Колийн Маккълоу
Невъзможна любов (18)

18

Когато Есме Мелвил влезе през задната врата след тениса във вторник следобед, тя успя да измине само още няколко метра до хола и удобния стол. Краката й трепереха. Доста усилия й бяха необходими да се прибере вкъщи, без да покаже колко бе притеснена. Така й се гадеше, че след няколко минути стана от стола и отиде в банята. Не й мина дори и след като наведе глава над мивката; неизвестно защо не можеше да повърне; болката от лявата й страна правеше непоносим всеки един напън. Остана там няколко минути, като дишаше тежко, след това полека се изправи, подпирайки се на ваната и душа. Шокира се, когато осъзна, че изплашеното лице в огледалото бе нейното — посивяло и потънало в пот. Нищо друго не я бе ужасявало така, както образът й в този момент, и тя веднага отмести поглед встрани. Успя да се доклатушка до хола и се отпусна в стола. Дишаше тежко и размахваше безпомощно ръце.

Болката отново я прониза. Разкъсваше я като див, освирепял звяр. Тя се сви, обви ръце през гърдите си и постави юмруци под мишниците си. Тихи въздишки се отронваха от устата й всеки път, когато агонията се усилваше и тя не можеше да мисли за нищо, освен за силната болка.

Измина цяла вечност, докато й олекне. Отпусна се назад в стола. Всичките й стави бяха изтощени и тя трепереше цялата. Сякаш нещо натискаше гърдите й, давеше я и не й позволяваше да си поеме въздух. Беше мокра цялата. Белият й екип за тенис бе подгизнал в пот, а по лицето й се стичаха сълзи. Столът бе напоен с урината й, защото по време на най-силната болка се бе подмокрила.

С почервенели устни, подсмърчайки и кашляйки, тя се молеше Рон да се сети да се върне вкъщи, преди да отиде на брега. Телефонът в хола й се струваше на разстояние от порядъка на светлинни години и бе невъзможно да го достигне.

Удари седем часът, преди Рон и Тим да влязат през задната врата на къщата на улица „Сърф“. Вътре цареше учудващо спокойствие и тишина. Масата в трапезарията не беше сервирана и не се усещаше приятен мирис на храна.

— Ехо! Има ли някой? — попита Рон, когато двамата с Тим влязоха в кухнята. — Хей, скъпа, къде си? — извика той и сви рамене. — Сигурно е решила да изиграе още няколко сета в клуба „Хит и Джигъл“.

Тим влезе в хола, а Рон запали лампите в трапезарията и кухнята. От вътрешността на къщата се чу ужасен писък. Рон изпусна чайника от ръката си и с разтуптяно сърце влезе в хола. Тим кършеше ръце, плачеше и наблюдаваше Есме как лежи в стола, необичайно спокойна, с ръце, свити в юмруци отстрани.

— Господи!

Сълзи бликнаха от очите на Рон, когато се приближи до стола, наведе се към съпругата си и протегна ръка да докосне кожата й. Тя бе топла и той не можеше да повярва, че гърдите й бавно се вдигаха и отпускаха. Рон моментално се изправи.

— Не плачи, Тим! — каза той, а зъбите му тракаха. — Ще се обадя на д-р Пъркинс и Дауни и ще се върна веднага. Остани си на мястото и ако мама направи нещо, викай! Разбра ли ме?

Д-р Пъркинс си беше вкъщи и вечеряше. Обясни на Рон, че трябва да извика линейка, а той ще ги чака в приемната на болницата „Принцът на Уелс“. Рон избърса с ръка сълзите си и звънна на Дауни.

Обади се Мик. Гласът му издаваше раздразнение — бе време за вечеря, а той мразеше да го безпокоят в такъв момент.

— Слушай, Мик. Обажда се Рон — внимателно произнесе Рон. — Не плаши Дауни, отнася се за майка й. Мисля, че е получила сърдечен удар, но не съм сигурен. Ще я откарам в приемната на болницата веднага, така че няма смисъл да идвате вкъщи. Елате в болницата, щом можете.

— Много съжалявам, Рон — промърмори Мик. — Двамата с Даун идваме веднага. Опитай се да не губиш самообладание.

Когато Рон се върна в хола, Тим все още наблюдаваше майка си и плачеше безутешно — тя не беше помръднала. Рон прегърна сина си, защото не знаеше какво друго да направи.

— Не плачи, моето момче — промърмори той. — Мама е добре. Линейката е тръгнала и ще я откараме в болницата. Те ще я излекуват за нула време. Трябва да се държиш добре и да се успокоиш заради мама. Няма да й хареса да се събуди и да те види, че плачеш като някое голямо бебе, нали?

Тим хълцаше и подсмърчаше. Опита се да престане да плаче, а баща му се приближи до стола на Есме, приклекна, хвана юмруците й и се опита да ги сложи в скута й.

