Колийн Маккълоу
Невъзможна любов (2)

2

Мери Хортън нави дългата си и много гъста коса на обичайния кок отзад, добави още две фиби и погледна отражението си в огледалото без радост или съжаление, а всъщност и без голям интерес. Огледалото беше качествено и представяше образа й без ласкателство или изкривяване. Ако се беше вгледала по-внимателно, щеше да види една ниска, доста набита жена, навлизаща в средната възраст, с бяла коса, безцветна като току-що отчупен кристал, но с лице с правилни черти. Не носеше грим, тъй като го считаше за загуба на време и пари, които суетата не заслужава. Очите й бяха тъмнокафяви и искрящо живи, будни очи, които допълваха решителните, малко груби черти на лицето й. Тялото й беше облечено в нещо, което колегите й отдавна бяха определили като униформа — снежнобяла блуза, закопчана догоре, върху която падаше гладко горната част на строго скроен ленен костюм. Подгъвът на полата й завършваше благоприлично под коленете, а самата тя бе достатъчно широка, за да не се повдига нагоре при сядане. Краката й бяха защитени разумно с плътен клин. Носеше черни обувки със стегнати връзки и дебели токове.

Обувките бяха излъскани до блясък, нямаше точица или петънце, които да накърняват белотата на блузата й, дори една гънка не разваляше съвършенството на ленения костюм. Да бъде винаги абсолютно безукорна беше мания на Мери Хортън. Младата й помощничка в офиса се кълнеше, че е виждала как госпожица Хортън си сваля дрехите и ги поставя на закачалка, преди да влезе в тоалетната, за да не се опетнят или измачкат.

Удовлетворена, че отговаря напълно на своите непроменливи изисквания, Мери Хортън постави една черна сламена шапка върху горната част на кока си, забучи с едно движение иглата за шапки, постави си черните ръкавици от ярешка кожа и придърпа огромната си дамска чанта към ръба на тоалетката. Отвори чантата и методично провери дали вътре има ключове, пари, носна кърпичка, пакетче салфетки, писалка и бележник, дневник за срещите, лична и кредитни карти, шофьорска книжка, пропуск за паркинга, безопасни игли, карфици, игла и конци, ножици, принадлежности за маникюр, две резервни копчета за блуза, отвертка, два вида клещи, фенерче, метална ролетка в сантиметри и инчове, кутия с патрони 38-и калибър и полицейски пистолет.

Тя беше майстор стрелец. Част от задълженията й включваха работа с банката за „Констабъл Стийл енд Майнинг“ и откакто прилежно простреля един бандит, който офейкваше със заплатите на „Констабъл Стийл енд Майнинг“ под мишница, в Сидни вече не можеше да се намери престъпник с достатъчно здрав стомах, за да се изпречи на госпожица Хортън на връщане от банката. Тя беше предала куфарчето си толкова хрисимо, с такова самообладание и липса на протест, че крадецът се почувствал в пълна безопасност. После докато се обръщал да избяга, тя отворила чантата си, извадила пистолета, прицелила се и стреляла. Сержант Хопкинс от полицейското управление по балистика в Ню Саут Уелс твърдеше, че тя е по-бърза с пистолета от Сами Дейвис-младши.

Останала да се грижи сама за себе си на четиринадесет години, тя бе живяла в една стая заедно с други пет момичета в Асоциацията на младите християни и бе работила като продавачка в Дейвид Джоунс, докато завърши вечерен курс за секретарки. На петнадесет години бе започнала работа като машинописка в обща канцелария на „Констабъл Стийл енд Майнинг“. Била толкова бедна, че носела едни и същи съвестно изгладени пола и блуза всеки ден, кърпела памучните си чорапи, докато те събрали повече кръпки, отколкото оригинална тъкан.

За пет години нейната работоспособност, ненатрапчивост и изключителна интелигентност я извели от общата канцелария до поста лична секретарка на Арчибалд Джонсън, управителен директор, но през първите десет години във фирмата тя продължила да живее в общежитието, да кърпи чорапите си отново и отново да спестява много повече, отколкото харчела.

Когато станала на двадесет и пет години, тя помолила Арчи Джонсън да я посъветва как да вложи спестяванията си. А по времето, когато навършила 30, вече била увеличила много, много пъти това, с което започнала. Впоследствие, на четиридесет и три години, тя притежаваше къща в „Артърмън“ — тих квартал за средната класа, караше много консервативен, но и много скъп британски „Бентли“, тапициран с естествена кожа и орехово дърво. Имаше вила на плажа и двадесет акра земя на север от Сидни. Правеше костюмите си при човека, който шиеше за жената на генералния губернатор на Австралия.

Тя беше много доволна от себе си и своя живот. Радваше се на малките угоди, които само парите могат да осигурят, държеше се почти затворено в работата и вкъщи, нямаше приятели освен петте хиляди книги, които запълваха стените на бърлогата й, и неколкостотин дългосвирещи плочи — предимно Бах, Брамс, Бетховен и Хендел. Обичаше да се занимава с градината и да чисти къщата. Никога не гледаше телевизия, не ходеше на кино. Също така никога не бе имала желание да има приятел.

