Колийн Маккълоу
Невъзможна любов (22)

22

През дългата и тъжна зима, последвала смъртта на майка му, Тим се промени. Приличаше на страдащо животно, разхождаше се напред-назад и търсеше нещо, което липсваше. Очите му се спираха върху някакъв въображаем обект и след това се отместваха разочаровани и озадачени. Сякаш винаги очакваше да се случи невъзможното и не можеше да си обясни защо не става така. Рон отчаяно обясни на Мери, че дори Хари Маркъм и работниците му не успяват да засегнат Тим. Той отиваше на работа всеки ден, без прекъсване, но безсмислените им и жестоки закачки от предишните месеци удряха на камък. Тим изтърпяваше отвратителното чувство за хумор на работниците, както изтърпяваше и всичко останало. „Сякаш се е отделил от действителността — помисли си Мери, — вмъкнал се е в пространство, което си е само негово, и се предпазва от натрапници.“

Рон и Мери водеха безкрайни и безполезни разговори за него по време на дъждовните нощи, когато вятърът разтърсваше дърветата около вилата, а Тим или се беше скрил някъде, или си беше легнал. След смъртта на Есме, Мери настояваше Рон да идва във вилата всеки уикенд. Сърцето й не можеше да понесе всеки петък вечер, когато взима Тим, да оставя стария мъж да седи съвсем сам пред камината.

Върху тях се бе стоварило бремето на тъгата. За Мери часовете, прекарани с Тим, бяха съвсем различни, за Рон нищо не бе от значение, освен теглото на собственото му съществуване, а какво ставаше с Тим — никой не знаеше. Най-лошото нещо бе, че Мери стоеше безпомощна и не можеше да оправи нещата. Трябваше да понася дългото мълчание, спотаяването, сълзите, болката.

Започна да се интересува и от Рон, защото бе баща на Тим и се чувстваше толкова самотен, а никога не се оплакваше. С течение на времето той занимаваше съзнанието й все повече и повече. Веднъж, докато седяха заедно под слабите, но топлещи лъчи на слънцето, той протегна ръка към светлината и тя забеляза как съвкупността от вени и кожа пропуска слънчевите лъчи през себе си и очертаваше силуета на костите му. Рон трепереше силно. Стъпките му, някога непоклатими, сега се колебаеха, когато имаше пречка на пътя си. Независимо от силната храна, той непрекъснато отслабваше. Разпадаше се пред очите й.

Неприятностите я дърпаха като невидима сила. Тя прекарваше дните си, сякаш се движеше из пространството без посока или цел. Единствено работата й с Арчи Джонсън я връщаше в действителността. В „Констабъл Стийл енд Майнинг“ Мери отново бе същата. Откъсваше мислите си от Рон и Тим и се занимаваше с нещо стабилно. Само работата й оказваше постоянно влияние в живота й. Започна да мрази петъците и да обича понеделниците. Рон и Тим се бяха превърнали в кошмарни товари, хванати за врата й, защото тя не знаеше какво да направи, за да избегне бедите, които усещаше, че наближават.

Една съботна сутрин стоеше на предната веранда и наблюдаваше брега, където точно до нивото на водата стоеше Тим и гледаше широката река. Какво гледаше? Дали търсеше майка си, или очакваше да намери отговорите на въпросите, които не можеше да му даде. Повече от всичко се плашеше от взрива в отношенията й с Тим, защото усещаше, че тя бе причината за странното му самовглъбяване. От момента, когато се бе върнала във вилата след седмицата, която Тим и Рон бяха прекарали там сами, тя имаше усещането, че Тим мисли, че го е предала. Но разговорите с него бяха като разговори с тухлена стена, той, изглежда, не желаеше да я изслуша. Тя бе опитала безброй пъти, бе подхващала темата, като използваше безпогрешните примамки, но той ги отхвърляше и почти я отблъскваше. И беше много странно, защото той си бе същият възпитан човек, работеше с удоволствие в градината и около къщата и не говореше тъжно. Просто се бе отдалечил.