— Ес! — извика той с набръчкано и старо лице. — Ес, чуваш ли ме? Скъпа, аз съм Рон!

Лицето й се бе спаружило и посивяло, но очите й се отвориха. Изпълниха се със светлина, когато го видяха, клекнал до нея, и тя благодарно отвърна на стискането на ръката му.

— Рон, скъпи, радвам се, че се прибра… Къде е Тим?

— Тук е, мила. Не се притеснявай за Тим и не се разстройвай. Линейката идва и ще те откараме в болницата. Как се чувстваш?

— Като нещо, което… котката влезе вътре… О, господи, Рон… болката… непоносима е… подмокрила съм се… столът е напоен.

— Не се безпокой за проклетите мебели, Ес, те ще изсъхнат. Едно случайно подмокряне не означава нищо за приятелите, нали? — Той се опита да се усмихне, но лицето му се сви. Независимо от усилията му да се овладее, започна да плаче. — О, Ес, не позволявай нещо да ти се случи! Боже, какво ще правя без теб! Дръж се, Ес, дръж се, докато те откараме в болницата.

— Ще… се държа… Не мога… да оставя Тим… сам сега. Не мога да оставя Тим сам.

Линейката пристигна пет минути, след като Рон се обади на д-р Пъркинс. Рон заведе мъжете от линейката при задната врата, защото нямаше стъпала, а до предния вход имаше двайсет. Мъжете бяха едри, любезни и добри професионалисти. Рон вярваше в техните способности като всички останали жители в покрайнините на Сидни и не се ядоса на решението на д-р Пъркинс да ги чака в болницата. Те незабавно провериха състоянието на Ес и я сложиха на носилката. Рон и Тим се чувстваха нежелани и безполезни, когато последваха морскосините им униформи през задния вход.

Рон остави Тим да седне отпред в колата с един от мъжете и се върна обратно в задната част на линейката. Те, изглежда, веднага се досетиха, че Тим не е съвсем нормален, защото шофьорът настани Тим до себе си с такава мила дума, че тя го успокои повече от всичко, което Рон би му казал.

Те не включиха сирената. Мъжът, който пътуваше отзад с Рон, сложи пластмасова маска на устата на Ес и я свърза към бутилката с въздух и след това се премести до носилката и сложи ръка на пулса й.

— Защо не включите сирената? — попита Рон, като се озърташе наоколо неспокойно, а въздухът и маската го плашеха.

Големите, успокояващи очи го погледнаха, а мъжът от бързата помощ го потупа по гърба.

— Успокой се, приятелю — отвърна той. — Ние включваме сирената само когато отиваме на адрес и много рядко, когато има пациент в линейката. Тя ужасява болния и му причинява много повече вреда, отколкото полза. Тя е добре, а по това време на денонощието ще стигнем до болницата за същото време и без сирена. Има само няколко мили.

Линейката се промъкваше тихо през слабото движение и пристигна пред осветения вход на приемната на болницата „Принцът на Уелс“, няколко минути след като тръгна от улица „Сърф“. Щом голямата дълга кола спря, Ес отвори очи, закашля се и изхвърли маската. Мъжете от линейката се приближиха бързо към нея, след което решиха да я оставят без нея, освен ако не получи нов пристъп. Може би тя искаше да каже нещо, а това бе много важно. Беше по-добре и по-безопасно пациентът сам да прецени състоянието си.

— Рон…

— Тук съм, скъпа. Вече сме в болницата и скоро ще се оправиш.

— Не зная… Рон…

— Да, скъпа? — По лицето му отново започнаха да се стичат сълзи.

— Тим е… Това, за което… винаги се безпокоим… Какво ще… стане с… Тим… когато си… отида… Рон…

— Тук съм, скъпа.

— Грижи се… за Тим… Гледай… Тим… Горкият Тим… Горкият… Тим.

Това бяха последните й думи. Докато Рон и Тим се мотаеха безполезно във входа на приемната, служителите на бърза помощ отнесоха носилката. Двамата мъже гледаха как се затварят белите врати, след което мило, но твърдо ги отведоха до чакалнята. Не след дълго се появи някой, поднесе им чай и бисквити и се усмихна окуражаващо.

След половин час пристигнаха Дауни и съпругът й. Бременността на Дауни вече й личеше, а съпругът й явно се притесняваше за състоянието й. Тя се доближи до баща си и седна разплакана на пейката между него и Тим.

— Хайде, скъпа, не плачи — успокои я Рон. — Старата дама ще се оправи, когато я докарахме дотук, беше добре. Те я отведоха някъде и когато има новини, ще ни извикат. Седни и спри да плачеш. Помисли си за бебето, скъпа, не трябва да го взимаш толкова навътре.

