Колийн Маккълоу
Невъзможна любов (8)

8

Благодарение на самодисциплината си Мери Хортън изкара седмицата в „Констабъл Стийл енд Майнинг“, като че ли никога не беше срещала Тим. Както обикновено сваляше дрехите си, преди да използва тоалетната, ръководеше Арчи Джонсън идеално, както винаги, и се справяше без проблем с още 17 души — машинописки, разсилни и чиновници. Но всяка вечер вкъщи откриваше, че книгите й не я примамват и вместо с тях прекарваше времето си в кухнята, където четеше готварски книги и правеше опити с различни сладкиши, сосове, пудинги. Едно благоразумно допитване до Емили Паркър й бе дало по-добра представа за вкусовете на Тим. Искаше да има подбрано разнообразие за него, когато дойде следващата събота.

По време на една обедна почивка тя прескочи до магазина за мебели и купи една много скъпа масичка за кафе с рубинено стъкло, а след това намери и един диван в подходящо рубиненочервено кадифе. Досегът с дълбокия, резониращ цвят я разтревожи първоначално, но след като свикна с него, трябваше да се съгласи, че той облагородяваше стерилната дневна. Голите стени в перлен сив цвят изведнъж станаха по-топли и тя се замисли дали и Тим, както много други непросветени деца на природата, нямаше инстинктивен усет към изкуството. Може би някой ден ще успее да го разведе из галериите и да види какво ще открие този усет.

В петък вечер си легна много късно, очаквайки всеки миг телефонно обаждане от бащата на Тим, в което той ще съобщи, че не иска синът му да бъде наеман като градинар през уикенда. Но никой не се обади и точно в седем следващата сутрин тя бе вдигната от дълбок сън от Тим, който чукаше на външната врата. Този път тя го покани вътре веднага и му предложи чаша чай, докато се облече.

— Не, благодаря, няма нужда — отговори той, а сините му очи светеха.

— Тогава би могъл да използваш малката тоалетна до пералнята, за да смениш дрехите си, докато аз се облека. Искам да ти покажа как да оправиш градината отпред.

Малко по-късно тя се върна в кухнята безшумно, както винаги. Той не я чу, че влиза, така че застана тихо до вратата и го гледаше поразена отново от съвършенството на красотата му. „Колко ужасно, колко несправедливо беше — мислеше тя, — че такава прекрасна обвивка приютява толкова недостоен обитател.“ После се засрами. Вероятно това беше raison d’etre^[1] за красотата му, че достъпът и приближаването му към греха и безчестието са били спрени още в невинността на ранното детство. Ако беше съзрял нормално, може би щеше да изглежда доста по-различно, истински Ботичели тогава. Лукаво усмихнат, със знаещ поглед, трепкащ зад тези ясни сини очи. Тим изобщо не беше член на възрастната човешка раса, освен ако не се брояха някои повърхностни предпоставки.

— Ела, Тим, нека ти покажа какво трябва да се направи отпред — каза тя накрая, разваляйки магията.

Жътварките пищяха и кряскаха от всяко дърво и всеки храст. Мери запуши уши с ръцете си, направи гримаса към Тим и взе единственото си оръжие — маркуча.

— Това е най-лошата година за жътварките, която мога да си спомня — каза тя, когато врявата позамря, а тежките олеандри процеждаха водни капки на пътеката.

— Брииик! — избоботи профундо басът на хормайстора, след като всички останали бяха спрели.

— Ето го отново стария проклетник!

Мери отиде до олеандъра, който беше най-близо до вратата, разтвори напоените му клони и погледна безпомощно към вътрешността с форма на катедрала.

— Никога не мога да я открия — обясни тя, като приклекна и обърна глава, за да се усмихне на Тим, който стоеше зад нея.

— Искаш ли я? — попита той сериозно.

— Съвсем сигурно, да! Тя ги подкокоросва всичките. Без нея са като неми.

