Колийн Маккълоу
Невъзможна любов (19)

19

През целия път до „Артърмън“ Тим седеше мълчаливо в колата. Не беше оставал да спи често в къщата й в Сидни и стаята му там не му принадлежеше така, както стаята му във вилата й. Когато тя се готвеше да го остави, за да се преоблече и да си почине, той не знаеше какво да направи — стоеше в центъра на стаята, играеше си с ръцете и я гледаше умоляващо. Мери въздъхна и се приближи до него.

— Защо не си облечеш пижамата и не се опиташ малко да поспиш, Тим? — попита тя.

— Но сега е средата на деня, не е нощ — запротестира той, като болката и страхът, които изпитваше, проличаха в гласа му.

— Не се тревожи, скъпи — отвърна тя със свито гърло, — предполагам, че ще успееш да заспиш, ако дръпна завесите и стаята стане тъмна.

— Лошо ми е — каза той, преглъщайки застрашително.

— О, горкият Тим! — отвърна веднага тя и си спомни колко мразеше да му се карат, когато направи бъркотия. — Ела, аз ще те хвана за челото.

Той започна да повръща точно когато стигнаха вратата на банята. Тя бе хванала челото му с дланта си, тананикаше леко и разтриваше гърба му, докато той се гърчеше и отваряше нещастно устата си.

— Свърши ли? — попита мило тя и когато той кимна, го настани на мекия стол в банята и пусна топлата вода във ваната. — Ти май добре се изцапа, нали? Мисля, че трябва да свалиш тези дрехи и да влезеш във ваната! Ще се почувстваш много по-добре в момента, в който се намокриш.

Тя изстиска една кърпа и изчисти лицето и ръцете му, свали ризата му, обърна я наопаки и я използва като парцал да избърше изцапания под. Тим беше пребледнял, трепереше и я наблюдаваше апатично.

— Толкова, толкова съжалявам, Мери — въздъхна той. — Направих голяма бъркотия и ти ще ми се разсърдиш.

Тя му се усмихна от плочките, върху които беше коленичила.

— Не, Тим! Ти не си виновен и се опита да стигнеш до банята навреме. Това е важното, скъпи.

Треперенето и слабостта му я плашеха. Той не се възстановяваше толкова бързо, колкото трябваше, и тя не се изненада, когато падна на колене пред мивката и отново започна да повръща.

— Вече мисля, че свърши — каза тя, а той отново замълча. — Какво ще кажеш за ваната.

— Толкова съм уморен, Мери — прошепна той и се хвана за перилата на стола.

Тя не трябваше да го оставя сам. Столът беше с отвесна облегалка и ако той припаднеше, нямаше да може да се задържи там. Най-доброто за него бе хладката вана, където можеше да се опъне по гръб и да си стопли костите. Като се помъчи да забрави обидните думи на Дауни и се молеше той никога да не спомене вкъщи, тя му свали дрехите и с ръка през кръста му помогна да влезе във ваната. Той се потопи във водата с въздишка на благодарност. Облекчена, тя забеляза, че цветът му започна да се възвръща и докато той си почиваше, тя довърши почистването на пода и мивката. Лошата миризма проникваше навсякъде и тя отвори вратата и прозореца, за да влезе хладният есенен въздух. Едва тогава се обърна и го погледна.

Той седеше като малко дете, наведен напред, и леко се усмихваше, докато наблюдаваше дима от парата да се изпарява от повърхността на водата. Гъстата му златиста коса се бе накъдрила от водата. Беше толкова прекрасен! „Дръж се с него като с дете — каза си тя, когато вдигна сапуна, — отнасяй се към него като към дете, каквото всъщност е, не го гледай и не виждай мъжа в него.“ Но дори и докато си го мислеше, очите й се плъзнаха по дължината на тялото му под прозрачната вода, защото той се бе облегнал внезапно назад и мъркаше от удоволствие. Голотата по книгите бе далеч по-различна от реалността — в книгите тя не притежаваше способността да я разтърси или възбуди. Тя се застави да погледне встрани, но несъзнателно погледът й отново се плъзгаше по него. Отначало крадешком, докато откри, че той е притворил очи, а след това с любознателност, която приличаше повече на объркване и смущение, отколкото на сексуален глад.

Лека промяна в него я накара да погледне лицето му. Откри, че той я наблюдава уморено, но любопитно. Кръвта така пареше под кожата й, че тя очакваше да й направи забележка, но той мълчеше. Тя седна по диагонал на ръба на ваната и разтри сапуна по гърдите и гърба му. Мокрите й пръсти се хлъзгаха по прекрасната му кожа, гладка като коприна, и често спираха върху китката и проверяваха пулса му. Той наистина изглеждаше по-добре. Все още беше апатичен, но се засмя, когато тя намокри главата му и го накара да се наведе и да измие косата си. Не го остави да лежи във водата, а го накара да се изправи, веднага след като го бе насапунисала. Източи водата от ваната и пусна душа. Стана й смешно от неподправената му радост при вида на голямата кърпа, която му подаде, когато стъпи на пода, но успя да го изслуша мълчаливо, докато той й обясни, че досега не е виждал толкова огромна кърпа и какво удоволствие е да си увит като бебе.

— Много беше хубаво, Мери — призна той, лежейки на леглото, завит до ушите. — Мисля, че когато съм бил малък, мама ме е къпала, но аз не си спомням. Харесва ми някой да ме къпе. Много по-приятно е, отколкото да се къпя сам.

— Радвам се тогава — усмихна се тя. — Сега искам да се завъртиш на една страна и малко да поспиш.