Рон излезе на верандата с подноса със сутрешния чай. Постави го на масата близо до стола й. Погледът му проследи нейния към спокойната, сякаш вкаменена фигура на брега и той въздъхна.

— Вземи си чай, Мери. Не си хапнала нищо за закуска, скъпа. Вчера изпекох много хубав кекс с ким. Защо не го опиташ сега с чая?

Съзнанието й се отдели от Тим и тя се усмихна.

— Господи, Рон, ти стана страхотен готвач през последните няколко месеца.

Той прехапа устни, за да спре внезапното потреперване.

— Това бе любимият кекс на Ес. Тя много го обичаше. Четох във вестника, че в Америка ядат хляб с ким, но не слагат ким в кексовете. Ужас! Не мога да си представя нещо по-гадно от хляб с ким, но в един хубав жълт кекс той наистина е вкусен.

— Има най-различни вкусове, Рон. Те сигурно мислят точно обратното, ако някъде по вестниците си са прочели, че австралийците не ядат хляб с ким, а вместо това го слагат в кекса си. Въпреки че ако трябва да бъдем честни, в някои от фурните в Сидни можеш да си купиш ръжен хляб с ким.

— Нищо не бих дал за тях, проклети нови австралийци — каза той със староавстралийското безсмислено презрение за новите европейски имигранти. — Както и да е. Няма значение. Вземи си едно парче кекс, Мери, хайде.

Мери изяде половината си парче и остави чинията.

— Какво му става, Рон!

— По дяволите, Мери, изсмукахме си всичко от пръстите по отношение на този въпрос още преди седмици — избухна той, след което се обърна и докосна рамото й. — Съжалявам, скъпа, не исках така да се държа. Зная, че се притесняваш за него и това е единствената причина, поради която продължаваш да питаш. Не знам, скъпа, просто не знам. Никога не съм мислил, че ще се държи така след смъртта на майка си, не смятах, че ще продължи толкова дълго. Достатъчно дълго време, за да разкъса сърцето ти, нали?

— Да, Рон. Не знам какво да направя, но трябва да направя нещо, и то скоро. Той все повече се отдалечава от нас и ако не можем да го върнем, ще го загубим завинаги.

Рон се приближи и седна на страничната облегалка на стола й, дръпна главата й към слабите си гърди и я задържа там.

— Бих искал да знам какво да направя, скъпа. Най-лошото е, че не ме интересува както преди. Сякаш Тим вече не ми е син и не мога да бъда обезпокоен. Звучи ужасно, но имам причини. Чакай тук.

Той я пусна и изчезна в къщата. След момент се появи с плоска папка с книжа под рамо. Хвърли ги на масата до подноса с чашите чай. Мери го погледна, учудена и огорчена. Рон си взе стол и го издърпа до нейния. Седна и я погледна право в очите, а неговите излъчваха странен блясък.

— Това са всички документи за Тим — каза той. — Вътре ми е завещанието, банковите книжа, застраховката и годишните вноски. Всичко, което обезпечава Тим във финансово отношение до края на живота му. — Той погледна към брега и Мери не можеше да види очите му.