— Какво се е случило? — попита Майк, запали цигара и се опита да не гледа към Тим.

— Не знам. Когато двамата с Тим се върнахме вкъщи, тя лежеше в безсъзнание на стола в хола. Не зная колко време е продължило това. Господи, защо не се върнах направо вкъщи след работа? Защо отидох на „Брега“? Можеше да се прибера веднага!

Дауни си издуха носа.

— Спри да се самообвиняваш, татко. Знаеш, че през седмицата винаги се прибираш по едно и също време, откъде си можел да предположиш, че тя ще има нужда от теб точно днес? Знаеш, че тя нямаше нищо против привичките ти. Радваше се да знае, че ти харесва малкото разтоварване след работа и това й даваше възможност да води свой собствен живот. Толкова пъти съм я чувала да казва, че е огромно облекчение за нея да знае, че няма да се прибереш преди седем, защото може да играе тенис до шест и пак да успее да сготви, преди двамата с Тим да се приберете.

— Трябваше да съм забелязал, че тя не се чувства много добре.

— Няма смисъл да се самообвиняваш, татко. Станалото — станало. Знаеш, че мама не би желала да живеете по различен начин. Не си губи времето да се измъчваш за неща, които не можеш да поправиш, а помисли за нея и за Тим.

— Мисля, разбира се. — Гласът му беше отчаян.

Той се обърна и погледна към Тим, който седеше със стиснати ръце. Раменете му бяха отпуснати в онази поза, в която винаги оставаше, когато страдаше. Бе престанал да плаче и очите му бяха втренчени в нещо, което не можеше да види. Дауни се приближи към брат си.

— Тим! — каза внимателно тя, а малката й топчеста ръка докосна рамото му.

Той потръпна и като че ли усети присъствието й. Погледът му се премести от празното пространство върху лицето й. Очите му я гледаха тъжно.

— Дауни! — възкликна той, сякаш се питаше какво прави тук тя.

— Тук съм, Тим. Не се безпокой за мама. Тя ще се оправи, обещавам ти.

Той поклати глава.

— Мери казва, че никога не трябва да правиш обещания, които не можеш да изпълниш.

Лицето на Дауни помръкна и тя се обърна към Рон, като напълно игнорира Тим.

Д-р Пъркинс влезе в чакалнята много късно през нощта с уморено и изтощено лице. Всички се изправиха веднага като осъдени при влизането на съдията.

— Рон, може ли да поговоря с теб отвън? — попита тихо лекарят.

Коридорът беше пуст, светлините се разпръскваха от центъра на широкия таван и се плъзгаха по плочките на пода. Д-р Пъркинс постави ръка на раменете на Рон.

— Тя си отиде, приятелю.

Сякаш някаква тежест заседна на гърдите на Рон и той погледна тъжно лицето на възрастния доктор.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо не можеше да се направи. Тя бе получила масивен сърдечен удар, а няколко минути след като я докараха тук, получи още един. Сърцето й спря. Опитахме се да го накараме отново да заработи, но усилията ни бяха напразни, напразни. Предполагам, че е имала проблеми и преди, а внезапната промяна във времето и тенисът също са помогнали.

— Никога не ми е казвала, че не е добре и аз нищо не знаех. Но Ес е такава, никога не се оплаква. — Рон се бе овладял напълно и щеше да се справи. — Докторе, не знам какво да правя! Отвън са Дауни и Тим и мислят, че тя е добре.

— Искаш ли аз да им съобщя, Рон?

Рон поклати глава.

— Не, сам ще го направя. Просто ми трябва малко време. Може ли да я видя?

— Да, но дръж Тим и Дауни настрани.

— Тогава ме заведи при нея сега, преди да съм им съобщил.

Бяха изнесли Ес навън от интензивното отделение и я бяха сложили в една малка странична стая, запазена за подобни случаи. Всички следи от медицинската намеса бяха заличени, нямаше тръби и кабели, чаршаф бе издърпан над главата й. Сякаш лапа на мамут удари Рон, когато застана на вратата на стаята и погледна към напълно безмълвната фигура, очертаваща се под покривалото. Под чаршафа лежеше Ес и никога вече нямаше да помръдне. Всичко бе свършило за нея, слънцето и смехът, сълзите и дъждът. Нищо друго, нищо друго. Нейният дял от празника на живота бе приключил тук, по този начин, в слабо осветената стая и снежнобелия чаршаф, който я покриваше. Без фанфари, без предупреждение. Без да успее да се подготви, без дори да има време за подходящо сбогуване. Просто свършено, приключено — край. Той се приближи до леглото и изведнъж усети лепкавия тежък аромат на нарцисите от огромната ваза на близката маса. Никога повече нямаше да може да понася миризмата на нарциси.