— Добре. Не мога да ти кажа лека нощ, защото още е ден — засмя се той.

— Как се чувстваш, Тим? — попита тя, когато дръпна завесите и стаята потъна в полумрак.

— Добре съм, но съм ужасно уморен.

— Тогава заспивай, скъпи. Когато се събудиш, ела при мен. Аз ще съм тук.

Уикендът мина спокойно. Тим бе мълчалив и физически не се бе възстановил напълно, но Мери не забелязваше нещо, което да показва, че той силно страда за майка си. В неделя следобед го накара да седне на предната седалка на голямото „Бентли“ и пое към улица „Сърф“, за да вземе Рон. Той чакаше на предната веранда с куфар в ръка и когато забеляза колата, хукна надолу по стълбите, като прескачаше по две наведнъж. „Колко е възрастен“ — помисли си Мери и се обърна да отвори задната врата. Въпреки стегнатата му фигура и момчешката му походка, не беше никак млад. Видът му я обезпокои, можеше да мисли само за Тим, загубил и майка си, и баща си, останал съвсем сам. След избухването на Дауни в петък вечер съществуваше малка вероятност тя да иска или да може да компенсира загубата му. Съпругът й бе спечелил надмощие. Вероятно за Дауни така бе по-добре, но за останалата част от семейството това вещаеше лоши последствия. И как би могла тя, Мери Хортън, да се грижи за Тим, ако нещо се случи на Рон. Дори още сега всички си мислеха най-лошото, а какво ли щяха да решат, ако Тим останеше да живее непрекъснато с нея? Само мисълта за това я ужасяваше. Единствено Рон, Арчи Джонсън, старата Емили Паркър от съседната вила и самият Тим смятаха, че приятелството е хубаво нещо. Тя потръпна само от мисълта какво ще каже Дауни или какво ще направи. Със сигурност щеше да възникне скандал, а вероятно и съдебен процес, но каквото и да се случеше, Тим трябваше да бъде закрилян от беди и обиди. Не беше важно какво ще се случи с нея самата, с Дауни или с техния живот. От значение бе единствено Тим.

Независимо от мъката и шока, Рон се забавляваше от поведението на Тим по пътя към Госфърд. Той бе залепил нос на стъклото и гледаше пейзажа в захлас. Когато погледна в огледалото, Мери го видя да наблюдава сина си и се усмихна.

— Никога не му омръзва, господин Мелвил. Не е ли великолепно да знаеш, че той при всяко пътуване се радва, сякаш му е за първи път.

— Точно така, госпожице Хортън! — кимна Рон. — Не знаех, че толкова обича да пътува. Спомням си само, че няколкото пъти, в които се опитвахме да го разхождаме с кола, той повръщаше навсякъде. Какъв ужас. Страхотно се притеснихме, защото колата беше чужда. Ако знаех, че ще му мине, като порасне, щях да купя кола и да го разхождам по малко. Сега, като го гледам, ме хваща яд, че не съм се опитал отново.

— Е, господин Мелвил, на ваше място не бих се разстройвала. Тим е щастлив винаги, когато нещата вървят добре. Това е просто друг вид щастие за него, нищо повече.

Рон не отговори. Очите му се напълниха със сълзи и той трябваше да извърне глава и да погледне през прозореца.

След като ги настани във вилата, Мери се приготви да се върне в Сидни.

Рон я погледна учудено.

— Господи, госпожице Хортън, нима си тръгвате? Мислех, че ще останете с нас.

Тя поклати глава.

— Не мога за съжаление. Утре трябва да съм на работа. Тази седмица е изпълнена с много важни срещи за шефа ми. Трябва да съм там и да го подкрепям. Мисля, че ще откриете всичко, което ви е необходимо. Ако имате проблеми в кухнята или из къщата, Тим ще ви помогне. Той знае къде стоят нещата. Чувствайте се като у дома си и правете всичко, което искате, когато поискате. Има най-разнообразна храна, не можете да я изядете. Номерът на таксиметровата служба е в телефонния указател, в случай че се наложи да отидете в Госфърд. Настоявам да е за моя сметка.

Рон се изправи, защото тя си слагаше ръкавиците и бе готова да тръгне.

— Защо не ме наричате Рон, госпожице Хортън? — усмихна й се той. — Тогава аз ще ви наричам Мери. Малко глупаво е да си говорим на господин и госпожица.

— Съгласна съм, Рон. Отсега нататък сме Рон и Мери.

— Кога ще се видим, Мери? — попита Рон, като не знаеше дали в положението си на гост трябва да я изпрати от собствения й дом, или да седне обратно на стола.

— В петък вечерта, по някое време. Но не ме чакайте за вечеря. Вероятно ще ми се наложи да остана в града и да вечерям с шефа си.

Тим я изпрати до колата. Рон с изненада забеляза сина си да се вмъква между тях като куче, настръхнало от ужас, че са го забравили.

Рон го разбра, взе вестника си и седна, докато Тим изпрати Мери навън.

— Бих искал да не трябва да си отиваш, Мери — каза той и я погледна по особен начин, който тя не бе забелязвала досега и не можеше да го определи.

Тя се усмихна и потупа ръката му.

— Наистина ми се налага да си тръгна, Тим. Но това означава, че разчитам на теб да се грижиш за баща си, защото той не познава къщата и околностите, за разлика от теб. Ще се държиш добре с него, нали?

Той започна да стиска ръцете си.

— Ще се грижа за него, Мери. Обещавам ти.

Той остана да наблюдава пътя, докато колата й се скри между дърветата, след което се обърна и влезе в стаята.