— Аз умирам, Мери — продължи бавно той. — Не искам повече да живея и, изглежда, вече не съществувам. Движа се като навита маймунка — нали се сещаш, от онези, които бият барабан и маршируват, след което започват да се движат все по-бавно и накрая барабанът престава да бие. Е, така е и с мен. Движа се все по-бавно и нищо не мога да направя. Мери, аз съм щастлив. Ако бях млад човек, сигурно нямаше така да чувствам липсата й, но годините оказват голямо значение. Тя остави една голяма пукнатина, която с нищо не мога да запълня, дори и с Тим. Всичко, което искам, е да легна до нея там, под земята. Продължавам да си мисля, че сигурно й е студено и самотно. Не може да се чувствам по друг начин след всичките години, през които сме спали заедно. — Лицето му все още бе обърнато към брега. — Не мога да понеса мисълта, че й е студено и самотно. След нея нищо не остана и аз дори не мога да се накарам да мисля за Тим. Затова отидох при адвоката си тази седмица и го накарах да приготви всичко. Предполагам, че не ти оставям нищо освен грижи, но някак си още от самото начало усещах, че ти ужасно харесваш Тим и няма да имаш нищо против. Знам, че е егоистично, но няма как. Оставям Тим на теб, Мери, и всичко е записано в тези книжа. Вземи ги. Давам ти правото на попечител във финансовите операции на Тим, докато си жива. Предполагам, че Дауни няма да ти създава големи неприятности, защото Мик не желае Тим да се върти около него, но за всеки случай съм оставил няколко писма — едно за Дауни и едно за развратника Мик. Обадих се в работата ми и казах, че се пенсионирам. Ще си стоя вкъщи и ще чакам, но ако нямаш нищо против, ще ми бъде приятно да идвам тук с теб и Тим през уикендите. И без това няма да продължи дълго.

— О, Рон, Рон! — разплака се Мери. Очертанието на брега се замъгли от сълзите й и тя протегна ръце към бащата на Тим.

Те се изправиха и се прегърнаха силно — всеки жертва на собствената си мъка. След известно време Мери откри, че той я бе успокоил повече, отколкото тя изобщо можеше да го утеши. Много успокоена се усещаше в прегръдката му и чувстваше състраданието му и нежността му, мъжката му защита. Тя го прегърна по-силно, лицето й се сгуши в извивката на врата му и тя притвори очи.

Внезапно нещо чуждо ги обезпокои, лек полъх премина по гърба й и тя изплашено отвори очи. Тим стоеше на няколко крачки и ги наблюдаваше. За първи път от дългото им приятелство тя го видя ядосан. Тим трепереше от ярост. Гняв се стрелкаше от очите му и ги превръщаше в тъмни сапфири, свиваше мускулите му в трепет след трепет. Ужасена, тя отдръпна ръце от Рон толкова внезапно, че той залитна и трябваше да се подпре на колоната. Обърна се и видя Тим. Гледаха се около минута мълчаливо, след което Тим се извърна настрани и побягна по пътеката към плажа.

— Какво му става? — прошепна Рон ужасен. Той тръгна да последва сина си, но Мери го дръпна и го сграбчи.

— Не, не!

— Но аз трябва да разбера какво му става, Мери! Какво направи той? Какво те накара да подскочиш така и да го погледнеш толкова изплашено? Пусни ме!

— Не, Рон, моля те! Нека аз да отида, ти остани тук, моля те! О, Рон, не ме питай защо, просто нека да го открия сама.

Той неохотно отстъпи и се върна от края на верандата.

— Добре, скъпа. Ти си добра с него и може би той се нуждае от жена повече, отколкото от мъж. Ако мама беше жива, щях нея да изпратя, така че защо да не отидеш ти.

Когато Мери слезе по пътеката, по плажа нямаше и следа от Тим. Тя спря на пясъчната ивица, сложи ръка над очите си и огледа цялата дължина на залива надлъж и нашир. Но той не беше там. Тя тръгна през дърветата и се отправи към малката поляна, където знаеше, че той се усамотява напоследък. Беше там. Мери въздъхна с облекчение, облегна се на дънера на едно дърво и го загледа мълчаливо. Ужасното му нещастие и скръбта му я удариха като някакъв грамаден чук. Всяка негова дълга, болезнено красива черта говореше за мълчаливо страдание, правилните черти на профила му бяха сгърчени от болка. Бе невъзможно да остане отстрани, но тя се приближи до него толкова тихо, че той не усети присъствието й, докато не го докосна по рамото. Той се отдръпна, сякаш пръстите й пареха и ръката й падна безпомощна.

— Какво има, Тим? Какво съм направила?