Д-р Пъркинс стоеше от другата страна на тясното легло и бързо издърпа чаршафа, след което извърна глава. Можеше ли да се свикне с мъката, можеше ли да се научиш да приемаш смъртта?

Те бяха склопили очите й и скръстили ръцете върху гърдите й. Рон я погледа продължително, след това се наведе и целуна устните й. Не почувства, че целува Ес. Тези побелели студени устни не му напомняха за Ес. Въздъхна и се обърна.

Когато влезе в чакалнята, три чифта очи се заковаха върху лицето му. Той ги погледна и сви рамене.

— Отиде си — каза той.

Дауни изпищя и се отпусна в прегръдката на Майк. Тим просто остана втренчен в баща си като загубено и объркано дете. Рон се приближи и нежно хвана ръката на сина си.

— Хайде, да се разходим, приятелю — каза той.

Излязоха от стаята и коридора и се отправиха на чист въздух. Навън се разсъмваше и източната част на хоризонта светлееше като бисер с първите лъчи в розово и златно. Лекият бриз при разсъмване се блъсна в лицата им и след това отново заглъхна в далечината.

— Тим, няма смисъл да те залъгвам, че мама ще се върне някога — каза уморено Рон. — Мама почина преди малко. Тя си отиде, скъпи, отиде си. Никога няма да може да се върне, тръгна си от нас към един по-добър живот, без повече болка или тъга. Трябва да се научим да живеем без нея, ще ни бъде трудно, ужасно трудно… Но тя искаше да продължим без нея и да не страдаме много за нея. Така ще бъде най-добре, ми каза тя. В началото ще ни бъде мъчно, но когато свикнем, няма да е толкова лошо.

— Мога ли да я видя, преди да си отиде завинаги, татко? — попита унило Тим.

Баща му поклати глава и преглътна болезнено.

— Не, скъпи. Никога вече няма да можеш да я видиш. Но не трябва да я упрекваш за това, тя не искаше да стане така, да си отиде внезапно, без да се сбогува. Понякога нещата са неконтролируеми, случват се прекалено бързо за нас, а после е твърде късно. Мама умря по този начин, много бързо, много бързо… Такава й беше съдбата, приятелю, и нищо не можем да направим, за да я променим.

— Тя наистина ли е мъртва, татко?

— Да, тя наистина е мъртва, Тим.

Тим погледна към безоблачното небе, чайка кръжеше някъде високо над тях, гмуркаше се към непознатите земи и след това се издигаше и търсеше своя дом.

— Мери ми обясни какво означава смъртта, татко. Знам какво означава. Мама си почива, почива си в земята под одеяло от трева и ще почива там, докато ние също си отидем, нали?

— Така е горе-долу, скъпи.

Когато се върнаха в приемната, там ги чакаше д-р Пъркинс. Той изпрати Тим, Дауни и Майк, но задържа Рон.

— Рон, трябва да се уредят някои формалности.

Рон потрепери.

— Господи! Какво да сторя, докторе? Нямам никаква представа.

Д-р Пъркинс му обясни какво да направи и предложи да се обади на подходящия човек вместо него.

— Той е мил и добър човек, Рон — каза докторът. — Няма да ти вземе повече, отколкото можеш да си позволиш, и ще уреди всичко много тихо без излишен шум. Тя трябва да бъде погребана утре, защото вдругиден е неделя, а трябва да се погребе до четиридесет и осем часа заради топлия климат. Не я балсамирай, какъв е смисълът? Ще кажа на Мортимър, че си ми далечен роднина, и той ще се погрижи за всичко. Защо не повикаш едно такси и не заведеш семейството си вкъщи?

Когато всички влязоха в опустялата къща, Дауни сякаш се посъвзе и се зае да приготвя закуската. Рон отиде при телефона и се обади на Мери Хортън. Тя се обади веднага, което облекчи задачата му. Той очакваше да я събуди.

— Госпожице Хортън, обажда се Рон Мелвил. Извинявайте, че ви безпокоя, но съм отчаян. Съпругата ми почина тази сутрин, много внезапно… Да, много благодаря, госпожице Хортън… Да, малко съм объркан… Да, ще се опитам да си почина… Обаждам ви се заради Тим… да, той знае. Не виждах смисъла да крия от него, все някога трябваше да разбере и защо не сега… Благодаря, госпожице Хортън, радвам се, че смятате, че съм постъпил правилно. Много съм ви благодарен, че сте му обяснили за смъртта… Това страхотно ми помогна, наистина… Не, смятах, че ще е по-трудно да го накарам да разбере. Мислех, че ще ми отнеме целия ден да му обяснявам, но той го прие нормално… Да, той го приема добре, без сълзи и избухвания. Той я намери, наистина ужасно. Госпожице Хортън, знам, че работите цяла седмица, но тъй като харесвате Тим, имам куража да ви помоля да дойдете бързо при нас и евентуално да вземете Тим с вас до неделя. Ще я погребем утре. Вдругиден не може, защото е неделя. Не искам той да присъства на погребението… Добре, госпожице Хортън. Много благодаря. Двамата с Тим ви чакаме… Много, много благодаря, наистина съм ви много задължен… Да, ще се опитам, госпожице Хортън. Доскоро виждане. Много благодаря и дочуване.

