери Хортън и спирането на маркуча в градината солистът на жътварите, скрит в зокума, издаде силен, отекващ крясък. От няколко храста по-долу се обади дивно сопрано. Един след друг се включваха тенори, контраалти, баритони и сопрани. Парещото слънце зареждаше малките им преливащо зелени телца с толкова мощен звук, че всеки опит за разговор близо до храстите би се оказал безполезен. Оглушителната песен се носеше над врявата на обитателите в касията към венците от цветя през зокумената ограда по продължението на улица „Уалтън“ и редицата от лаврови дървета, разделящи задните дворове на Емили Паркър и Мери Хортън.

Строителите почти не забелязваха жътварите, докато не им се наложи да си крещят. Загребваха мистрии с цимент от голямата купчина, която Тим Мелвил непрекъснато допълваше, и ги мятаха по червените тухлени стени на бунгалото на Старото момиче. Спалнята бе напълно готова, с изключение на окончателната гипсова шпакловка. Голите гърбове се навеждаха и изправяха в ритъма на тежката работа. Строителите се движеха вътре в къщата и около нея. Кокалите им пращяха от топлината на лятото, потта изсъхваше, преди да има шанс да се стече по потъмнелите им гладки кожи.

Бил Найсмит мяташе мокрия цимент върху тухлите, Майк Девин го изглаждаше в непрекъснат едрозърнест зеленикав пласт, а след него Джим Ървин се разхождаше по неустойчивото скеле и плъзгаше мистрията си напред-назад в кръгови движения, които оставяха по повърхността серия от дъги. Хари Маркъм, който се грижеше за всичко, погледна часовника си и се обърна към Тим.

— Слушай, приятел, влез вътре и попитай Старото момиче може ли да сложи чайника — изкрещя той, когато Тим му обърна внимание.

Тим остави количката си встрани, прегърна четирилитровата тенджера и кутията с продукти и почука на задната врата.

Госпожа Паркър се появи моментално — като сянка зад забулващата тъмнина на предпазната мрежа за мухи.

— О, това си бил ти, скъпи! — каза тя и отвори вратата. — Влизай! Предполагам, че искаш да сваря вода за онези гнусни брадавици отвън? — продължи тя, запали цигара и започна да го наблюдава, докато той премигваше от тъмнината на стаята след ослепителната слънчева светлина.

— Да, госпожо Паркър — отвърна учтиво Тим и се усмихна.

— Добре тогава. Май нямам избор, след като искам къщата да бъде завършена през уикенда. Седни, докато водата в чайника заври, скъпи.

Тя се движеше лениво из кухнята. Прошарената й коса бе събрана в неописуема плитка. Отпуснатата й фигура бе облечена в памучен халат на жълти и червени теменуги.

— Искаш ли една бисквитка, скъпи? — попита тя и му подаде буркана със сладките. — Вътре има няколко с истински шоколад.

— Да, госпожо Паркър — усмихна се Тим и затършува из буркана, докато ръката му хвана една шоколадова бисквита.

Седеше мълчаливо, докато Старото момиче взе продуктите и изсипа около сто грама чай в тенджерата. Когато водата в чайника завря, тя напълни тенджерата до половината и остави чайника отново да ври, а Тим нареди очуканите емайлирани канчета върху кухненската маса и постави бутилка мляко и буркан със захар до тях.

— Хей, скъпи, избърши си ръцете в салфетката за чай като едно добро момче — каза Старото момиче, когато Тим направи петно от шоколад на ръба на масата.

Тя отиде до задната врата, подаде глава навън и извика с пълен глас:

— Закуска!

Тим си наля силен черен чай без мляко. След това добави толкова много захар, че чаят се разсипа по масата и накара Старото момиче отново да мърмори.

— Господи, какъв мърльо! — прощаващо му се усмихна тя. — Не бих го търпяла от останалите паразити, но ти си си такъв, нали, скъпи.

Тим се усмихна мило, вдигна чашата си и я изнесе навън, докато другите мъже започнаха да влизат в кухнята.

Хранеха се в задната част на къщата, където тя завиваше около новоизградената спалня. Мястото беше тъмно, но се намираше достатъчно далече от кофите за боклук и имаше сравнително малко мухи. Всеки мъж си бе направил плоска тухлена пирамида, върху която да седи по време на почивката. Лавровите дървета между задните дворове на госпожица Хортън и госпожа Паркър се надвесваха над тях и хвърляха сянка, която правеше приятна почивката им там след тежката работа под парещото слънце. Мъжете държаха в едната си ръка канчето с чай, а в другата — тъмнокафява хартиена торба с храна. Седяха с опънати крака и пъдеха мухите настрани.

