Колийн Маккълоу
Невъзможна любов (6)

6

Съботата беше точно толкова слънчева и гореща, колкото петъкът. Тим тръгна за „Артърмън“ в шест сутринта. Беше облечен със спортна риза с къси ръкави, къси панталони и три четвърти чорапи. Майка му винаги се грижеше какви дрехи ще облече, правеше му закуска и опаковаше храната му за през деня, проверяваше дали в чантата му има чист чифт работни панталони и достатъчно пари, за да може да се оправи с всякакви възможни трудности.

Когато Тим почука на вратата на Мери Хортън, часът беше точно седем и тя още спеше дълбоко. Като залиташе, тя премина боса през къщата, обличайки тъмносив халат върху фината бяла памучна пижама, и нетърпеливо отстрани няколко непослушни кичура коса от лицето си.

— Господи, винаги ли пристигате в седем сутринта? — промърмори тя, като премигваше, за да прогони съня от очите си.

— Би трябвало тогава да започна работа — отвърна, усмихвайки се той.

— Е, щом вече сте тук, по-добре да ви покажа какво да правите — реши Мери и го поведе надолу по стълбите и през тревата към една малка къщичка от папрат.

Папратта просто прикриваше факта, че това е място за градински уреди, инструменти и торове. Малък трактор, с градски вид, беше паркиран внимателно до вратата, покрит с найлон, ако случайно някога покривът пропусне вода, което, разбира се, никога не бе станало, откакто принадлежеше на Мери Хортън.

— Ето го трактора и косачката вече е прикачена. Можете ли да работите с него?

Тим махна покривалото и погали с любов лъскавата му повърхност.

— О, той е прекрасен!

Мери потисна нетърпението си.

— Прекрасен или не, можете ли да работите с него, господин Мелвил?

— О, да. Татко винаги казва, че съм добър с техниката.

— Не е ли прекрасно? — отбеляза тя язвително. — Има ли нещо друго, от което да се нуждаете, господин Мелвил?

Сините очи я погледнаха с объркано учудване.

— Защо постоянно ме наричате господин Мелвил? — попита той. — Господин Мелвил е баща ми. Аз съм просто Тим.

„Господи! — помисли тя. — Та той е дете!“ Но само каза:

— Добре, оставям ви. Ако се нуждаете от нещо, просто почукайте на задната врата.

— Хубаво, госпожо! — каза той, усмихвайки се радостно.

— Не съм госпожа! — отсече тя. — Името ми е Хортън, госпожица Хортън!

— Хубаво, госпожице Хортън — поправи се той щастливо, без всякакво смущение.

Докато се прибере вътре, тя вече беше напълно разсънена и изостави всякаква мисъл да изкара още два-три часа в леглото. Всеки момент той щеше да запали трактора и сънят ставаше абсурд. Къщата имаше централна климатична инсталация, така че беше хладно и сухо, независимо от влагата и температурата навън, но след като си направи няколко препечени филийки и чай, Мери реши, че ще бъде много приятно да хапне на терасата, откъдето можеше да наглежда и новия градинар.

Когато изнесе табличката навън, тя беше напълно облечена в своята домашна „униформа“ за почивните дни — тъмносива права рокля, без каквито и да е гънки и безупречна, както всичко около нея. Косата, която нощем носеше на дълга плитка, беше събрана на дневния кок. Мери никога не носеше чехли или сандали, дори и когато беше в плажната си къща до Госфърд. В момента, в който ставаше от леглото, тя се обличаше, което означаваше — чорапи и яки черни обувки.

Косачката мъркаше равномерно откъм задния двор вече двадесет минути, когато тя седна на боядисаната в бяло масичка от ковано желязо до балюстрадата и си сипа чаша чай. Тим работеше долу в крайната част на двора, която опираше до тухларната. Вършеше го бавно и методично, както, изглежда, работеше и за Хари Маркъм, слизайки от трактора след завършване на ивицата, за да е сигурен, че следващата ще я припокрие. Тя седеше, като дъвчеше филийка и отпиваше от чая, и нито за миг не отделяше поглед от фигурата му в далечината. Тъй като не беше свикнала да се самоанализира или дори малко да се вглежда вътре в себе си, изобщо не й мина през ума да се замисли защо го гледа толкова втренчено. Беше достатъчно да осъзнае, че той я очарова. Дори за миг не помисли за това очарование като за привличане.