— Ще ти я хвана.

Той промъкна голото си тяло с лекота между клоните и листата и горната част от тялото му изчезна. Тази сутрин не носеше обувки и чорапи, тъй като нямаше вече бетон, който да изгаря и уврежда кожата му. Влажен хумус от тревата бе полепнал по краката му.

— Брииик! — избумтя жетварката, изсъхнала достатъчно, за да започне отново.

— Хванах те! — извика Тим и се появи, като държеше нещо в свитата си дясна ръка.

Всъщност Мери никога не беше виждала нещо повече от жетварката, освен излятата кафява броня на насекомото в тревата и затова застана нащрек, малко уплашено. Като повечето жени тя се страхуваше от паяци, бръмбари и други пълзящи студенокръвни неща.

— Ето я, погледни! — каза Тим гордо, като внимателно разтваряше пръсти, докато жетварката се показа напълно, придържана само за краищата на крилата от левия показалец и палеца на Тим.

— Ъ-ъх! — потръпна Мери, като се отдръпна назад, без много да се вглежда.

— О, не се страхувай от нея, Мери — примоли се Тим, като й се усмихваше и докосваше жетварката нежно. — Виж, не е ли мила, цялата зелена и хубава като пеперуда?

Златокосата глава се бе навела над жетварката. Мери гледаше втренчено в двамата с някакво внезапно, зашеметяващо съжаление. Като че ли Тим имаше някаква връзка с това същество, защото то стоеше в дланта му без всякаква паника или страх и наистина беше красиво, ако човек не обръщаше внимание на марсианската му антена и раковата черупка. Имаше дебело, яркозелено тяло, дълго около два инча, оцветено с истински златен прашец, а очите му блещукаха и искряха като два топаза. Деликатните прозрачни крила бяха отпуснати неподвижно, с разклонени жилки като листа с яркожълто злато, блестящи с всички цветове на дъгата върху гърба му. А над него се бе навел Тим — също толкова чужд и също толкова красив, колкото жив и бляскав.

— Не искаш наистина да я убивам, нали? — помоли Тим, като я погледна с внезапна тъга.

— Не — отговори тя. — Остави я обратно в нейния храст, Тим.

До обяд беше привършил предната ливада. Мери му даде два хамбургера и огромен куп пържени картофи, а след това допълни празнотата в стомаха му с горещ сладък пудинг, облят в топъл бананов крем.

— Мисля, че свърших, Мери — каза Тим, докато пиеше третата си чаша с чай. — Да, но съжалявам все пак, че работата не беше по-дълга. — Големите очи я огледаха премрежено. — Харесвам те, Мери — започна той. — Харесвам те повече от Мик или Хари, или Джим, или Бил, или Кърли, или Дейв. Харесвам те повече от всички освен мама, татко и Дауни.

Тя го потупа по ръката и му се усмихна с обич.

— Много мило от твоя страна да говориш така, Тим, но аз не мисля сериозно, че това е вярно. Много малко ме познаваш.

— Няма повече трева за косене — въздъхна той, като пренебрегна отказа й да приеме комплимента.

— Тревата расте отново, Тим.

— А? — Този малък въпросителен звук беше неговият сигнал да намали темпото, че нещо е било направено или казано, което той не разбира.

— Можеш ли да плевиш лехите в градината, както можеш да косиш?

— Мисля, че мога. Винаги го правя вместо татко.

— Тогава би ли желал да идваш всяка събота и да се грижиш за цялата ми градина, да косиш тревата, когато е нужно, да садиш цветя и да плевиш растенията, да пръскаш храстите и да окастряш пътеките, да наторяваш?

Той сграбчи ръката й и я разтърси, усмихвайки се широко.

— О, Мери, наистина те харесвам! Ще идвам всяка събота и ще се грижа за твоята градина, обещавам, ще се грижа за твоята градина!

Имаше тридесет долара в плика му, когато си тръгна следобед.