Дауни изведе Тим в градината, докато Рон се обади на господин Мортимър, погребалния агент, който беше такъв, какъвто д-р Пъркинс обеща. Погребението в семействата от средната класа не беше нито продължително, нито скъпо, а строгите закони правеха трудна експлоатацията на опечалените. Простичките, земни хора не намираха за необходимо да приписват истински или въображаеми грехове на трупа, да купуват пищни ковчези, да уреждат бдения или излагат тялото за съболезнования. Всичко се провеждаше бързо и тихо, така че понякога приятелите и съседите научаваха за случилото се от клюките.

Малко след като погребалният агент си отиде, Мери Хортън паркира своето „Бентли“ пред къщата на Мелвил и се качи по стъпалата на предната врата. Рано сутринта слухът се бе разнесъл наоколо и по много от прозорците в съседство се забелязваха цепки по пердетата, когато Мери се изкачи на верандата и зачака да й отворят.

Мик, съпругът на Дауни, отвори вратата и я погледна учудено. За миг си помисли, че тя е професионално обвързана с погребалния агент, и каза:

— О, за малко изпуснахте господин Мортимър, тръгна си преди пет минути.

Мери го изгледа оценяващо.

— Вие сигурно сте Майк, съпругът на Дауни. Аз съм Мери Хортън и идвам да взема Тим. Но, моля ви, уведомете тихо първо господин Мелвил, че съм дошла и не споменавайте на Тим за мен. Ще почакам тук.

Майк затвори вратата и тръгна объркан по коридора. От думите на Мелвиловци бе предположил, че госпожица Хортън е възрастна дама, а жената, която видя, въпреки че бе с побеляла коса, съвсем не изглеждаше стара. Рон се опитваше да занимава Тим с програмата по телевизията. Мик направи знак с очи към входната врата и Рон се изправи веднага. Когато излезе, затвори вратата между хола и антрето.

— Госпожица Хортън е дошла, Даун — прошепна Мик, когато седна до нея.

— И? — любопитно го погледна тя.

— Тя съвсем не е стара, Даун. Защо говорите за нея все едно е на възрастта на Рон? Не повярвах на очите си, когато отворих вратата. Не може да е на повече от четиридесет и пет, ако има и толкова.

— Какво ти става, Майк? Разбира се, че е възрастна. Признавам, че не я разгледах добре онази нощ до колата й, но бях достатъчно близо, за да видя, че е стара. А и косата й е по-бяла от тази на папа!

— Хората могат да побелеят и на двайсет години. Казвам ти, тя е сравнително млада жена.

Дауни замълча за миг, след това поклати глава и се усмихна кисело.

— Хитра стара вещица. Значи такава й е целта.

— Каква?

— Тим. Тя спи с него.

— Разбира се! — подсвирна Мик. — Но родителите ти нямаше ли да се досетят за подобно нещо? Те толкова внимателно го наблюдават, Даун.

— Мама и дума не даваше да се издума срещу скъпата госпожица Хортън, а татко се държеше като котка, която преглъща канарчето, откакто Тим започна да прибира парите, които госпожица Хортън му дава, за да оправя градината й. Ха! Наистина оправя градината й.

Мик погледна към Тим.

— По-тихо, Даун!

— Ще убия татко, че не е забелязал — процеди през зъби Даун. — През цялото време смятах, че има нещо подозрително около тази жена, но татко не искаше да ме послуша. Мога да разбера, че мама не се е досетила, но татко трябваше да ме послуша. Бе много зает да мисли за допълнителните приходи.

 

 

На свой ред Рон се втренчи в Мери Хортън и за миг се шокира от мълчанието си.

— Вие ли сте госпожица Хортън? — попита той, като гласът му потрепери от умората и напрежението.

— Да, аз съм Мери Хортън. И вие ли смятахте, че съм възрастна, господин Мелвил?

— Да, наистина смятах. — Той се съвзе достатъчно и отвори вратата. — Защо не влезете, госпожице Хортън? Надявам се не възразявате да влезем за малко в спалнята, преди да ви заведа при Тим.

— Разбира се, че не възразявам.

