Колийн Маккълоу
Невъзможна любов (28)

28

Мери се изнерви на погребението на Рон и бе доволна, че убеди Тим да не идва. Дауни и съпругът й поеха уреждането, което бе съвсем естествено, но като представител на Тим тя трябваше да присъства и да спазва ритуала. Присъствието й определено бе нежелано. Дауни и Мик я игнорираха. Какво ли бе станало, когато Рон им е съобщил, че двамата с Тим са се оженили? Мери бе говорила само веднъж с Рон след сватбата и той не спомена дъщеря си.

След като пръстта затрупа ковчега на Рон, тримата бавно се отдръпнаха от гроба. Мери сложи ръка на рамото на Дауни.

— Скъпа, много ми е мъчно за теб. Знам, колко го обичаше. Аз също бях много привързана към него.

Сякаш Тим я погледна с очите на сестра си, но изражението в тях — огорчено и разярено — Мери никога не бе виждала в погледа на Тим.

— Не се нуждая от съболезнованията ти, снахичке! Защо просто не се махнеш и не ме оставиш сама.

— Дауни, не можеш ли да ми простиш, че обичам Тим? Баща ти не ти ли обясни положението?

— О, да, опита се! Много умна жена си, Мери! Не ти отне много време да го омотаеш, както направи и с Тим. Сега щастлива ли си, след като малоумното ти домашно животно се мотае постоянно и съвсем законно около теб.

— Тим не ми е малоумно домашно животно и ти много добре знаеш това. И какво значение има, след като той е щастлив?

— Откъде да знам, че е щастлив? Имам само думата ти, а тя не струва и пукната пара.

— Защо не дойдеш да го видиш и да се увериш сама?

— Не желая да си цапам обувките, като дойда в къщата ви, госпожо Тим Мелвил. Е, предполагам, че сте получили всичко, което искахте. Имате Тим, условностите са уредени, а двамата му родители са мъртви.

Мери пребледня.

— Какво искаш да кажеш, Дауни?

— Вие съсипахте майка ми, госпожо Мелвил, а сега съсипахте и баща ми.

— Това е лъжа.

— Така ли? Що се отнася до мен, сега, след като майка ми и баща ми са мъртви, брат ми също е мъртъв. Не искам никога вече да го виждам. Ако вие двамата желаете да правите обществен спектакъл, като парадирате с болното си въображение пред хората, аз не бих желала да узная никога за това.

Мери обърна гръб и си отиде.

Докато се прибираше от гробището „Батани“ до „Артърмън“, тя се почувства по-добре и успя да поздрави Тим достатъчно спокойно.

— Сега мама и татко заедно ли са? — попита разтревожено той, като стискаше ръце.

— Да, Тим. Видях как го слагат в земята до нея. Не трябва повече да се безпокоиш за тях, те почиват заедно в мир.

Имаше нещо странно в поведението на Тим. Тя седна и внимателно го разгледа. Не се чувстваше неспокойна, а само изненадана.

— Какво има, Тим? Не се ли чувстваш добре?

Той апатично поклати глава.

— Добре съм, Мери. Просто се чувствам странно. Странно е, че мама и татко вече ги няма.

— Зная, зная… Ял ли си нещо?

— Не, не съм много гладен.

Мери се приближи, издърпа го от стола и го погледна загрижено.

— Ела с мен в кухнята, докато приготвя сандвичи. Може би ще огладнееш, когато видиш колко хубави и вкусни са те.

— Съвсем малки, с обелени корички.

— Тънки като носна кърпичка, триъгълни, с отрязани кори, обещавам. Хайде, ела.

На върха на езика й бе да прибави „любими“, „мили“, „скъпи мой“, но не можеше да изрече думите, които напираха, когато той бе огорчен или отнесен. Щеше ли някога да успее да се държи с него като с любим, да преодолее сковаващия ужас, че се прави на глупак. Защо успяваше да се отпусне единствено под заслона на вилата или в леглото й.

