Колийн Маккълоу
Невъзможна любов (26)

26

Накрая Мери остана пет седмици. Наслаждаваше се на спокойствието в старата къща на брега на Роуз Бей и се плашеше от мисълта да види Тим. Не беше казала на никого къде отива да се оперира, с изключение на съсухрения дребен мъж, който се занимаваше с правните й въпроси, и всички надълго изписани пощенски картички, които получаваше от Тим всеки ден, й се препращаха от офиса на този човек. Рон вероятно доста му бе помагал, но почеркът и фразеологията си бяха на Тим. Щом ги получеше, тя внимателно ги прибираше в една ръчна чанта. През последните две седмици от нейния престой тя плуваше в басейна на болницата и играеше тенис на кортовете, като нарочно се приспособяваше към движението и умората. Когато си тръгна, се чувстваше сякаш нищо не се е случило и шофирането към дома мина съвсем обикновено.

Къщата в „Артърмън“ беше окъпана в светлина, когато тя вкара колата в гаража и влезе през главния вход. Емили Паркър беше удържала на думата си да направи така, че къщата да изглежда обитаема, отбеляза със задоволство Мери. Тя остави куфара си, свали ръкавиците и заедно с чантата си ги захвърли на холната масичка, след което отиде във всекидневната. Телефонът пред нея й се стори като огромен звяр, но тя не се обади на Рон да му каже, че си е у дома. Имаше време за това — утре, вдругиден или по̀ вдругиден.

Всекидневната беше все още предимно сива, но по стените висяха много картини и ярките рубиненочервени петна грееха като разхвърляни из стаята огнени отблясъци. Странно оформена шведска ваза беше поставена на изваяната камина и рубинено оцветеният килим върху пода изглеждаше като езеро от кръв. „Все пак е хубаво да си си вкъщи“ — отбеляза тя, като оглеждаше обстановката, направена по неин вкус. Скоро тя ще я дели с Тим, който също имаше дял във всичко наоколо; скоро, много скоро… „Дали действително искам да го споделя с него?“ — се запита тя и закрачи нервно напред-назад. Колко странно, колкото повече се приближаваше неговото идване, толкова по-несигурна се чувстваше дали го иска.

Слънцето беше залязло преди час. Западното небе беше точно толкова тъмно, колкото навсякъде по света, като пулсираше със светлините на града. Дъжд валеше някъде по̀ на запад, а оставяше „Артърмън“ на летния прахоляк. „Колко жалко — помисли тя, — един дъжд щеше да е добре дошъл за изсъхналата ми градина.“ Отиде в тъмната кухня и без да пали лампата, погледна през задния прозорец дали има светлина в къщата на Емили Паркър. Клоните обаче пречеха и трябваше да излезе на терасата, за да види.

Очите й бяха свикнали с тъмнината и тя, както винаги, излезе тихо през задната врата. Постоя, вдиша с удоволствие аромата на ранните летни цветя и на дъжда, който валеше на запад. Толкова е хубаво да си у дома или по-точно щеше да е хубаво, ако съзнанието й не беше заето с Тим.

Силуетът му се оформи на фона на небето, сякаш изплувал от съзнанието й. Той седеше, подпрян на перилата на балюстрадата, все още гол, а водата от току-що взетата баня се стичаше по него. Лицето му беше обърнато към беззвездното небе, сякаш слушаше някаква музика, която тя със своя земен слух не можеше да чуе. Малкото светлина бе фокусирана върху косите му и очертаваше контурите на лицето му. Виждаше се даже извивката на клепачите му, които бяха затворени, сякаш да скрият мислите му от нощта.

Повече от месец бе изминал, откакто го бе видяла за последен път, и ето го сега като част от въображението й — Нарцис, който се навежда над басейна, обвит с мечти. „Защо красотата му винаги така ме зашеметява, когато го видя след дълго време.“

Тя тихо прекоси разстоянието, застана зад него и се загледа в сухожилието на врата му, което блестеше като ледена колона, докато желанието й да го докосне стана неконтролируемо. Пръстите й допряха рамото му, а лицето й се облегна на мократа коса и тя прокара език по ухото му.

— О, Тим, толкова се радвам да те намеря тук да чакаш — прошепна тя.