— Нищо, нищо!

— Не го крий от мен, Тим? Какво съм направила?

— Нищо! — почти изкрещя той.

— Трябва да има нещо! О, Тим, от месеци знам, че по някакъв начин съм те предала, но не разбирам какво лошо съм направила! Кажи ми!

— Махай се!

— Не, няма да се махна! Няма да се махна, преди да си ми казал какво се е случило! Това ни подлудяваше двамата с баща ти, а горе на верандата ти ни погледна, сякаш ни мразеше. Мразеше! — Тя се приближи, застана срещу него и сложи ръце на раменете му, а пръстите й се потопиха в кожата му.

— Не ме докосвай! — Той се отдръпна и й обърна гръб.

— Защо, Тим? Какво съм направила, за да не мога да те докосвам?

— Нищо!

— Не ти вярвам! Никога не съм смятала, че ще ме излъжеш, но в момента ме лъжеш! Моля те, кажи ми какво се е случило, моля те.

— Не мога — прошепна отчаяно той.

— Можеш, разбира се! Винаги си успявал да ми казваш всичко. О, Тим, не бягай от мен, не ме изолирай повече! Разкъсваш ме на парчета, толкова съм объркана от страх и безпокойство за теб, че не зная какво да направя. — Тя се разплака и изтри сълзите с дланта си.

— Не мога, не мога! Не знам! Чувствам толкова неща, които не знам какво означават и не мога да си обясня!

Той се обърна с лице към нея, възбуден и нетърпелив, и тя се отдръпна. Наблюдаваше я един непознат, в лицето му нямаше нищо познато.

— Знам само, че вече не ме харесваш, това е всичко! Сега харесваш татко повече от мен, а мен изобщо не ме харесваш. Не ме харесваш, откакто се запозна с татко. Знаех, че ще стане така. Знаех си. Как би могла да ме харесваш повече от него, след като той е напълно нормален, а аз не съм.

Тя дръпна ръце.

— О, Тим! Как можа да си помислиш така! Това не е истина. Харесвам те както преди, не съм спряла да те харесвам дори за една минута. Как мога да престана да те харесвам!

— Направи го, когато срещна татко.

— Не! Не е вярно, Тим. Моля те, повярвай ми! Просто не е истина. Харесвам баща ти, но никога няма да го харесвам колкото теб! Ако искаш да знаеш причината, поради която харесвам баща ти, то е, защото ти е баща, той те е създал. — Тя се опита да запази спокойствие, надявайки се, че това ще го успокои.

— Ти ме лъжеш, Мери! Аз мога да усетя нещата. Винаги съм смятал, че ме мислиш за възрастен човек, но сега, когато ви видях двамата с татко, разбирам, че не е било така. Ти вече не ме харесваш. Сега ти харесваш татко. Не се притесняваш, когато той те прегръща. Видях как през цялото време ти го прегръщаше и утешаваше. На мен не ми позволяваш да те прегръщам и да те успокоявам. Всичко, което правиш за мен, е да ме завиваш в леглото. Аз искам ти да ме прегръщаш и успокояваш, но ти не желаеш. Но прегръщаш татко, нали? Какво ми има? Защо вече не ме харесваш? Защо се промени, след като татко започна да идва с нас. Защо винаги ме държиш настрани? Разбирам, че не ме харесваш, а харесваш татко.

Мери остана вцепенена, изгаряше от желание да отвърне на този отчаян зов за любов, но бе твърде изненадана от неочакваните думи. Той ревнуваше! Беше страхотно ревнив! Считаше собствения си баща за съперник относно чувствата й, а това не бе ревността на едно дете. Тук се показваше мъжът — първичният, собственикът, сексуалният мъж. Лесните думи за убеждаване не идваха, тя не можа да се сети какво да му отговори.

Те се гледаха втренчено и Мери усети, че краката й трепереха много силно и едва я държаха. Тя се отпусна върху близкото хълмче, без да откъсва очи от Тим.