— Здравейте, госпожице Хортън! — прокънтя дрезгавият глас на госпожа Паркър и в следващия момент Старото момиче пльосна облеченото си в ужасни цветове тяло на съседния стол.

— Добро утро, госпожо Паркър. Ще пиете ли чаша чай? — отвърна Мери доста студено.

— Ха, мила-а, това звучи страшно хубаво. Не, не ставай, мога сама да си намеря чаша.

— Не, моля ви, недейте. И без това трябва да освежа чая.

Когато се върна на верандата с нова кана чай и още препечени филийки, хванала с една ръка брадичката си госпожа Паркър наблюдаваше Тим.

— Беше добра идея да наемете Тим да ви окоси тревата. Забелязах, че вашият човек не е идвал от доста време. Поне за това имам късмет. Един от синовете ми винаги идва да окоси ливадата, но ти си нямаш никого, а?

— Ами, направих, както ме помолихте вчера, и погледнах да проверя дали всичко беше наред със строителите и тяхната мръсотия. Тогава срещнах и Тим, който изглежда беше оставен да изчисти всичко сам. Беше доста благодарен за предложението да изкара малко допълнителни пари, струва ми се.

Госпожа Паркър не обърна внимание на последната част от изказването на Мери.

— Ако и това не е типично за тях, скапани мошеници! — изръмжа тя. — Не им стига да направят черен живота на малкия негодник през деня, но хукнали към кръчмата и го оставили да им свърши черната работа. И имаха дебелоочието да ми кажат, че всички щели да дойдат отново, за да почистят! Мисля, че няма да е лошо да отрежа няколко стотачки от сметката на господин Хари Маркъм!

Мери остави чашата с чай и се вгледа учудено в госпожа Паркър.

— Защо сте толкова ядосана, госпожо Паркър?

Лилавите и жълти маргаритки, обвили едрата гръд на госпожа Паркър се надигнаха.

— Е, а вие нямаше ли да сте? О, забравих, не ви видях снощи, за да ви разкажа какво направиха тези нещастни копелета на бедното младо момче, нали? Понякога се заклевам, че бих могла да убия всеки мъж, който изобщо се е родил! Те като че ли нямат капчица състрадание или разбиране към нещастните, освен, разбира се, ако не е някой пиян или безнадежден тип като тях самите. Но някой като Тим, който цял ден съвестно работи и сам се издържа — те дори изобщо не изпитват съжаление към него. Той е момчето за подигравки, изкупителната им жертва, а бедният малък глупак е прекалено плиткоумен, за да го разбере! Какво е виновен, че се е родил малоумен, има ли вина? Какъв ужасен срам все пак, нали? Представи си момче с неговата външност и да не е с всичкия си! Ще се разплача! Но както и да е, чакайте да ви разкажа какво му направиха вчера по време на яденето…

Дрезгавият глас на госпожа Паркър извиваше, докато разказваше на Мери своята ужасна малка история, но Мери я слушаше наполовина, очите й следяха наведената златна глава в края на двора.

Миналата вечер преди лягане тя обърна лавиците на своята библиотека в търсене на лице, което да прилича на неговото. Ботичели — се чудеше тя, но като откри някои от неговите репродукции, го заряза с неприязън. Неговите лица бяха прекалено меки, прекалено женствени, прекалено лукави и ехидни. Накрая се отказа от търсенето, доста недоволна. Само в древните гръцки и римски статуи бе открила някаква следа от Тим, навярно защото неговата красота се отразяваше по-лесно върху камък, отколкото на платно. Той беше триизмерно същество. А тя страшно желаеше бездарните й ръце да притежават майсторство, с което да го обезсмърти.

Усещаше ужасно, смазващо разочарование, желание да плаче. Присъствието на госпожа Паркър отстъпи някъде назад в мислите й. Беше нещо като ироничен антиклимакс, за да открие сега, че зад трагичната уста и изпълнените с копнеж очи на Тим нямаше нищо, че неговата искра бе задушена много преди дори да е имало трагедия или загуба. Той не бе по-добър от куче или котка, които човек гледа, за да им се радва, а те са сляпо любещи и верни. Но не можеха да мислят, никога не биха могли да отговорят интелигентно или да откликнат на друг търсещ ум. Единственото, което можеше да прави животното, бе да присъства — усмихнато и любещо. Както правеше Тим, Тим глупакът. Излъган да яде изпражнения, той не ги беше повърнал, както трябва да направи всяко мислещо същество. Вместо това беше плакал, както едно куче щеше да вие, а после бил придуман да се усмихва отново с перспективата за нещо хубаво за ядене.