Идването й не го учуди и той дори не помръдна, сякаш беше усетил присъствието й в тишината, усетил я е зад себе си в нощта. След време се облегна назад към нея и ръката й се премести през гърдите към другото рамо, като обхвана главата му. Свободната й ръка се плъзна под лакътя му до корема и го притисна още по-силно към себе си. Коремните му мускули потръпнаха, когато ръката й го галеше, след това той замръзна, сякаш беше спрял да диша. Извърна главата си и я погледна в лицето. Погледът му беше спокоен и очите му, търсещи нейните, бяха като покрити със сребриста пелена, нещо, което винаги я бе вкаменявало, като че ли виждаше нея, а не Мери Хортън. Когато устните му покриха нейните, той вдигна ръце, за да прегърне нейните. Целувката не беше като първата им, а бавна и чувствена, сякаш съществото, което Мери изненада, въобще не беше Тим, а израз на меката лятната нощ. Изправяйки се през перилата, без да се тревожи или притеснява, той я придърпа към себе си и я вдигна.

Понесе я надолу по стълбите към градината, а късоподстриганата трева шумеше под голите му стъпала. Мери почти реши да протестира и да го накара да я върне вкъщи, тя зарови лице във врата му и реши да си мълчи. Той я остави да седне на тревата в сянката на един храст и се наведе до нея, а пръстите му деликатно минаваха по лицето й. Тя беше толкова изпълнена с любов към него, че нито чуваше, нито виждаше и се наведе към него, сякаш беше марионетна кукла, с разперени ръце и глава върху гърдите му. Той я задържа там и отмести косата от лицето й, а ръцете й легнаха на слабините му. От косата той се пренесе на дрехите й, като ги сваляше бавно със сигурността на дете, което съблича кукла, сгъвайки дрехите и подреждайки ги накуп. Мери се беше свила със затворени очи. Ролите им някак си се бяха сменили, той беше поел водачеството.

Тим приключи, сложи ръцете й на раменете си и я притисна към себе си. Мери пое дълбоко въздух и отвори очи. За първи път в живота си усети голото тяло до нейното, но така или иначе нямаше какво да направи, освен да се остави на чувството — топло, чуждо и живо. Нейният транс премина в един сън по-остър и по-жив от всичко наоколо. Изведнъж копринената кожа под ръцете й доби истински характер: кожата на Тим замести тялото му. Нямаше нищо друго под слънцето, нищо повече, което да й предложи животът, освен усещането на Тим в ръцете й, който я беше притиснал към земята. Неговата брада избутваше косите й от бузите, неговите ръце бяха приковали раменете й, неговата пот се стичаше по страните й. Тя усети, че той трепери, че безкрайното удоволствие, което го изпълва е заради нея, че няма значение дали кожата й е на младо момиче или на зряла жена, щом Тим е в ръцете й, в тялото й, че тя му дава това безумно и чисто удоволствие, освобождава го от веригите, които винаги са държали нея, нормалната.

Когато нощта беше вече към края си и дъждът на запад беше отминал над планините, тя се отдръпна от него, повдигна дрехите си, притисна го към гърдите си се наведе над него.

— Трябва да влезем вътре, скъпи — прошепна тя, като косата й падаше върху протегнатата му ръка, където допреди малко лежеше главата й. — Скоро ще съмне, трябва да тръгваме.

Той я вдигна и я пренесе вътре. Светлините във всекидневната все още бяха запалени. Тя се присегна през рамото му и ги загаси една по една, докато отиваха към спалнята. Той я остави на леглото и щеше да си тръгне, ако тя не го беше придърпала към себе си.

— Къде отиваш, Тим? — попита тя, като се премести, за да му направи място. — Това легло вече е твое.

Той се опъна до нея и пъхна ръката си под гърба й. Тя сложи главата си на рамото му и започна да гали гърдите му. Изведнъж спря да се движи, лежеше до него вдървена, с широко отворени, изпълнени със страх очи. Доста много й дойде; тя се повдигна на лакът и се пресегна да запали нощната лампа.

Откакто се бяха срещнали, Тим не беше проронил дума. Изведнъж единственото нещо, което Мери искаше, беше да чуе гласа му. Ако той не проговореше, тя щеше някак си да знае, че той изобщо не е при нея.

Той лежеше с широко отворени очи и я гледаше, без дори да мигне от внезапната светлина. Лицето му беше тъжно и малко стегнато и излъчваше зрелост, която тя не беше забелязвала преди. Очите й ли я бяха лъгали или лицето му се беше променило? Тялото му вече не беше чуждо и забранено за нея и тя го наблюдаваше спокойно и с любов, защото вътре беше затворено същество, което бе толкова живо и цяло, колкото и тя. Колко сини бяха очите му, колко изящна устата и колко трагичен лекият наклон от лявата страна на устните му. И колко млад беше, колко млад!

Той премигна и премести погледа си от неговата си безкрайност към близостта на нейното лице. Очите му наблюдаваха уморените, разтревожени черти по това лице, а после се преместиха на силната уста с подпухналите от целувки устни. Той повдигна ръка и нежно я прокара по едната й твърда, заоблена гърда.