Обидите на Дауни я тормозеха, а любопитните и многозначителни погледи, докато се движеха по улица „Уалтън“, все още успяваха да я разстроят.

Куражът на Мери не бе необичаен. Тя не притежаваше никакво наследство. Целият й живот, до срещата с Тим бе устремен към постигане на материално благополучие, към търсене на одобрението от тези, които бяха започнали от много по-високо ниво. Не й беше лесно и сега, когато трябваше със закона да оправдава брака си с Тим. Колкото и страстно да желаеше да се самозабрави, да го обсипва с целувки и нежности при всеки подходящ момент, неспособността му да я защити по мъжки не й позволяваше да го прави при наличието и на най-малката възможност някой да го обезпокои.

Страхът от подигравки я накара да помоли Тим да не споменава за брака им на тези, които не знаеха — това бе проява на слабост от нейна страна, за която Мери ужасно съжаляваше.

Както обикновено, Тим искаше да й помогне при приготвянето на сандвичите. Извади хляба и маслото. Разнесе се звънтене на порцелан, докато търсеше чиниите.

— Ще ми потърсиш ли месарския нож, Тим. Единствено той е достатъчно остър, за да отреже коричките.

— Той къде е?

— В горното шкафче — отвърна тя, докато размазваше масло по филийките.

— О-о-о! Мери!

Тя се обърна веднага, защото нещо във вика му я накара да се вцепени от ужас.

— Боже господи!

За част от секундата сякаш цялата кухня се изпълни с кръв. Тим стоеше неподвижен до шкафчето и гледаше с ужас лявото си рамо. Река от кръв се стичаше от бицепсите до пръстите му. Извираше като фонтан от раната на лакътя му, разпръскваше се по цялата стая, спираше и после отново рукваше. До левия му крак се бе образувала локва кръв. Лявата страна на тялото му блестеше, обляна от кръвта, която се стичаше на пода.

На една макара близо до печката бе навит канап, а до него висяха малки ножици. Когато се обърна, Мери веднага изтича и разви връв, дълга няколко метра и бързо я нагъна, за да я направи по-дебела.

— Не се безпокой, скъпи, не се безпокой! Тук съм, идвам. — Тя се задъха и грабна една вилица.

Но той не я чу, отвори уста с тихо стенание и започна да тича като ослепяло животно. Блъсна се в хладилника, удари стената и отскочи. Ранената му ръка се клатеше около него, а той се опитваше да се отърве от нея, сякаш вече не беше част от тялото му. Виковете им се сляха. Тя се хвърли към него, но го изпусна, отдръпна се и се опита отново. Докато се въртеше полудял из стаята, той забеляза вратата и се насочи към нея. Дръпна ръката си и изпищя пронизително. Босите му крака се подхлъзнаха от локвата кръв и той се просна на пода. Преди да се изправи, Мери се хвърли върху него и го задържа на пода, неспособна да го успокои, докато се опитваше да спре кръвта, преди да е станало късно. Полуседнала, полулегнала на гърдите му, тя хвана ръката му, нави канапа около лакътя, завърза го здраво и мушна вилицата под канапа, за да го опъне, докато той почти изчезна в кожата му.

— Тим, не мърдай! Моля те, моля те, не мърдай! Аз съм тук и няма да позволя нищо лошо да ти се случи, само трябва да лежиш спокойно. Чуваш ли ме?

Той се унесе от загубата на кръв и паниката. Лежеше под нея и плачеше. Тя наведе глава, допря бузата си до неговата и всичко, което й дойде наум, бяха хилядите пъти, в които се бе възпирала да го нарича с любимите думи и се бе заставяла да седи спокойно срещу него, когато бе искала да го прегръща и целува до задушаване.

Някой почука на задната врата и се чу гласът на Старото момиче. Мери вдигна глава и извика.

— Чух ужасните викове чак в моята къща — измърмори госпожа Паркър, когато бутна вратата. Видя изпръсканата с кръв кухня и изпъшка: — Боже господи!