Бездетна, без любов, лишена от всякакво очовечаващо влияние, Мери Хортън не притежаваше емоционална мярка, с която да сравни тази нова, ужасяваща представа за безмозъчния Тим. Изостанала емоционално, колкото той беше интелектуално, тя не знаеше, че Тим можеше да бъде обичан заради неговия забавен умствен растеж, а най-вече — независимо от него. Тя мислеше за него, както вероятно Сократ е мислил за Алкивиад. Остаряващият, неприятен философ, изправен пред един младеж с превъзхождаща физическа и интелектуална красота. Беше си представяла как го запознава с Бетховен и Пруст, обогатявайки безгрижния му младежки мозък, докато той обхване музиката, литературата и изкуството, докато станеше толкова красив отвътре, колкото бе отвън. Но той беше глупак — беден, загубен малоумник.

А те използваха много пикантен и образен начин да изразят това, начин, който лъхаше на земното безсърдечие, толкова характерно за австралийците. Те калкулираха интелигентността в пари и изразяваха едното с другото. Най-често срещаният израз за човек, който беше умствено слабонадарен, звучеше буквално „не струва цяла пара̀“. Интелектуалната му сила беше остойностена с части от долара или народното пара̀. Можеше да струва най-много 90 цента или най-малко 9 цента, но все пак не беше „цяла пара̀“.

Госпожа Паркър не усещаше, че отнема само малка част от вниманието на Мери, и продължаваше да бърбори въодушевено за безчувствието на обикновения мъж. Изпи няколко чаши чай и отговаряше на собствените си питания, когато Мери пропускаше. След известно време се изправи и си тръгна.

— Всичко хубаво, миличка, и благодаря за чая. Ако нямаш нищо, което би му харесало, в хладилника, изпрати ми го и аз ще го нахраня.

Мери кимна отнесено. Гостенката й изчезна надолу по стълбите, докато тя се върна към разсъжденията си за Тим. Погледна часовника си, забеляза, че наближава девет, и си спомни, че работниците обичат да пият чая си около девет. Влезе вътре и направи нова кана, затопли един шоколадов кейк и го покри с прясно разбита сметана.

— Тим! — извика тя и постави подноса на масата под лозите. Слънцето се прокрадваше над ръба на покрива и масата до стълбището ставаше прекалено топла, за да е приятно на нея.

Той погледна нагоре, махна й и спря веднага трактора, за да чуе какво казва.

— Тим, ела да изпиеш чаша чай!

Лицето му се озари с нетърпението на малко кученце. Подпря трактора, изтича нагоре и се шмугна в папратовата къщичка, появи се отново с кафяв хартиен плик и изкачи задните стълби през едно стъпало.

— Благодаря, че ме повикахте, госпожице Хортън, не бях съвсем наясно с времето — каза той щастливо, докато сядаше на стола, който му посочи, и изчакваше смирено да му каже, че може да започне.

— Познаваш ли часовника, Тим? — попита тя нежно, учудена от това, че може да пита нежно.

— О, не, не съвсем. Някак си знам кога е време да си тръгна за вкъщи. Това е, когато голямата стрелка е нагоре, а малката три неща след нея. Три часът. Но аз си нямам свой часовник, защото татко казва, че ще го загубя. Не се притеснявам. Някой винаги ми казва времето, например кога е време за чая или за обяда, или за да си ида вкъщи. Не съм цяла пара̀, всеки знае, че не съм, така че няма значение.

— Да, предполагам, че няма — отговори тя тъжно. — Яж, Тим, целият кейк е за теб.

— О, боже! Умирам за шоколадов кейк, особено с много сметана като този! Благодаря ви, госпожице Хортън!

— Как предпочиташ чая си, Тим?

— Без мляко и с много захар.

— Много захар? Колко много е това?

Погледна нагоре към нея, сбръчкал чело, а цялото му лице бе в сметана.