— Тим — започна колебливо тя, като се опитваше да си подбира деликатно думите. — Знаеш, че никога не съм те лъгала. Никога! Твърде много те харесвам, за да мога да те излъжа. Това, което ще ти кажа, не бих го казала на малко дете. Мога да го кажа само на възрастен човек. Ти ме увери, че си пораснал, затова сега трябва да понесеш всички тежки и болезнени неща, които идват заедно с мъжествеността. Не мога съвсем точно да ти обясня защо позволих на баща ти да ме прегърне, а на тебе не. Не е, защото те смятам за малко дете, а защото той е стар човек. Не разбираш ли, че си се объркал. Тим, ти трябва да си готов да изживееш още един шок след смъртта на майка си и трябва да издържиш. Достатъчно си голям, за да пазиш в тайна думите ми, особено от баща си. Той не трябва да узнае, че съм ти казала. Спомняш ли си, много отдавна ти обясних какво става, когато хората умрат и защо умират? Те остаряват много, уморяват се от живота и като стар забравен часовник сърцата им спират да туптят. Понякога се случват неща, които много ускоряват уморяването и това се е случило с баща ти. Когато майка ти умря, той започна да се движи все по-бавно, изморяваше се все повече с всеки изминат ден без нея.

Тим стоеше до нея и трепереше, докато я слушаше, но тя не можеше да определи дали това е последствие от гнева му, или е реакция от думите й.

— Майка ти ти липсва ужасно, Тим, но не толкова, колкото на баща ти, защото ти си млад, а той е стар — продължи мрачно тя. — Татко иска да умре, да си легне под земята, където спи майка ти така, както са правели всяка нощ, когато тя е била жива. Той желае отново да е при нея. Разбираш ли, те си принадлежат, той не може да се справя без нея. Сега, когато ме видя да го успокоявам на верандата, току-що ми бе казал, че знае, че ще умре. Той не иска да продължава да ходи и да говори, защото е стар и не може да се научи да живее без нея. И затова аз го прегърнах. Беше ми мъчно за него и се разплаках и всъщност баща ти беше този, който ме успокои, а не обратното. Ти изобщо нищо не си разбрал.

Внезапно движение от негова страна я накара да го погледне и тя вдигна ръце като по команда.

— Не, Тим, не плачи! Хайде, трябва да си много смел и силен, не трябва да му показваш, че си плакал. Знам, че отделях много време за баща ти, което ти смяташ, че ти принадлежи, но на него му остава много малко време, а пред теб е целият живот. Нима съм сбъркала, като съм искала да му доставя малко щастие през дните, които му остават? Дай му тези дни, Тим, не бъди егоист! Той е сам! Майка ти му липсва страшно много, скъпи, липсва му, както ти би ми липсвал, ако умреш. Той води нещо като полуживот.

Тим не бе научен да сдържа чувствата си. Емоциите препускаха по лицето му, докато той я наблюдаваше, и бе съвсем ясно, че е разбрал достатъчно от казаното.

Трябваше да познаваш Тим, за да го накараш да те разбере, а той познаваше Мери от толкова дълго време, че имаше много малко проблеми с думите и фразите, които тя използваше. Не схващаше нюансите, но разбираше истината.

Тя въздъхна уморено.