— Извикай линейка! — каза Мери. Страхуваше се да стане и Тим да изпадне отново в паника.

Нито една от думите на госпожа Паркър не я накараха да стане. Когато след по-малко от пет минути се появиха хората от Бърза помощ, тя все още лежеше на пода върху Тим, с лице, прилепено до неговото. Двама мъже от линейката трябваше да я вдигнат.

Емили Паркър дойде с нея в болницата и се опитваше да я успокои, докато пътуваха заедно с един от лекарите и Тим в задната част на линейката.

— Скъпа, не се тревожи, той ще се оправи. Изглеждаше, че е загубил много кръв, но съм чувала да казват, че дори и малки количества разляна кръв приличат на съдържанието на десет галона.

Районната болница се намираше наблизо. Пристигнаха толкова бързо, че когато откараха Тим в приемната, Мери не бе успяла да възвърне говора си. След като падна, той изглеждаше изпаднал в унес и не усещаше нито присъствието й, нито околните. Не отвори очи, сякаш се страхуваше, че ще види ужасното нещо, което някога бе неговата ръка.

Госпожа Паркър помогна на Мери да седне в елегантната чакалня. Тя не преставаше да бърбори:

— Не е ли хубава? — Опитваше се да разсее Мери. — Спомням си, когато това бяха само няколко стаи, разположени между рентгена и медицинския отдел. Сега са обновили напълно мястото. Направили са го красиво. Цветята и мебелировката те карат да не се чувстваш в болница. Виждала съм далеч по-грозни фоайета на хотели. Седни спокойно там, докато дойде докторът, а аз ще потърся старата ми приятелка сестра Кели да ти донесе малко бисквити и чай.

След като госпожа Паркър тръгна, се появи лекарката от регистратурата. Мери успя да стане, навлажни устни в опит да проговори, но не пророни дума.

— Госпожа Мелвил? Видях шофьора на линейката и той ми съобщи името ви.

— Т-Ти-Тим! — успя да каже Мери. Трепереше много силно и се наложи отново да се отпусне върху стола си.

— Тим ще се оправи, госпожо Мелвил, повярвайте. Току-що го изпратихме в операционната, за да му зашият ръката. Няма причина да се безпокоите за него, давам ви думата си. Сложихме го на интравенозни системи. Сигурно ще му прелеем няколко банки кръв, веднага щом получим кръв от неговата кръвна група. Той е добре, само че е замаян от загубата на кръв. Раната не е трудна за зашиване. Аз самата го прегледах. Хубаво порязване. Как се случи?

— Сигурно е изпуснал ножа, не знам. В този момент не го наблюдавах, просто го чух да ме вика. — Тя погледна тъжно. — Той в съзнание ли е? Моля ви, накарайте го да разбере, че съм тук. Не съм си отишла и не съм го изоставила. Много се разстройва, когато реши, че съм го изоставила.

— В момента е под упойка, госпожо Мелвил, но когато дойде в съзнание, ще го уверя, че сте тук. Не се тревожете за него, той е голям човек.

— Там е работата, че не е. Имам предвид, че не е възрастен мъж. Тим е умствено недоразвит и аз съм единственият му близък човек на този свят. Много е важно да знае, че съм тук. Просто му кажете, че Мери е отвън.

— Мери ли?

— Той винаги ме нарича Мери — обясни като малко дете тя. — Нарича ме единствено Мери.

Младата лекарка, преди да си тръгне, каза:

— Ще изпратя някой от по-младите служители да вземе данни за архива на болницата. Той ще бъде кратък, госпожо Мелвил. Случаят е лек и няма много формалности, освен ако той няма и други заболявания, с изключение на умственото си състояние.

— Не, има цветущо здраве.

Госпожа Паркър се появи със сестра Кели и поднос с чай.

— Изпийте го, докато е топъл, госпожо Мелвил — каза сестра Кели. — След това ще отидем в банята в дъното на коридора, ще се съблечете и ще се изкъпете. Госпожа Паркър изяви желание да отиде да ви донесе чисти дрехи, а дотогава можете да облечете един от болничните халати. Тим ще се оправи, а вие ще се почувствате много по-добре, след като се потопите в топлата вана. Ще изпратя сестра да ви покаже пътя.