Тя последва Рон в спалнята. Спалнята бе тяхната и тя се чудеше как ли Рон ще издържи на напрежението да разговаря с нея на мястото, където той и съпругата му си бяха лягали в продължение на години. Но той явно не забелязваше какво го обкръжава и не можеше да откъсне очи от нея. Тя изобщо не отговаряше на представата му за нея и едновременно с това съвпадаше напълно с образа, който си беше изградил. Лицето й бе младо, без бръчки. Тя едва ли имаше четиридесет и пет години. Но това не бе алчно, женско лице, а бе леко сурово лице. Грубите й кафяви очи и устата й сякаш навяваха тъга. Косата й бе бяла като сняг. Независимо от шока, когато разбра, че тя е много по-млада, отколкото смяташе, Рон вярваше в излъчването на хората. Красива хладна външност, реши той, и подходящ характер за Мери Хортън, която смяташе за един от най-милите, най-щедрите и най-отзивчивите хора, които познаваше.

— Господин Мелвил, просто нямам думи. Толкова съжалявам за това, за вас, за Тим и Дауни…

— Знам, госпожице Хортън. Не се мъчете, разбирам. Страхотен удар е за нас, но ще се оправим. Съжалявам единствено за това, че Ес не можа да ви види. Така и не успяхме да се запознаем, нали?

— Да, и аз ужасно съжалявам за това. Как е горкият Тим?

— Леко зашеметен. Той не осъзнава какво става, освен че мама е мъртва. Ужасно съжалявам, че ви намесвам, но не знам какво друго да направя. Не искам Тим да присъства на погребението, а не трябва да го оставям сам вкъщи, когато останалите отидем там.

— Съгласна съм. Много се радвам, че се сетихте да ми се обадите, господин Мелвил, и може да сте сигурен, че ще се грижа добре за Тим. Чудех се дали в неделя вечер да не ви откарам двамата с Тим в моята вила, където да поостанете за известно време в друга атмосфера. Днес и утре ще задържа Тим в Сидни, а в неделя вечер ще се върна и ще ви взема и ще ви откарам във вилата ми. Съгласен ли сте?

Лицето на Рон се сви за момент, след което се отпусна отново.

— Много мило от ваша страна, госпожице Хортън, и заради доброто на Тим съм съгласен. Предполагам, че шефът ни няма да има нищо против да си вземем отпуска за една седмица.

— Значи се разбрахме. Дауни ще се чувства по-добре със съпруга си, нали? Предполагам, че ще се облекчи, като разбере, че двамата с Тим не сте сами в къщата.

— Точно така, ще се разтовари. Тя е в осмия месец на бременността си.

— О, не знаех! — Мери навлажни устните си и се опита да не гледа към старото двойно легло до стената. — Хайде, сега да отидем при Тим.

В хола ги очакваше странна група. Мик и Дауни седяха един до друг на дивана, а Тим седеше в специалния си стол, свит и наведен напред, а невиждащите му очи бяха фиксирани върху телевизора. Мери се спря на вратата на хола тихо и го погледна. Той гледаше с безпомощния си и озадачен поглед.

— Здравей, Тим — каза тя.

Той се изправи на крака, едновременно щастлив и твърде тъжен, за да изпитва радост. Лицето му се оживи и той вдигна ръце към нея. Тя се приближи до него, хвана ръцете му и се усмихна нежно.

— Дойдох, за да те заведа за известно време в моя дом, Тим — каза меко тя.

Той отдръпна бързо ръце и почервеня. За първи път, откакто го познаваше, Мери го виждаше притеснен и осъзнаващ действията си. Несъзнателно очите му се прехвърлиха върху Дауни, видяха рязката промяна в изражението й и гнева й, и у него се породи чувство, което узря достатъчно, за да усети, че Дауни смята, че е направил нещо непростимо и го обвинява, че е хванал ръцете на тази мила жена. Собствените му ръце се дръпнаха настрани, отново празни и самотни, и той погледна сестра си умоляващо. Тя стисна устни и скочи на крака като настръхнала котка, а очите й гневно гледаха Тим и Мери.

Мери се приближи до нея и протегна ръка.

— Здравей, Дауни, аз съм Мери Хортън — любезно каза тя.

Дауни остави ръката й да увисне.

— Какво търсите тук — просъска тя.

Мери се направи, че не забелязва тона й.

— Дойдох за Тим — обясни тя.

— Мога да се обзаложа, че е така — презрително започна Дауни. — Я се погледнете! Майка ми още не е изстинала и вие дотърчахте с изплезен език за бедния, глупав Тим! Какво си въобразявахте, като ни накарахте да си мислим, че сте стара. Какви глупаци ни изкарахте, и то пред собствения ми съпруг.

— За бога, Дауни, млъкни! — прекъсна я отчаяно Рон.