— На мен също не ми беше много лесно с вас двамата през изминалите месеци, защото трябваше да се грижа и за двамата, а не само за теб. Много, много пъти желаех да си само с мен. Но винаги, когато се улавях да мисля така, се чувствах засрамена от себе си, Тим. Не можем да притежаваме всичко, което искаме, разбираш ли? Животът много рядко е идеален и трябва да се научим да се съобразяваме с него. През това време трябва да мислим първо за татко ти. Ти знаеш какъв добър човек е той и ако си честен с него, трябва да признаеш, че той никога не се е отнасял с теб като с дете. Той те остави да водиш свой собствен живот, да правиш грешки, обичаше да прекарва времето си с теб в „Брега“, той ти е бил най-истинският и най-добрият приятел, когото си познавал, взел е мястото на връстниците ти, които никога не си срещал. И въпреки това е водил собствен живот, но не защото е бил егоист, винаги е мислел за теб, за мама и за Дауни като за съществена, мила част от живота си. Ти си много щастлив, че имаш баща като Рон. Не смяташ ли, че трябва да му върнем малко от вниманието, което ти е оказвал толкова щедро през изминалите години? Отсега нататък искам да се държиш много добре с баща си и с мен, Тим. Не трябва да го безпокоиш със себе си и никога не трябва да му казваш какво съм ти казала. Винаги, когато татко е наблизо, искам да си тананикаш, да говориш и се смееш, сякаш си истински щастлив. Знам, че ти е трудно да разбереш, но ще остана тук и ще ти обяснявам, докато всичко ти се изясни.

Като вятъра, дъжда и слънцето мъката и радостта се редуваха в очите му, след това се замъглиха и той зарови глава в скута й. Мери седеше, галеше косата му и му говореше тихо, като върхът на пръста й галеше профила на врата му до ухото и обратно.

Когато накрая вдигна глава и я погледна, той се опита да се усмихне, но не успя. След това изражението му се промени и по лицето му се изписа отвлеченият му поглед и учудените му очи се скриха зад пердето на тъжното му изражение. Чупката в лявата част на устата му се задълбочи и той заприлича на тъжния клоун от някоя комедия, на нежелания любовник, на кукувица в гнездото на чучулига.

— Не ме гледай така, моля те, Тим! — помоли го тя.

— На работа ме наричат Глупавия Тим — каза той, — но ако наистина се помъча, мога да помисля малко. От смъртта на мама се опитвам да измисля нещо, което да ти покаже колко много те харесвам, защото мислех, че харесваш татко повече от мен. Мери, не знам какво правиш с мен, мога само да го почувствам, не мога да го обясня, защото не зная думите. Никога не намирам подходящите думи… Но по филмите, които гледам по телевизията, мъжът прегръща момичето и после го целува и така му показва колко го харесва. О, Мери, толкова те харесвам! Харесвах те, дори когато смятах, че ти вече не ме харесваш! Харесвам те!

Той я хвана под раменете и я изправи на крака. Прегръдката му бе непохватно силна и когато обви ръце около гърба й, тя вдигна глава и се опита да си поеме въздух. Тим не знаеше как да открие устата й, затова прилепи бузата си до нейната, докато търсеше устните й. Напълно изненадана, тъй като последните му думи и действия бяха много бързи и объркани, за да бъдат разбрани, Мери започна да се бори, за да се освободи. След това всичко някак си изгуби смисъл, остана само усещането от красивото тяло и жадните устни. Неопитна колкото него, но много по-добре подготвена умствено, Мери усети нуждата му от помощ. Тя не можеше пак да го предаде, не можеше да нарани гордостта му, да го унижи, като го отблъсне. Прегръдката му се разхлаби достатъчно и тя успя да измъкне ръцете си. Те се придвижиха веднага към главата му, погалиха веждите му и притвориха очите му, усетиха копринения гъдел от миглите му и се спуснаха по извивката на бузите му. Той я целуна със затворени устни, както си представяше, че се прави, но остана неудовлетворен. Тя се отдръпна от него за миг, постави пръст на горната му устна и, галейки го леко, отвори устата му. След това ръцете й се мушнаха в косата му и тя придърпа главата му надолу. Този път той не беше недоволен и възбудата му се прехвърли и върху нея.

Тя го бе прегръщала и преди, но като дете, а не като мъж. Шокът от откритието на мъжа у него я учуди. За Мери да се загуби в прегръдката му, да усети устните му, да позволи на ръцете си да проследят извивката на врата му надолу към мускулестите му гърди означаваше да открие желанието за това и болезненото удоволствие от усещането на ръцете му по тялото й. Той сам намери скритите очертания на гърдите й, а после ръката му се плъзна под яката на роклята й и погали голото й рамо.