— Тим, защо не ми говориш? — попита тя. — Какво съм направила? Разочаровах ли те?

Очите му се напълниха със сълзи. Те се стичаха по лицето му и падаха на възглавницата, но сладката му любяща усмивка се появи и той притисна гърдата й по-силно.

— Ти ми каза, че някой ден ще съм толкова щастлив, че ще плача от щастие и виж! О, Мери, аз плача! Аз съм толкова щастлив, че плача!

Тя се строполи върху гърдите му, успокоена и слаба.

— Мислех си, че ми се сърдиш!

— Да ти се сърдя? — Ръката му се зарови в косите й. — Аз не мога да ти се сърдя, Мери. Не ти се разсърдих, дори когато си мислех, че не ме харесваш.

— А защо не ми говори тази вечер?

— Нима трябваше да ти говоря? — изненада се той. — Не мислех, че трябва да говоря. Когато ти дойде, не можах да се сетя какво да кажа. Всичко, което исках, беше да направя нещата, за които татко ми разказа, докато ти беше в болницата.

— Баща ти ти е казал?

— Да. Аз го попитах дали е грях да те целувам, ако сме женени, и той ми отвърна, че изобщо не е грях, когато сме женени. Обясни ми също и за много други неща, които мога да направя. Каза, че трябва да знам какво да правя, защото ако не го направя, ще те нараня и ти ще плачеш. Не искам да те наранявам или да те карам да плачеш, Мери. Не съм те наранил или накарал да плачеш, нали, Мери?

Тя се засмя и го притисна силно.

— Не, Тим, не си ме наранил и не си ме накарал да плача. Просто бях затруднена, защото смятах, че всичко е в мои ръце, и не бях сигурна дали ще се справя.

— Нали наистина не съм те наранил, Мери? Забравих, че татко ми каза да не те наранявам.

— Справи се блестящо. Бях в добри ръце, в твоите ръце. Толкова те обичам.

— Това е по-добра дума от „харесвам“, нали?

— Когато се употребява на място.

— Ще си я запазя само за теб, Мери. На всички останали ще им казвам, че ги харесвам.

— И така трябва да бъде, Тим.

Когато слънцето изгря и изпълни стаята с нежността на новия ден, Мери вече спеше. Тим лежеше буден и гледаше през прозореца, като внимаваше да не мърда и да не я събуди. Тя беше толкова малка и нежна, с приятен аромат. Някога той прегръщаше така плюшеното си мече, но Мери беше жива и можеше също да го прегърне, а това беше много по-приятно. Когато му взеха плюшеното мече и му казаха, че вече е голям, за да спи с плюшено мече, той плака седмици наред. С празни ръце прегръщаше бодящите го гърди и страдаше за загубения приятел. Той някак си знаеше, че майка му не иска да му вземе мечето, но когато си дойде веднъж от училище и й каза как Мик и Бил са му се смели, че спи с плюшено мече, тя се насили да го направи и същата вечер мечето замина в кофата за смет. О, тази нощ беше толкова дълга, толкова тъмна и пълна с мистични сенки, които се преплитаха и оформяха в големи остри зъби. Докато мечето беше с него, те не смееха да се приближават повече от отсрещната стена и му отне много време да свикне с тях. Когато майка му му даде по-силна нощна лампа, нещата се пооправиха, но и до днес той се страхуваше от тъмнината. Тя беше смъртоносна, пълна с неприятели.

Забрави, че не трябва да се движи, за да не я събуди, извърна глава към нея, повдигна възглавницата, за да я вижда отгоре. Зашеметен, той се взираше в нея дълго и асимилираше присъствието й. Гърдите й го влудяваха. Не можеше да откъсне погледа си от тях. Само мисълта за тях го изпълваше с възбуда, а това, което той чувстваше, когато те бяха притиснати към него, беше просто неописуемо. Сякаш нейните различия бяха измислени само за него, той просто нямаше усещането, че тя е като всяка друга жена. Тя беше Мери и нейното тяло му принадлежеше напълно така, както му беше принадлежало и плюшеното мече. То беше негово и само негово, прегръщаше го и го закриляше от тъмнината на нощта.

Баща му му беше казал, че досега никой не я е докосвал, и това, което той ще й донесе, за нея е ново и странно. Той разбра своята отговорност много по-добре от който и да е мъж, защото беше притежавал толкова малко и беше уважаван от толкова малко хора. В страстта си беше забравил някои от нещата, които баща му му беше казал, но си мислеше, като я гледаше, че ще ги помни следващия път. Неговото себеотдаване сякаш не идваше от него, а някъде отвън, една комбинация от благодарност и любов и дълбока сигурност. Тя беше толкова красива, си мислеше той, виждаше бръчките и отпуснатата кожа, но не ги намираше за грозни или непривлекателни. Той я виждаше през очите на една огромна любов и приемаше, че е красива.