— Боже, не мога да си спомня. Просто някак си го пълня, докато се разлее в чинийката. Тогава знам, че е точно.

— Ходил ли си някога на училище, Тим? — опита тя, започвайки отново да се интересува от него.

— За известно време. Но не можех да научавам уроците си, така че не ме накараха да продължа. Стоях си вкъщи и се грижех за мама.

— Но ти разбираш какво ти се казва, а и се справи съвсем сам с трактора.

— Някои неща са наистина лесни, но четенето и писането са ужасно трудни, госпожице Хортън.

Доста учудена от себе си, тя го погали по главата, както си бъркаше чая.

— Е, Тим, това няма значение.

— Така казва и мама.

Той изяде целия кейк, после се сети, че има и сандвич от къщи и изяде и него, като поля всичко това с три големи чаши чай.

— Наистина, госпожице Хортън, това беше върховно! — въздъхна той, усмихвайки й се блажено.

— Името ми е Мери и е много по-лесно да казваш Мери, отколкото госпожице Хортън, не мислиш ли? Защо не ми викаш Мери?

Той я погледна със съмнение.

— Сигурна ли сте, че е правилно? Татко казва, че не бива да се обръщам към възрастни хора с друго освен господин, госпожа или госпожица.

— Понякога е възможно, като между приятели.

— Да?

Тя опита отново, като наум изключваше всички по-сложни думи от речника си.

— Всъщност аз не съм толкова стара, Тим, това е просто бялата ми коса, която ме прави да изглеждам така. Не смятам, че баща ти ще има нещо против да ме наричаш Мери.

— Твоята коса не показва ли, че си стара, Мери? Винаги съм мислил, че е така! Косата на татко е бяла, на мама също, а аз знам, че те са стари.

„Той е на двадесет и пет — помисли си Мери — така че вероятно майка му и баща му са малко по-възрастни от мен.“ След това каза:

— Добре де, аз съм по-млада от тях, така че не съм толкова стара все още.

Тим се изправи на крака.

— Време ми е да продължа да работя. Имаш ужасно голяма ливада, Мери. Надявам се да свърша навреме.

— Добре де, ако не успееш, има още много дни. Можеш да дойдеш някой друг път и да я довършиш, ако искаш.

Той се съсредоточи над проблема.

— Мисля, че бих искал да дойда отново, ако татко каже, че може. — Усмихна й се. — Харесвам те, Мери. Харесваш ми повече от Мик и Хари, Бил и Джим, и Кърли, и Дейв. Харесваш ми повече от всеки друг, освен мама, татко и Дауни. Хубава си и имаш такава прекрасна бяла коса.

Като се бореше със стотици неопределени чувства, напиращи у нея от всички страни, Мери успя да се усмихне.

— Няма нищо, благодаря ти, Тим. Много мило от твоя страна.

— О, не ми обръщай внимание — каза той безучастно и започна да подскача надолу по стълбите, като размахваше ръцете си от двете страни на главата си и пъчеше задник.

— Това е моята специална имитация на заек! — провикна се Тим от ливадата.

— Беше много хубаво, Тим, разбрах, че си заек веднага, щом започна да подскачаш — отговори тя. След това събра приборите за чая и ги отнесе вътре.

Откри, че е страшно трудно да настрои речта си на нивото на малко момче. Мери Хортън никога не беше имала нещо общо с деца, откакто престана самата тя да бъде дете. Всъщност никога не бе била истински млада. Все пак беше достатъчно чувствителна да усети, че Тим можеше лесно да бъде наранен, че трябва да внимава какво му говори, да контролира настроението и раздразнението си, че ако му позволи да усети жилото на езика й, той ще усети тона на думите, а не истинското им значение. Като си спомни как го скастри предишния ден, когато, както тя мислеше, той нарочно се правеше на тъпак, Мери се покруси. Горкият Тим, напълно неразбиращ нюансите и намеците в разговора на възрастните и толкова много уязвим. Той я харесваше. Мислеше си, че е красива, защото има бяла коса като майка му и баща му.

Как можеше да е толкова тъжна устата му, когато знаеше толкова малко и живееше в толкова ограничени граници?