Дауни се обърна към него разярена:

— Ще млъкна, когато кажа всичко, каквото искам, алчно копеле такова! Да продаваш всеки уикенд недоразвития си син за няколко скапани долара! Добре ли се чувстваше, когато пиеше допълнителната си бира на „Брега“? Погледни я как се опитва да изкара, че интересът й към Тим е непорочен, платонически и напълно алтруистичен! Е, госпожице Хортън — просъска тя и отново обърна лице към Мери, — аз разкрих вашата игра. Накарахте ни да мислим, че сте поне на деветдесет! Чудя се колко ли хора по улица „Сърф“ се смеят точно в момента, след като са зърнали на дневна светлина домакинята от уикендите на Тим. Направихте ни за присмех в целия щат, отвратителна стара крава. Ако толкова ви е трябвал мъж, защо, по дяволите, не си купихте едно жиголо, вместо да използвате един умствено недоразвит — като глупавия ми малък брат. Вие сте отвратителна, порочна, гнусна жена! Защо не си размърдате грозния задник и не ни оставите сами.

Мери стоеше в центъра на стаята с отпуснати ръце, а две ярки цветни ленти пареха бузите й. Сълзи се стичаха по лицето й. Беше толкова шокирана и огорчена от всичко, че не каза нищо да се защити. Нямаше нито желанието, нито силите да се разправя. Рон започна да трепери и стисна ръце толкова силно, че кокалчетата му се показваха като безкръвни петна. Тим бе отишъл до стола си и бе паднал в него, като възбуденото му лице се местеше от обвинителя към обвиняемия. Той бе смутен, объркан и засрамен, но не разбираше причината. Сякаш Дауни смяташе, че е лошо двамата с Мери да бъдат приятели, но защо? Как можеше да е лошо? Какво бе направила Мери? Не беше честно Дауни да й крещи така, но той не знаеше какво да направи, защото не разбираше нищо. И защо искаше да избяга и да се скрие в някой тъмен ъгъл, както когато открадна кекса за тенисклуба на мама?

Рон потрепери и се опита да овладее гнева си.

— Дауни, да не съм те чул повече да говориш така! Какво, за бога, ти става? Такава истинска почтена жена като госпожица Хортън! Господи, тя не трябва да стои тук и да слуша такива обиди! Ти ни опозори, опозори Тим и бедната ти мъртва майка, и то в такъв момент! Господи, Дауни, какво те кара да говориш такива неща?

— Казах ги, защото смятам, че са истина — отвърна Дауни и се настани на дивана в прегръдката на Мик. — Остави парите й да те заслепят!

Мери прекара треперещата си ръка по лицето си и избърса сълзите. Тя погледна Дауни и съпруга й.

— Скъпи мои, ужасно грешите — успя да каже тя. — Разбирам напрежението и нещастието, което сте преживели през последните няколко часа, и съм сигурна, че не вярваш в думите, които каза. — Тя си пое дълбоко въздух. — Не съм крила преднамерено възрастта си, просто никога не съм я смятала за толкова важна, защото не съм мислила, че някой може да разглежда отношенията ми с Тим в тази посока. Тим много ме привлича, но не по начина, по който ти смяташ. Не е много трудно за мен. Аз съм достатъчно възрастна, за да ви бъда майка. И си съвсем права. Ако се нуждаех от мъж, можех да си позволя да изляза и да си купя някое позлатено жиголо. Защо наистина трябва да използвам Тим за такива цели? Можеш ли съвсем честно да кажеш, че се е забелязало някакво сексуално пробуждане у Тим, откакто се познаваме с него? Би трябвало веднага да сте го забелязали, ако се е случило нещо подобно. Тим е прекалено прозрачен, за да може да скрие нещо толкова дълбоко. Извини ме за израза, но Тим ми доставяше голямо удоволствие по такъв чист и невинен начин. Тим е чист и непорочен, това е част от привлекателността му. Аз не бих го променила, дори и да ме разкъсваха хиляди плътски демони. А сега ти развали всичко, и за двамата, защото дори и Тим да не може да разбере, той поне може да усети промяната. Беше толкова съвършено. Аз съзнателно използвам минало време. Вече никога няма да е същото. Принуди ме да осъзная нещо, за което не се бях замисляла, и накара Тим да се чувства неудобно, когато изразява приятелските си чувства към мен.

— Но, вие, разбира се — прокашля се Мик, — би трябвало да се досещате какво биха си помислили останалите хора. Трудно ми е да повярвам, че една отговорна и зряла жена може да прекарва от месеци цялото си свободно време с един млад и изключително красив мъж, без да се сетите дори какво биха си помислили останалите?