Тъй като започваха работа в седем и свършваха в три, предобедната почивка беше в девет часа, а обядът в единадесет и половина.

Обикновено почивката в девет часа бе наричана закуска и продължаваше половин час. Мъжете се занимаваха с тежък физически труд и се хранеха с голям апетит, но това не личеше на мускулестите им фигури. Денят им започваше със закуска около пет и половина сутринта. Тя се състоеше от топла овесена каша, пържоли или наденица с две или три пържени яйца, няколко чаши чай и няколко парчета хляб. По време на предобедната почивка изяждаха домашно приготвените сандвичи или парчета кекс, а за обяд ядяха същото, но в двойно по-голямо количество. Следобедна почивка нямаше. Тръгваха си в три часа. Прибираха късите работни панталони в странните си кафяви чанти, които приличаха на медицински, обличаха отново ризите и тънките памучни панталони и поемаха към кръчмата. Всеки ден приключваше по този начин — това бе неговата кулминация. Вътре в кръчмата, която приличаше на тоалетна, те се отпускаха, слагаха крак върху плота на бара, хващаха халба бира в ръка, крещяха на колегите си или на приятелите си от кръчмата и флиртуваха със строгите сервитьорки. Завръщането им вкъщи бе едно враждебно подчинение на дребнавостта на съпругата и семейството.

Днес атмосферата около мъжете, седнали да се порадват на предобедната си закуска, бе напрегната — сякаш очакваха нещо. Майк Девин и неговият весел другар Бил Найсмит седяха един до друг до високата ограда, с чаши в ръка и храна, разпиляна по скута им. Хари Маркъм и Джим Ървин ги наблюдаваха, а Тим Мелвил стоеше близо до задната врата на къщата на Старото момиче, за да може да приготви и донесе нещата, когато останалите ги поискат. Като най-млад член на бригадата той беше в положението на слуга. Из книгите на Хари се водеше официално „общ строителен работник“. Работеше с Хари около десет от своите двадесет и пет години, без да получи повишение.

— Хей, Тим, с какво са ти сандвичите тази сутрин? — попита Майк и намигна на останалите работници.

— Както винаги, разбира се, с конфитюр — отвърна Тим и вдигна филията бял хляб, неравно намазана с конфитюр с кехлибарен оттенък, който капеше от краищата.

— С какъв конфитюр? — попита настоятелно Майк и погледна без ентусиазъм собствения си сандвич.

— Мисля, че от кайсии.

— Искаш ли да ги сменим. Моят е с наденица.

Лицето на Тим грейна:

— Наденица! Много обичам сандвич с наденица. Съгласен съм.

Размяната бе извършена. Майк дъвчеше бавно сандвича с конфитюр, докато Тим, щастлив от одобрението на останалите, налапа на няколко хапки сандвича на Майк. Готвеше се да лапне последния залък, когато Майк, разтърсван от сподавен смях, протегна ръка и хвана китката му.

Сините очи, изпълнени със страх, погледнаха въпросително Майк, а тъжната уста остана отворена.

— Какво има, Майк?

— Дори не усети скапания сандвич, скъпи. Какъв му беше вкусът или не го задържа достатъчно дълго време в устата си, за да усетиш.

Левият ъгъл на устните на Тим се раздвижи, той затвори уста и погледна учудено Майк.

— Нищо особено, Майк — отвърна бавно той. — Вкусът бе малко странен, но всичко е наред.

Майк избухна в смях. Настъпи моментът, който всички очакваха. Сълзи се стичаха по лицата им, ръцете пляскаха, краката им и те се опитваха да си поемат въздух.

— О, боже, Тим, ти си такъв шемет! Хари смята, че струваш около 60 цента, но според мен не заслужаваш повече от 10. След тази случка, смятам, че съм прав. Не може да струваш повече от десет цента, скъпи!

— Какво се е случило? — попита озадачено Тим. — Какво съм направил? Знам, че не съм много умен, Майк.

— Щом като сандвичът ти не е имал вкус на наденица, какъв вкус имаше? — усмихна се Майк.

— Ами, не знам. — Тим сви съсредоточено вежди. — Не знам. Просто имаше странен вкус.

— Защо не разгледаш добре последната хапка, приятелю?

Издължените, добре оформени ръце на Тим си играеха с двете парчета хляб и ги отделяха. Последното парче наденица беше безформено, а краищата му изглеждаха лепкави и мокри.

— Помириши го! — нареди Майк, огледа безпомощния кръг и избърса с ръка сълзите от очите си.

Тим приближи парчето към носа си, ноздрите му трепнаха и се разшириха, след което той свали парчето и ги погледна учудено.

