Колийн Маккълоу
Невъзможна любов (4)

4

Тази вечер Мери Хортън вкара колата си в гаража в шест и половина и беше толкова уморена, че едва измина няколкото метра, без да й се разтреперят коленете. Цял ден се бе напрягала с такова настървение, че успя да прогони всички чувства от себе си, освен умората.

Къщата на госпожа Паркър бе очевидно довършена. Червената тухлена външност си бе отишла напълно, заменена с влажна зелено-сива мазилка. Докато затваряше вратата, телефонът й започна да звъни и тя изтича да отговори.

— Госпожице Хортън, вие ли сте? — прозвуча гласът на съседката й. — Емили Паркър е на телефона, миличка. Слушай, можеш ли да направиш нещо за мен?

— Естествено.

— Налага ми се да изляза, синът ми се обади от „Сентръл“ и ще трябва да го взема оттам. Строителите приключиха, но има още доста от нещата им в задния двор, а Хари каза, че ще се върнат да почистят. Просто хвърляй по едно око какво става, би ли могла!

— Разбира се, госпожа Паркър.

— О, мила! Чудесно, до утре.

Мери въздъхна с раздразнение. Единственото, което искаше, беше да седне на креслото си до прозореца, да вдигне крака със своето шери преди вечеря и да прочете „Сидни Морнинг Хералд“, какъвто беше обичаят й всяка вечер. Отиде до дневната и отвори барчето уморено. Всичките й чаши бяха от Уотърфорд — гравирани и изключително изящни. Взе една с високо столче за шери от мястото й на полираната лавица. Предпочиташе средно сладко шери, което си забъркваше, като сипваше половин чаша сухо Амонтиладо и го допълваше с много сладко шери. Като изпълни ритуала, отнесе чашата до кухнята, а оттам до терасата отзад.

Къщата й бе с по-добра архитектура от тази на госпожа Паркър. Вместо задна веранда имаше висок вътрешен двор с плочи от пясъчник, които се простираха в три страни като терасирана градина до ливадата, която беше петнадесетина метра по-надолу. Беше много хубава и много хладна в разгара на лятото, защото специални треяжи покриваха едната й страна с асми и глицинии. През лятото можеше да седи под гъстия зелен навес, защитена от слънцето, а през зимата — под голите увити клони и да се топли на слънцето. През пролетта лилавите снопчета на глицинията правеха мястото зашеметяващо красиво, а в късното лято и през есента асмата натежаваше от огромни гроздове — червени, бели и лилави.

Премина безшумно по плочника с чистите си черни обувки, защото беше човек, който пристъпва като котка и обичаше да доближава хората тихо, така че да ги види, преди те да са я забелязали. Понякога беше много полезно да свариш хората неподготвени.

В далечния край на вътрешния двор имаше балюстрада от бяло боядисано ковано желязо, а почти на метър от двете страни стълби водеха към огромната поляна долу. Безшумно както винаги, тя стоеше с чаша, подпряна на балюстрадата, и гледаше към задния двор на госпожа Паркър.

Слънцето си отиваше в хоризонта на западното небе, което се откриваше пред нея, и ако беше човек, който се трогва от красотата, щеше да изпадне в благоговение от гледката пред себе си. Между терасата и Сините планини, отдалечени на двайсетина мили, нямаше нищо по-високо, дори хълмовете Райд не препречваха изгледа, а като че ли го засилваха, като му придаваха перспективата на полуразстояние. Беше доста над стоте^[1] през следобеда, а дори и сега оставаше почти толкова, така че нямаше облаци в небето, които да набраздят разкошния край на деня. Но самата светлина беше прекрасна, дълбоко жълто и лек бронз, оцветяващи и най-зелените неща в по-зелено, а всичко останало — в кехлибар. Мери прикри очи с ръка и огледа задния двор на госпожа Паркър.

Младият мъж от сутринта замиташе един прашен куп от цимент към грамада боклук и други остатъци от строителството с наведена златиста глава, вглъбен в простата задача, като че ли обичаше да отдава на всички, дори и на това, цялото си внимание. Беше все още полугол, все още красив, вероятно дори по-красив на замиращата светлина, отколкото в сутрешната деликатна острота на деня. Забравила питието, Мери стоеше в отнесена самота и го гледаше, без да усеща себе си, без да съзнава, че е обладана от чувство, чуждо на цялата й същност, без да се чувства виновна или смутена. Просто го гледаше.

Като свърши да мете, той вдигна глава и я видя, махна весело с ръка към нея и след това изчезна. Мери се стресна, почти си глътна езика и преди да може да се спре, беше пресякла реда храсти, който разделяше двата задни двора и се промъкваше през едно място в оградата от колове.

Той очевидно беше завършил това, което му е било казано, защото държеше чантата си в ръка и вадеше ежедневните си дрехи от нея.

— Здрасти — каза той, без дори да си дава сметка какво представлява, като че ли нямаше понятие за собствената си красота или за впечатлението, което правеше на другите.

— Здрасти — отговори Мери, без да се усмихва. Нещо мокро докосна ръката й, тя погледна надолу и видя шерито си да се процежда от ръба на забравената чаша.

— Разливате питието си — отбеляза той.

— Да, не е ли идиотско от моя страна? — промълви тя, като се опитваше да нагласи чертите си в приятна маска.

Не отговори на това, но стоеше и я гледаше по своя ведър, заинтересован начин и се усмихваше.

— Бихте ли желал да изкарате малко допълнителни пари? — запита тя небрежно, като го наблюдаваше внимателно.

Той изглеждаше объркан.

— Да?

Лицето й пламна, тъмните й очи го изгледаха някак иронично.

— Тревата ми се нуждае от косене, а моят човек не е идвал цял месец, съмнявам се, че ще го видя отново. Много се гордея със своята градина и ми е неприятно да я гледам така. Но е изключително трудно да намериш някой да я окоси. Така че си помислих, като ви видях тук да работите извънредно в петък, че може би се нуждаете от малко допълнително пари. Ще можете ли да дойдете утре сутринта и да окосите тревата? Имам малък трактор-косачка, така че всъщност става въпрос повече за време, отколкото за усилие.

— Да? — повтори той, като все още се усмихваше, но не толкова широко.

Тя вдигна рамене нетърпеливо.

— О, за бога! Ако не искате работата, кажете! Аз просто искам да знам дали бихте искали утре да дойдете и да окосите тревата. Ще ви платя повече, отколкото ви плаща господин Маркъм.

Той отиде до процепа в оградата и погледна към двора й с любопитство, след това кимна.

— Да, нуждае се от косене, нали? Мога да ви я окося.

Тя се промъкна обратно откъм своята страна на оградата и се обърна към него.

— Благодаря ви. Разбирам и ви уверявам, че ще се постарая това да си струва. Просто елате при задната ми врата утре сутринта и ще ви дам инструкции.

— Добре, госпожо — отговори той сериозно.

— Не искате ли да знаете как се казвам? — попита тя.

— Предполагам — усмихна се той.

Неговият маниер на постоянно задоволство я жегна и тя се изчерви отново.

— Името ми е госпожица Хортън! — отсече тя. — А какво е вашето, млади господине?

— Тим Мелвил.

— Тогава ще ви видя утре сутринта, господин Мелвил. Довиждане и благодаря.

— Довиждане — каза той с усмивка.

Когато се изкачи на терасата си и се обърна да погледне отново към двора на госпожа Паркър, той си беше отишъл. Последните остатъци от шерито й се разляха, когато тя отнесено обърна чашата, забързана да се отърве от този невинен син поглед.