— Мери! Тим! Къде сте? Чувате ли ме? Отговорете ми!

Тя се отскубна от него, хвана ръката му и го издърпа към заслона от дърветата. Те тичаха, докато гласът на Рон заглъхна зад тях. Сърцето на Мери биеше толкова силно, че тя едва си поемаше въздух и за момент си помисли, че ще припадне. Мери се задъхваше, дишаше дълбоко и се държеше за ръката на Тим, докато се почувства по-добре, а след това се отдръпна от него, леко объркана.

— Гледаш една стара глупачка — каза тя и го погледна.

Той й се усмихваше по стария начин, изпълнен с любов, но сега в погледа му имаше разлика, бе добавено учудване, сякаш в неговите очи тя бе добила своето пълно измерение. Това я огорчи, както нищо досега. Тя сложи ръка на главата си и се опита да се съсредоточи. Как се бе случило? Как щеше да се справи с това? Как да върне старите им взаимоотношения, без да го нарани?

— Не трябваше да правим това, Тим — започна бавно тя.

— Защо? — Лицето му бе озарено от щастие. — О, Мери, не знаех, че точно това чувствах. Харесва ми много повече, отколкото да те прегръщам или да ме утешаваш!

Тя поклати силно глава.

— Няма значение, Тим! Не трябваше да го правим. Има някои неща, които не са позволени, и това е едно от тях. Много жалко, че ни хареса, защото не може да се повтори, не трябва да се случва отново, не защото на мен не ми хареса, а защото не е позволено. Трябва да ми повярваш, Тим. Просто не е позволено! Аз отговарям за теб, трябва да се грижа за теб, както биха искали майка ти и баща ти, а това означава, че не може да се целуваме, просто не може.

— Но защо, Мери? Какво лошо има в това? На мен ми харесва! — Светлината изчезна от лицето му.

— В самото действие няма нищо лошо, Тим. Но между мен и теб е забранено. Това е грях. Знаеш ли какво е грях?

— Грях е да извършим нещо, което Господ не желае.

— Е, Господ не иска да се целуваме.

— Но какво го интересува него? О, Мери, никога преди не съм се чувствал така. За първи път се почувствах като нормален човек. Защо Господ да е против? Не е честно той да е против, просто не е честно.

— Не, Тим, не е честно — въздъхна тя. — Но понякога е трудно да разберем причините му. Има ужасно много глупави неща, които трябва да правим, без да разбираме добре защо, нали?

— Да, предполагам, че е така.

— Е, когато се стигне до търсене на причините на Господа, никой не е съвсем нормален. Ти не си, аз не съм и баща ти също. Дори министър-председателят и кралицата не са. Трябва да ми повярваш, Тим — помоли го тя. — Трябва да ми повярваш, защото, ако не го направиш, не можем да останем приятели и трябва да престанем да се виждаме. Не е възможно да се прегръщаме и целуваме. Това е грях в очите на Бога. Ти си млад мъж и не си напълно нормален, докато аз остарявам и съм съвсем нормална. Достатъчно съм възрастна, за да ти бъда майка, Тим!

— Но какво общо има това?

— Бог не иска да се прегръщаме и целуваме, когато има толкова голяма разлика във възрастта ни и умствените ни способности, Тим, това е всичко. Много те харесвам. Повече от всички останали, но не мога да те прегръщам и целувам. Не е позволено. Ако отново се опиташ да ме целунеш, Господ ще ме накара да спра да те виждам, а аз не искам това.

Той се замисли и натъжи от думите й, след което въздъхна:

— Добре, Мери, много ми харесва, но по-добре да продължа да те виждам, отколкото да те целувам и да не те виждам повече.

Мери плесна с ръце, очарована.

— О, Тим, толкова се гордея с теб! Това бяха думи на истински мъж! Нормален, истински мъж! Гордея се с теб!