— Ето кой стои зад всичко това! — изрева Рон, хвана Мик за реверите и го издърпа от дивана. — Трябваше да се досетя, че дъщеря ми Дауни не е стигнала сама до всички тези отвратителни глупости! Наистина бързо се справяш, скъпи. В промеждутъка от отварянето на входната врата и влизането ни в стаята след десет минути си успял така да втълпиш мръсните си предположения в главата на дъщеря ми, че тя засрами и опозори всички ни! Долен развратник! Господи, не можеше ли Дауни да се омъжи за истински човек, а не за такава предвзета кокона? Би трябвало да ти фрасна един, нещастно, скапано лайно!

— Татко! — извика Дауни и се хвана за кръста. — О, татко! — Тя избухна в сълзи, като барабанеше с токчетата си по пода.

В този момент Тим се раздвижи. Стана толкова бързо, че им трябваха няколко секунди да разберат какво се бе случило. Рон и Мик бяха разтървани. Мик бе сложен обратно на дивана до Дауни, а Рон съборен върху стола, без да се чуе звук. Тим обърна гръб на Мик и докосна леко рамото на баща си.

— Не му се връзвай, татко! — каза искрено той. — И аз не го харесвам, но мама каза, че трябва да се отнасяме добре с него, дори и да не го одобряваме. Сега Дауни му принадлежи, мама така каза.

Мери започна да се смее на пристъпи. Тим се приближи до нея и я прегърна.

— Смееш ли се, или плачеш, Мери? — попита той и се вгледа в лицето й. — Не обръщай внимание на Дауни и на Мик, те са разстроени. Защо не тръгваме? Може ли да си събера багажа?

Рон се вгледа учудено в сина си с нарастващ респект.

— Иди си събери багажа, скъпи, тръгвай веднага. След една минута Мери ще дойде и ще ти помогне. И знаеш ли какво? Наистина си страхотен!

Красивите очи на Тим светнаха и за първи път, откакто бе починала Ес, на лицето му се изписа усмивка.

— Аз също те харесвам, татко! — усмихна се той и отиде да си приготви багажа.

След като излезе, в стаята се възцари напрегнато мълчание. Дауни избягваше погледа на Мери Хортън, а Мери стоеше в центъра на стаята и не знаеше какво да направи.

— Доколкото си спомням, трябва да се извиниш на госпожица Хортън, Дауни — каза Рон, като погледна към дъщеря си.

Тя настръхна, а пръстите й се извиха.

— Проклета да съм, ако се извиня — изсъска тя. — След всичко, което ни причинихте, мисля, че ние с Мик заслужаваме извинение. Да обиждате съпруга ми така!

Рон я погледна със съжаление.

— Радвам се, че майка ти не е тук — каза той. — Винаги е казвала, че ще се промениш, че трябва да излезем от живота ти, но съм съвсем сигурен, че не е знаела, че ще се държиш така. Много се изхвърляш, моето момиче. Не е излишно да вземеш няколко урока за добри обноски, а да не говорим за съпруга ти!

— О, моля ви! — възкликна отчаяно Мери. — Много съжалявам, че причиних тези недоразумения. Ако предполагах, че ще стане така, никога нямаше да дойда, уверявам ви! Моля ви, не се карайте заради мен. Няма да си простя, ако съм причина да се скара семейството на Тим. Ако не смятах, че сега Тим има нужда от мен, с радост бих изчезнала от живота ви и от неговия също. Давам ви честната си дума, че щом Тим се възстанови от загубата на майка си, ще направя точно това. Никога повече няма да го видя и няма да ви причинявам болка или неприятности.

Рон стана от стола, върху който Тим го беше бутнал, и протегна ръка.

— Добре че всичко това излезе наяве. И без друго все някога щеше да се случи. Що се отнася до мен и съпругата ми, единственото, което ни интересува, е Тим. А той винаги ще има нужда от вас, госпожице Хортън. Последните думи на мама бяха: „Горкият Тим, грижи се добре за него, горкият Тим, горкият Тим!“. Аз смятам да направя точно това, госпожице Хортън, и ако онези, двамата на дивана, не го разбират, толкова по-зле за тях. Трябва да изпълнявам волята на мама, защото тя вече не е между нас. — Гласът му заглъхна, но той вдигна брадичка към тавана, преглътна няколко пъти и успя да продължи. — Двамата с мама невинаги сме се разбирали добре, но през изминалите години научихме много един за друг. Имахме прекрасни мигове и аз ще си спомням за тях с усмивка и чаша бира в ръка. Онзи там не би го разбрал — той наклони глава към дивана, — но мама щеше да бъде много разочарована, ако всеки ден в „Брега“ не вдигах за нея стария тост.

Мери трудно въздържа желанието си да се приближи до галантния възрастен мъж и да го утеши с прегръдка, но знаеше какво означава за него самообладанието му, така че тя остана с отпуснати рамене и с премрежения си поглед и тъжна усмивка се опита да му покаже, че го разбира напълно.