Колийн Маккълоу
Невъзможна любов (5)

5

Хотел „Сийсайд“ беше много популярно място за пиене сред жителите на Рандуик. Идваха от всички части на голямото, разлято предградие — от централен Рандуик и Куджии, и Кловели, дори от Марубра. Предлагаха чудесна марка бира, добре изстудена, и имаше достатъчно място да се разположиш, но каквато и да беше причината за неговата популярност, нямаше дори и миг, откакто беше отворен, който да не беше изпълнен с работа и с веселия шум от доволни бираджии. На няколко етажа, стените му бяха измазани в чисто бяло, а между тях и арките тип Алхамбра отпред, той приличаше на масивна хасиенда. Кацнал шейсетина метра над океана, който се простираше на половин миля в далечината под него, хотелът предоставяше разкошен изглед към плажа Куджии — един от по-малките плажове за сърфинг в източните предградия.

Повечето от пиячите не стояха в бара, а на дългата червена веранда, която потъваше в дълбока сянка от три следобед. В някоя топла вечер това беше идеалното място за пиене — слънцето се прибираше зад гърба на кръчмата, а морският бриз подухваше към нея от блестящия син Пасифик и нямаше какво да го спре.

Рон Мелвил беше на верандата с двамата си най-добри партньори в пиенето. Очите му кръстосваха между часовника и плажа далеч долу. Тим закъсняваше. Беше почти осем, а той трябваше да е тук около шест и половина. Рон беше повече раздразнен, отколкото разтревожен, защото дългият опит го беше научил, че да се притесняваш за Тим беше един добър начин да тренираш за преждевременен сърдечен удар.

Краткият сумрак в Сидни беше достигнал връхната си точка и горите на Норфолк Айлънд, които граничеха с плажната ивица, бяха променили цвета си от зелено в черно. Приливът идваше и сърфът се изправяше с ръмжене, като се разстилаше във формата на изхабен чаршаф от мехури далеч нагоре по вълнистия пясък, а сенките се изплъзваха все по-далеч и по-далеч през водата. Автобусите се спускаха надолу по хълма покрай плажа, а спирката беше на ъгъла далеч долу. Рон видя един автобус, който спря със свистене на спирката, и проследи с очи слизащите пътници, като търсеше неповторимата жълта глава на Тим. Тя беше там и Рон веднага се обърна.

— Ей го Тим с тоя автобус, та мисля, че мога да ида и да му взема една бира. Още по едно? — попита той небрежно.

Когато се появи отново, уличните лампи бяха запалени, а Тим стоеше и се усмихваше на приятелите на Рон.

— Здрасти, татко — каза той.

— Здравей, драги, къде се губиш? — попита строго баща му.

— Трябваше да свърша работата. Хари не искаше да се връщаме в понеделник.

— Добре, можем да се оправим и с извънредния труд.

— Получих и друга работа освен това — каза Тим авторитетно, докато взимаше чашата с бира от баща си и я пресуши на една дълга глътка. — Това беше страхотно! Може ли още една, татко?

— След минутка. Каква друга работа?

— О, това ли! Госпожата от съседната къща иска да й окастря тревата утре.

— Коя съседна къща?

— Съседната на тази, дето бяхме днес.

Кърли Кемпбъл се ухили.

— Пита ли я къде иска да й окастриш тревата, Тим. Отвътре или отвън?

— Млъквай, Кърли, търтей такъв! — изръмжа Рон раздразнено. — Знаеш, че Тим не разбира тоя тип приказки!

— Тревата й е прекалено дълга и се нуждае от окастряне — обясни Тим.

— Каза ли, че ще го свършиш, Тим? — попита Рон.

— Да, утре сутринта. Тя каза, че ще ми плати, та си помислих, че няма да имаш нищо против.

Рон наблюдаваше изключителното лице на сина си с цинизъм. Ако въпросната дама имаше някакви идеи, пет минути с Тим щяха да ги отрежат. Нищо не охлаждаше техния плам по-бързо от откритието, че Тим не е с всичкия си, или ако това не спираше възбудата, те скоро разбираха, че опитите да прелъстят Тим, са загубена кауза, тъй като той нямаше представа какви и за какво са жените. Рон беше научил сина си да бяга в момента, в който някоя жена се възбудеше прекалено или опиташе някой секси трик. Тим беше много податлив към страшните неща и можеше да бъде научен да се плаши от всичко.

— Мога ли да получа още една бира, татко? — попита Тим отново.

— Разбира се, синко. Иди и помоли Флори за една халба. Мисля, че си я заслужи.

Кърли Кемпбъл и Дейв О’Брайън наблюдаваха как високия, крехък силует изчезва под арките.

— Знам те от двайсет скапани години, Рон — каза Кърли, — и още не мога да разбера на кого прилича Тим.

Рон се усмихна криво.

— Аз също не знам, приятел. Тим е потомък на някого, за когото никога не сме чували, мисля.

Семейство Мелвил, pere et fils^[1] напуснаха Сийсайд малко преди девет и тръгнаха забързано надолу покрай Куджии Оувъл към редицата ярко осветени млечни барове, места за удоволствие и магазини за алкохол в края на плажа. Рон направляваше сина си покрай тях с голяма скорост, докато пресичаха от Ардън стрийт към Сърф стрийт, като гледаше да е сигурен, че гладните погледи на Тим, предизвикани от предлагащите се уличници и проститутки, няма да имат никакъв шанс да се развият.