Първоначално, когато баща му му каза, че трябва да отиде в къщата в „Артърмън“ и да чака сам Мери да се върне, той не искаше. Но баща му го накара и не му позволяваше да се върне на улица „Сърф“. Той чака цяла седмица, като стрижеше тревата, окопаваше цветята и подрязваше храстите, а вечер се разхождаше из празната къща, докато се умореше достатъчно, за да си легне, като оставяше всички лампи включени, за да прогонват демоните на безформената тъмнина. Когато той помоли да се върне, баща му му отказа категорично, като му каза, че той вече не принадлежи на улица „Сърф“. Мислейки си сега, когато слънцето изгряваше, за това, той реши, че баща му е знаел какво точно ще се случи. Но той винаги е бил прав.

Тази нощ бурята отмина на запад и във въздуха се носеше земното ухание на дъжд. Бурите го плашеха много, когато беше дете, докато баща му не му показа как да се отърве от страха, като излезе навън и види колко е красиво — светкавиците прорязваха масленосиньото небе, а бурята бучеше като огромен невидим бик. Така че той се изкъпа и излезе гол на терасата да наблюдава бурята, притеснен и нервен. В къщата таласъмите щяха да са навсякъде, а тук, отвън, те нямаха никаква власт над него. И постепенно той се разтопи в нощта, премина в едно безсмислено вглъбяване. Чувстваше се така, сякаш виждаше всяко семенце в цветята и сякаш всички птичи песни в света го изпълваха с беззвучна музика.

Отначало усети присъствието й съвсем слабо, до момента, в който ръката й докосна рамото му и го изпълни с болка, която в същото време не беше болка. Нямаше нужда да си обяснява промяната в нея, желанието й да го докосва така, както и той желаеше да я докосва. Отпусна се назад към нея, за да усети гърдите й върху себе си, а от ръката й върху корема му сякаш го удари ток и го беше страх да диша, да не би тя да я отмести. Първата им целувка преди толкова много месеци възбуди у него глад, който той не знаеше как да задоволи, а тази втора целувка му даде странна, триумфална мощ, за каквато баща му беше обяснявал. Той искаше да усети кожата й, а имаше достъп само до част от нея. Дрехите й го възпираха. Това го ядоса, но успя да се контролира и да ги свали от нея бавно, за да не я изплаши.

Стъпките му го отведоха в градината, защото той мразеше къщата в „Артърмън“. Тя не беше по негов вкус и той не знаеше къде да я заведе. Само в градината се чувстваше у дома си и затова отиде там. И за пръв път в градината почувства гърдите й, в градината, където той беше просто част от многото обитаващи я същества, където можеше да се отпусне в сладостта и топлината на тялото й. И така той прекара часове в огромно удоволствие от докосването до нея и знаеше, че тя е изцяло с него през цялото време.

Тъгата дойде, когато тя го заведе в къщата и той разбра, че трябва да я остави. Той се притискаше към нея толкова силно, колкото можеше. Носеше малкото й тяло в ръцете си. Ужасяваше се от мисълта за момента, в който трябва да я остави, и се чудеше колко ще трябва да чака, преди всичко да се повтори. Ужасно беше да я остави в леглото й и да си тръгне. Тогава тя го дръпна обратно и го накара да легне до нея, което той направи с нямо удивление, защото не му беше идвало наум да пита баща си дали ще бъде така, както с него и майка му, и дали всяка нощ ще спят заедно.

Това беше моментът, в който той разбра, че наистина й принадлежи и може да се отправи към последния, безкраен сън в земята, без да го е страх от тъмнината, защото тя винаги ще бъде до него. Нищо повече не можеше да го уплаши — той беше победил страха, разбирайки, че никога вече няма да бъде сам. Неговият живот винаги е бил самотен, винаги затворен към света, който наблюдаваше от някакъв външен ъгъл, изпитваше желанието да влезе там, но никога не бе допускан. Но това сега нямаше значение. Мери се беше съюзила с него по възможно най-приятния начин. И той я обичаше, обичаше я, обичаше я…

Той се смъкна надолу и постави глава между гърдите й, само за да почувства мекотата им, и пръстите на едната му ръка погалиха твърдото зърно. Тя се събуди с въздишка и го обгърна с ръце. Искаше да я целуне отново, много искаше да я целуне, но вместо това се разсмя.

— Какво е толкова смешно? — попита тя сънливо и се протегна.

— О, Мери, ти си много по-добра от моето плюшено мече! — промълви щастливо.