— Не знам какво е това — каза развълнувано той.

— Това е говно, умнико — отвърна Майк раздразнено. — Боже, колко си глупав! Ти все още не знаеш какво е това, дори и след като го опита.

— Говно — повтори Тим и погледна Майк. — Какво е говно, Майк?

Мъжете отново избухнаха в смях, докато Тим седеше, държеше малкия остатък от сандвич между пръстите си, наблюдаваше ги и чакаше някой да се възстанови достатъчно и да отговори на въпроса му.

— Говно, моето момче, е голямо дебело лайно! — изрева Майк.

Тим потрепери, задави се, хвърли ужасено хляба и остана седнал, стисна ръце и се вглъби в себе си. Мъжете бързо се отдръпнаха от него. Смятаха, че ще повърне, но той не го направи, просто седеше и ги гледаше опечалено.

Отново се бе случило същото. Извърши глупост и накара всички да му се подиграват, но не разбираше какво толкова смешно бе станало. Баща му би казал, че е трябвало да се досети, но той не го беше направил. Бе изял щастливо сандвича с наденица, който всъщност не беше никакъв сандвич. Казаха, че било лайно, но откъде можеше да знае какъв вкус има лайното, при положение че никога преди не бе опитвал? Защо беше толкова смешно? Искаше да знае, жадуваше да узнае, да сподели смеха им и да разбере. Най-голямата му мъка беше, че той никога не разбираше.

Големите му сини очи се изпълниха със сълзи, лицето му помръкна и той се разплака като малко дете. Подсмърчаше шумно, все още стискаше ръце и се отдръпваше от тях.

— Боже господи, какви копелета сте, мръсници такива! — изфуча Старото момиче и изскочи от задната врата като хищник, а червените и жълтите теменуги се въртяха около нея. Тя се приближи до Тим, хвана ръцете му, изправи го на крака и погледна към изтрезнелите мъже.

— Хайде, скъпи, влез вътре за една минута. Ще ти дам нещо, което да премахне гадния вкус — успокои го тя, потупа ръцете и погали косата му. — Що се отнася до вас — изсъска тя и наведе лицето си към Майк с такава злоба, че той отстъпи назад, — надявам се да пропаднете в канал и да наденете задниците си на остър железен шип! За постъпката ви заслужавате да бъдете бичувани, късогледи идиоти такива! Гледай да довършите работата днес, Хари Маркъм, или тя изобщо няма да бъде довършена! Не искам повече да ви виждам!

Като мърмореше и утешаваше Тим, тя го поведе към къщата и остави работниците да се гледат учудено. Майк сви рамене.

— Проклети жени! — каза той. — Досега не съм срещал жена, която да притежава чувство за хумор. Хайде, дайте да приключваме с тази работа. И на мен ми дотегна от нея.

Госпожа Паркър вкара Тим в кухнята и го настани върху един стол.

— Малкото ми бедно глупаче — каза тя и се приближи до хладилника. — Не разбирам защо мъжете смятат, че е ужасно смешно да нараняват глупавите хора и кучетата. Чуй ги само как се забавляват! Много смешно! Бих искала да им изпека един шоколадов кекс и да го поръся с лайна, щом смятат, че е толкова смешно. Горкичкият, ти дори не повърна, но „големите герои“ ще те плюят поне един час. — Тя се обърна да го погледне. Разнежи се, че той още плачеше, а едрите сълзи се търкаляха по бузите му, докато той хълцаше и подсмърчаше нещастно.

— Хайде, стига, престани! — каза тя, издърпа една книжна носна кърпа и хвана брадичката му. — Издухай си носа, мили!

Той направи каквото му казаха, а след това изтърпя грубите й движения, докато тя подсушаваше лицето му.

— Боже, каква загуба! — каза почти на себе си тя, докато гледаше лицето му. Изхвърли кърпичката в кошчето за боклук и сви рамене. — Е, предполагам, че винаги така се случва. Никой не може да притежава всичко — дори и най-добрите от нас, нали? — Тя погали бузата му с отпуснатата си старческа ръка. — Какво предпочиташ, скъпи — сладолед с шоколадов сироп или голям пай с разбит бананов крем.

Тим спря да подсмърча и се усмихна щастливо.

— О, пай със сладко, госпожо Паркър. Много обичам пай със сладко и разбит бананов крем. Те са ми любимите!

Тя седна срещу него на кухненската маса, докато той тъпчеше пудинга в устата си с пълни лъжици, упрекваше го, че се храни много бързо и му напомняше да внимава с обноските си.

— Дъвчи със затворена уста, скъпи! Ужасно неприлично е, когато някой мляска! И си свали лактите от масата като добро и възпитано момче.