Къщата на семейство Мелвил беше на Сърф стрийт, но не в шикозната част, където живееше жокеят Ноби Кларк. Те изкачиха с лекота невероятно стръмния хълм, като никой от тях не се задъха особено, защото и двамата работеха в строителството и бяха в превъзходно физическо състояние. По средата от другата страна на хълма те свърнаха в страничната врата на една много обикновена тухлена полуотделечена къща.

Женската част от семейство Мелвил отдавна беше вечеряла, но когато Рон и Тим минаха през задната врата, Есме Мелвил излезе от дневната и ги посрещна в кухнята.

— Вечерята ви се развали — каза тя, почти с безразличие.

— Хайде, Ес, винаги казваш това — ухили се Рон, докато сядаше край кухненската маса. Местата им с Тим не бяха пипнати. — Какво ще ядем?

— Като че ли ти пука, когато си се налял с бира — отвърна Есме. — Петъчното меню! Какво ядеш всеки петък, а? Купила съм риба и пържени картофи от „Даго“, както винаги.

— О, мили боже! Риба с пържени картофи! — възкликна сияещ Тим. — О, мамо, умирам за риба с пържени картофи!

Майка му го погледна нежно, като рошеше гъстата му коса, единствената ласка, която въобще си позволяваше към него.

— Няма значение какво ти давам, миличък, ти винаги смяташ, че е любимото ти ядене. Заповядай.

Тя постави две препълнени чинии с мазна, разплескана риба и омекнали, съвсем нехрупкави пържени картофи пред мъжете си и се върна в дневната, където телевизорът беше настроен на поредното повторение на „Коронейшън стрийт“. Този поглед върху живота на английската работническа класа беше привлекателен и на нея много й харесваше. Седеше пред телевизора, мислеше си за своята голяма хубава къща и градина, за хубавото време, тениса и плажа, като в същото време съжаляваше от дъното на сърцето си обитателите на Коронейшън стрийт. Ако си работническа класа, най-добре е да си в Австралия.

Тим не каза на баща си и майка си за сандвича с лайна, защото бе забравил всичко за случката. След като приключи с рибата и пържените картофи, той и баща му оставиха празните чинии на масата и влязоха в дневната.

— Хайде, Ес, време е за крикет-новините — каза Рон, като превключваше каналите.

Жена му въздъхна.

— Ще ми се да беше останал вън по-дълго, тогава можеше да видя някой филм с Джоан Крауфорд или нещо друго вместо спорт, спорт и пак спорт!

— Е, ако Тим намери още някоя и друга временна работа, скъпа, ще ти купя твой собствен телевизор — отвърна Рон, като си сваляше обувките и се опъваше на дивана в цял ръст.

— Къде е Дауни?

— Излязла е с някой тип, предполагам.

— Кой е тоя път?

— Откъде, по дяволите, да знам, скъпи? Никога не се тревожа за нея, прекалено умна е, за да си навлече беля.

Рон погледна към сина си.

— Не е ли идиотско, Ес, как се обръщат нещата в живота? Имаме най-хубавото момче в Сидни, а акълът му не струва и пет пари. А след това и Дауни. Виж го него — може само да си напише името и да брои до десет, а Дауни е толкова умна, би могла да печели златни медали в университета, без дори да учи.

Есме взе плетката и погледна с тъга към Рон. Чувстваше го, бедният стар Рон, но по свой собствен начин той беше наистина добър с Тим, грижеше се, без да му ходи непрекъснато по петите, не го третираше като бебе. Не разреши ли той на момчето да пие с него, не настоя ли Тим сам да изкарва прехраната си като всяко нормално момче? Това беше и полезно, защото те вече не бяха толкова млади. Рон беше почти седемдесетгодишен, а тя беше само шест месеца по-млада. Поради тази причина Тим се беше родил малоумен, казаха лекарите. Той беше вече на двадесет и пет години и беше първородното им дете. Доста над четиридесетте бяха тя и Рон, когато той се роди. Докторите твърдяха, че причината е в нейните яйчници, които били уморени и загубили форма. След това, година по-късно, се роди Дауни, абсолютно нормална, както обикновено ставало, казаха лекарите. Първото обикновено било най-тежкият удар, когато една жена започвала да ражда над четиридесетте. Тя спря погледа си на Тим, който седеше в своя специален стол — най-близо до телевизора от всички останали. Като малките деца обичаше да стои точно срещу картината. Седеше най-милото, най-сладкото момче, със светнали очи аплодираше един отбор по крикет. Тя въздъхна и се запита за милионен път какво ли ще стане с него, след като те с Рон умрат. Разбира се, Дауни ще трябва да се погрижи за него. Тя беше много привързана към брат си, но, както е нормално, един ден тя ще се умори да учи и ще реши да се омъжи, а би ли търпял мъжът й такъв като Тим наоколо? Есме силно се съмняваше. Кой би искал едно възрастно петгодишно дете, освен ако не е от неговата плът и кръв?