— Все още смятам, че не е честно, но се радвам, че се гордееш с мен.

— Сега по-щастлив ли си, след като научи всичко.

— Много по-щастлив. — Той седна под дървото и потупа земята до себе си. — Седни, Мери, обещавам, че няма да те целувам.

Тя се настани до него, хвана ръката му и с обич разтвори пръстите му.

— Само това ни е позволено, когато се докосваме, Тим. Знам, че няма да ме целунеш. Не се безпокоя, че ще нарушиш обещанието си. Трябва да ми обещаеш и още нещо.

— Какво? — Свободната му ръка си играеше с няколко стръка трева под краката му.

— Това, което се случи, имам предвид целувката, трябва да е наша малка тайна. Не трябва на никого да казваме.

— Добре — съгласи се послушно той. Отново се превръщаше в дете и приемаше ролята си с типичното за него внимание и желание да се хареса. След известно време обърна глава и я погледна. Сините му очи бяха изпълнени с такава любов, че дъхът на Мери спря, огорчено и ядосано.

Той бе напълно прав, просто не беше честно.

— Мери, нещата, които ми каза за татко, че иска да си легне под земята до мама. Знам какво означава. Ако ти умреш и аз искам да умра, няма да искам да се разхождам, да говоря, да се смея и да плача. Няма да ми харесва, ако той си отиде, но просто знам защо иска да го направи.

Тя сложи ръката му на бузата си и я задържа там.

— Винаги е по-лесно да разбереш някого, ако се поставиш на неговото място, нали? Слушай, татко ти ни вика! Мислиш ли, че можеш да говориш с него, без да плачеш?

Той кимна спокойно.

— О, да, ще се справя. Много харесвам татко, най-много след теб, но той някак си принадлежи на мама, нали? Аз принадлежа на теб, затова не съм много обезпокоен. Сега принадлежа на теб. Не е грях да ти принадлежа, нали, Мери?

— Не, Тим, не е грях! — поклати глава тя.

Гласът на Рон се чуваше все по-силно. Мери извика, за да му покаже къде се намират, и се изправи да го чака.

— Мери?

— Да?

Той все още лежеше на земята и я погледна с разбиране.

— Току-що се сетих нещо. Помниш ли деня, когато мама умря и ти дойде да ме вземеш?

— Да, разбира се.

— Е, Дауни ти каза нещо ужасно и аз не знаех защо тя е толкова огорчена. Опитвах се непрекъснато, не можах да разбера защо тя е толкова ядосана. Когато тя ти крещеше, се чувствах виновен, защото предполагах, че тя смята, че сме направили нещо ужасно. Сега мисля, че разбирам. Тя е смятала, че се целуваме, нали?

— Нещо подобно, Тим.

— О! — Той се замисли за миг. — Сега наистина ти вярвам, Мери. Никога преди не бях виждал Дауни да се държи така, а оттогава тя се отнася наистина недружелюбно към татко и към мен. След няколко седмици имаха голяма разправия с татко, затова че дойдох с теб, и вече не идва да ни вижда. Вярвам ти, че е грях. Трябва да е грях, щом Дауни се държа така. Но тя защо си мислеше, че ти позволяваш да се целуваме през цялото време? Би трябвало да те познава по-добре. Ти никога не би позволила да направим нещо лошо.

— Съгласна съм, че би трябвало да се досети, но понякога хората са много разстроени, за да разсъждават правилно и освен това тя не ме познава толкова добре, колкото ти и баща ти.

Той я погледна учудващо проницателен.

— Но татко застана на твоя страна, а тогава той изобщо не те познаваше.

Рон се появи измежду дърветата с пъшкане.

— Всичко наред ли е, скъпа?

Мери се усмихна и намигна на Тим.

— Да, Рон. Всичко е наред. Поговорихме си с Тим и изяснихме нещата. Не бе голям проблем, просто недоразумение.