Тя изкара колата си и отиде до супермаркета да напазарува преди обяд, тъй като нямаше нищо вкъщи, което да му хареса. Шоколадовият кекс беше резервата й за екстрени ситуации. Сметаната — случайна грешка на млекаря. Знаеше, че Тим си носи обяда, но може би не му беше достатъчен или пък можеше да бъде очарован от нещо като хамбургери или хотдог, неща, обичайни за детски празненства.

— Ходил ли си за риба, Тим? — попита тя по време на обяда.

— О, да, обичам да ходя на риба — отговори той, докато започваше третия си хотдог. — Татко ме взима на риба понякога, когато не е много зает.

— Колко често е зает?

— Ами, той ходи на конните състезания, на крикет, на мач, изобщо подобни неща. Аз не ходя с него, защото ми става лошо в тълпите. От шума и от всичките тия хора ме заболява главата, а и стомахът ми почва да се държи странно.

— В такъв случай трябва да те заведа на риба някой път — каза тя и остави нещата в това положение.

До средата на следобеда той беше приключил със задния двор и дойде да попита за предната част. Тя погледна часовника си.

— Не мисля, че трябва да се тревожим за предната част днес. Тим, вече е почти време да си ходиш. Защо не дойдеш следващата събота и не я оправиш тогава, ако татко ти разреши?

Той кимна щастливо.

— Добре, Мери.

— Иди и си донеси чантата от папратовата къщичка, Тим. Можеш да се преоблечеш в банята ми, а и ще можеш да се огледаш дали всичко ти е както трябва.

Интериорът на нейната къща, толкова добродетелна и строга, го очарова. Рееше се сред сивотата на дневната й с боси крака, забивайки палци в дебелия вълнен килим, като лицето му изразяваше нещо подобно на екстаз, а ръцете му галеха кадифената тапицерия.

— Господи, Мери, обичам твоята къща! — каза той въодушевено. — Тя е толкова нежна и някак си хладна!

— Ела и виж библиотеката ми — каза тя. Толкова много искаше да му покаже своята гордост и удоволствие, че го хвана за ръката.

Но библиотеката изобщо не го впечатли. Тя го изплаши и почти предизвика сълзи.

— Толкова много книги! — потръпна той и нямаше желание да остане дори когато забеляза, че реакцията му я разочарова.

Няколко минути й трябваха, за да го накара да преодолее странната уплаха от библиотеката и тя се погрижи да не повтори грешката си, като му покаже нещо интелектуално отново.

След като се освободи от първоначалното възхищение и объркване, той изяви критични способности и я разпита за липсата на цветове в къщата.

— Толкова е приятно, Мери, но всичко е в един и същ цвят! — отсече той. — Защо няма нищо червено? Обичам червеното!

— Можеш ли да ми кажеш какъв цвят е това? — попита тя, държейки копринен червен шнур за отбелязване на страници.

— Разбира се, че е червено — отвърна той с раздразнение.

— Добре де, ще видя какво мога да направя — обеща тя.

Даде му един плик с трийсет долара вътре — доста по-голяма надница, отколкото получаваше който и да е работник в Сидни.

— Моят адрес и телефонният ми номер са написани на къс хартия вътре — инструктира го тя, — и искам да го дадеш на баща си, когато се прибереш вкъщи, така че той да знае къде съм и как да се свърже с мен. Та не забравяй да му го дадеш. Ще го направиш ли?

Той я погледна наранено.

— Никога не забравям нищо, когато ми е казано както трябва.

— Извинявай, Тим, нямах намерение да те нараня — каза Мери Хортън, която никога не се беше интересувала дали това, което казва, обижда някого. Не че обикновено говореше обидни неща, Мери Хортън избягваше да говори така, заради факти, дипломация и добри обноски, а не за да избегне да нарани някое друго същество.

Помаха му за довиждане от предната площадка, след като й беше отказал да го заведе до гарата. Когато беше отминал няколко ярда надолу по улицата, тя отиде до предната врата и се наведе, за да го наблюдава как изчезва зад ъгъла.

За всеки друг наблюдател на улицата Тим би изглеждал като един учудващо красив млад мъж, който се движи по нея в разцвета на своето здраве и външност, а светът е под негов контрол. „Това е като някаква божествена шега — помисли си тя. — Шега, каквато гръцките безсмъртни обичали да правят на своите създания — хората, когато ставали самомнителни или забравяли какво им дължат. Голям смях щеше да предизвика Тим Мелвил!“