Мери се огледа и едва сега осъзна, че както и Тим, цялата е покрита с кръвта му.

— Първо си изпий чая, докато д-р Фишер попълни формалностите.

След два часа Мери отново се намираше в чакалнята заедно с госпожа Паркър. Беше облечена в чисти дрехи и бе дошла на себе си. Доктор Минстър, хирургът за спешните случаи, дойде да я успокои.

— Може да си тръгвате, скъпа, той е добре. Издържа операцията безпроблемно и сега спи като бебе. Ще го оставим за известно време в интензивното, след което ще го преместим в отделенията. Ще го наблюдаваме два дни и ще го изпишем.

— Трябва да получи възможно най-доброто — самостоятелна стая и всичко, от което се нуждае.

— Тогава ще го прехвърлим в частното отделение — обясни доктор Минстър. — Не се безпокоите за него, госпожо Мелвил. Той е много красив мъж, изключително красив.

— Може ли да го видя, преди да си отида — помоли Мери.

— Както пожелаете, но не стойте дълго време. Той е под въздействие на упойката и предпочитам да не се опитвате да го събудите.

Бяха настанили Тим в широко легло-количка зад една завеса в единия ъгъл на стаята, изпълнена с различни устройства за повикване, звънци и др. Имаше още седем други пациенти, които бяха достатъчно болни, за да паникьосат Мери. Една млада сестра седеше до Тим и отвиваше апарата за измерване на кръвното налягане от ръката му. Очите й гледаха лицето на пациента, а не това, което правеше. Мери се спря и погледна нескритото й възхищение. След това сестрата вдигна поглед и видя как Мери й се усмихва.

— Здравейте, госпожо Мелвил. Не се безпокойте за него, той само спи. Кръвното му налягане е отлично и е излязъл от шока.

Восъчната бледост бе изчезнала от лицето му. То беше спокойно и гладко, леко поруменяло. Мери се присегна и отмести сплъстената коса от челото му.

— Току-що щях да го отведа в частния сектор, госпожо Мелвил. Искате ли да дойдете с мен и да се убедите, че е настанен добре, преди да си отидете вкъщи.

 

 

Казаха й да не го посещава до следващия следобед, защото ще продължи да спи, и Мери знаеше, че в най-добрия случай присъствието й щеше да бъде единствено да го наблюдава. Не го намери в стаята, когато пристигна. Бе отишъл на изследвания. Тя седна и търпеливо зачака, като отказваше всички предложения за чай и сандвичи, с учтива и напрегната усмивка.

— Той разбира ли къде се намира и какво му се е случило? — попита тя главната сестра. — Изпадна ли в паника, когато се събуди и аз не бях тук.

— Не, държа се съвсем добре, госпожо Мелвил. Бързо се приспособи и изглеждаше щастлив. Всъщност той е толкова лъчезарен и усмихнат млад мъж, че стана любимец на отделението.

Когато Тим я видя да седи на стола и да го чака, трябваше да бъде възпряно желанието му да стане от количката и да я прегърне.

— О, Мери, толкова се радвам, че си тук. Мислех, че дълго време няма да те видя.

— Добре ли си, Тим? — попита тя и бързо целуна челото му, защото двете сестри ги наблюдаваха.

— Много съм добре, Мери. Докторът ми оправи рамото. Заши раната и вече няма кръв.

— Боли ли те?

— Немного. Не както когато тухлите паднаха върху крака ми и го счупиха.

На следващата сутрин се обадиха от болницата и съобщиха на Мери, че може да прибере Тим вкъщи. Със сандвич в ръка тя изхвърча към колата с един малък сак с чисти дрехи за Тим, като се отби единствено при госпожа Паркър, за да й съобщи добрите новини. Сестрата я посрещна на вратата на отделението, взе сака и я въведе в чакалнята.

Точно бе започнала да губи търпение, когато се появиха доктор Минстър и приемащият регистратор.

— Добро утро, госпожо Мелвил. Сестрата ми каза, че сте пристигнали. Тим скоро ще е готов, така че не се притеснявайте. Не пускат никого от това място, без да се е изкъпал и облякъл в чисти дрехи и бог знае още какво.

— Тим добре ли е? — попита Мери притеснено.

— Напълно. Ще му остане белег, който да му напомня да бъде по-внимателен с ножовете за в бъдеще, но всички нерви са здрави, така че няма да загуби силата или чувствителността на ръката си. След седмица го доведете в кабинета ми, за да видя как заздравява раната. Тогава може да извадя конците или да ги оставя още няколко дена, зависи от състоянието на раната.

— Значи наистина е добре.

Доктор Минстър тръсна глава и се засмя.

— Ах, тези майки. Всички са еднакви, изпълнени с безпокойство и притеснение. Сега трябва да ми обещаете, че няма да се суетите около него, защото ако ви забележи, че се притеснявате, може да реши да започне да щади ръката си повече от необходимото. Разбирам, че ви е син и майчиното ви чувство е много изострено заради неговата зависимост, но трябва да възпирате желанието си безпричинно да го наглеждате.

Мери почувства, че кръвта изчезва от лицето й, но стисна устни и вдигна гордо глава.

— Грешно сте ме разбрали, доктор Минстър. Странно, че не съм се досетила, но предполагам, че всички не сте разбрали. Тим не ми е син. Той ми е съпруг.

Доктор Минстър и лекарят се спогледаха ужасени. Каквото и да кажеха, щеше да прозвучи нелепо, затова накрая замълчаха, отидоха до вратата и се измъкнаха навън. Какво би могъл да каже някой след подобен гаф? Колко отвратително и потискащо! Горката жена, колко ужасно за нея!

Мери седеше, с премрежени от сълзи очи, като се опитваше с цялата си останала сила да се пребори с желанието да се разплаче. Каквото и да чувстваше, нито Тим, нито хубавите млади сестри трябваше да видят зачервените й очи. Нищо чудно, че те така открито показваха възхищението си от Тим. Едни неща се казват на майките, а съвсем различни на съпругите. Сега, когато се замисли, разбра, че наистина са се отнасяли с нея като с майка, а не като със съпруга.

Е, вината беше единствено нейна. Ако бе запазила обикновеното си спокойствие, ако си бе събрала ума през всичките часове на чакане и безпокойство, никога нямаше да й убегне, че се отнасят с нея като с майка на Тим. Възможно бе и да са я попитали и тя да им е отговорила положително. Спомняше си един млад интернист, който я попита дали тя е юридическият настойник, но не се сещаше какво му е отговорила. И защо да не си помислят, че му е майка. Когато изглеждаше най-добре, изглеждаше точно на годините си, но след шока и безпокойството от инцидента с Тим, сигурно е изглеждала около шейсет. Защо не бе използвала собствено обръщение, което да им покаже? Каква ирония на съдбата. Вероятно всичките й думи и действия са затвърдили грешката им, а нищо не я е разсеяло. Госпожа Паркър бе направила същото, а горкият Тим, който винаги се опитваше да достави удоволствие на всеки, бе научил добре урока си, когато тя го бе помолила да не съобщава на никого за брака им. Сигурно са си помислили, че е решил да се обръща към нея като Мери. А и никой не я запита дали е женен, или ерген. След като разбраха, че е умствено недоразвит, бяха решили, че е ерген. Умствено недоразвитите хора не се женеха. Те оставаха в домовете с родителите си, докато осиротеят, след което отиваха в някой дом, за да умрат.

Тим я чакаше в стаята си. Беше облечен и нетърпеливо очакваше да тръгнат. Мери си придаде израз на външно спокойствие, хвана ръката му, усмихна се мило и каза:

— Хайде, Тим, да си отиваме вкъщи.