Когато Мери Хортън излезе от къщата през предната врата, тя остана за момент на площадката, присви очи към светлината и огледа състоянието на градината си. Тревата се нуждаеше от косене, къде ли беше тоя проклетник, на когото плащаше, за да я подстригва през четвъртък? Не беше идвал от месец и ниско подрязаната зелена кадифена площ започваше да става туфеста. „Ужасно неприятно — помисли тя, — наистина ужасно неприятно.“

Във въздуха се носеше любопитен тътен, полузвук, полуусещане, нещо като едва чуто бум, бум, бум, което се промъкваше в костите и опитните жители на Сидни разбираха, че днес ще бъде много топъл ден, един от най-топлите за този век. Разцъфналите западноавстралийски евкалипти от двете страни на предната врата трепкаха със своите сини криви листа, немощно отпуснати надолу в протест-въздишка срещу смазващата жега, а японски бръмбари жужаха и пърпореха забързано между задушаващите се маси от жълти цветове на касията. Ред от прекрасни червени олеандри ограждаше каменната пътека към предната врата на гаража. Мери Хортън стисна устни и тръгна по нея.

И тогава започна дуелът, борбата, която се повтаряше всяка сутрин и всяка вечер през лятото. Когато се изравни с първия красив разцъфнал храст, той започна да крещи и мяука с необикновено силен разкъсващ звук, който звучеше в ушите й, докато й завъртя главата.

Чантата падна, ръкавиците бяха свалени. С твърда крачка Мери Хортън отиде до внимателно навития зелен градински маркуч, пусна водата до края и започна да напоява олеандрите си. Постепенно звукът започна да заглъхва, след като храстите поемаха влагата, докато накрая остана само един самотен бас профундо — „Бриик!“, идващ от храста, който беше най-близо до къщата. Мери размаха отмъстителен юмрук към него.

— Ще те спипам все пак, теб, стари мискинино! — изтърси тя през зъби.

— Бриииик! — отвърна хормайсторът подигравателно.

Ръкавиците бяха сложени, чантата си дойде на мястото. Мери продължи към гаража спокойна и уверена.

От мястото пред гаража можеше да се види нещото, което някога беше „съседното хубаво бунгало от червени тухли на госпожа Емили Паркър“. Мери мерна бъркотията с неодобрение, докато вдигаше вратата на гаража си, и огледа лениво тротоара.

Тротоарите на Уолтън стрийт бяха прекрасни. Състояха се от тясна бетонена пътечка и добре гледана широка ивица трева между пътечката и бордюра. През десетина метра от всяка страна на улицата растяха огромни олеандрови дървета — едно бяло, едно розово, едно червено, едно розово, в последователни квартети, които бяха гордостта на живеещите на Уолтън стрийт и една от причините обикновено Уолтън стрийт да печели награди в годишното градинско съревнование на „Хералд“.

Голям бетоновоз беше паркиран на улицата. Барабанът му се въртеше лениво, побутвайки един от олеандрите пред Емили Паркър, а дебел маркуч изпускаше кубици лепкав сив бетон върху тревата. Процеждаше се от тъжните, вцепенени клони на дървото, стичаше се и бавно се превръщаше в локви там, където тревата беше неравна, разплискваше се по павираната пътека. Устата на Мери се беше превърнала в тънка бяла линия на раздразнение. Какво, по дяволите, беше прихванало Емили Паркър, за да замаже червените тухлени стени на къщата си с това отвратително вещество? „Не можеше и да се говори за вкус, всъщност ставаше дума за липсата му“ — помисли си тя.

Един млад мъж стоеше гологлав на слънцето и наблюдаваше безстрастно оскверняването на Уолтън стрийт. От мястото, където беше, на около пет-шест метра, Мери Хортън го зяпна онемяла.

Ако беше живял преди две хиляди и петстотин години, Фидий и Праксит щяха да го използват за модел за най-великия Аполон на всички времена. Вместо да стои с такава огромна липса на самочувствие на някаква улица в Сидни и да изпитва забвението на смъртните, той щеше да живее вечно в хладните, гладки извивки на мрамора, а каменните му очи щяха да гледат с безразличие над поколения и поколения мъже, изпитващи страхопочитание.

Но той стоеше тук, сред лепкавата бетонна помия на Уолтън стрийт, очевидно член на строителната бригада на Хари Маркъм, тъй като носеше униформата им — къси каки панталонки с крачоли, навити точно до мястото, където долната извивка на задните части се появяваше, а талията на панталоните беше смъкната до хълбоците му. Освен панталоните и чифт дебели вълнени чорапи, обърнати надолу върху тежки работнически обувки, той не носеше нищо — нямаше риза, палто или шапка.

За момент, обърнат настрани към нея, той блестеше като живо, разтопено злато. Краката му бяха така красиво оформени, че за момент тя го помисли за бегач на дълги разстояния. И наистина такава беше формата на цялата му физика — дълга, нежна и грациозна, очертанията на гърдите му, докато се обръщаше към нея, се преливаха постепенно от широки рамене към изключително тесен ханш.

А лицето, о, лицето! То беше безупречно. Носът беше къс и прав, скулите високи и ясно изразени, устните — нежно изваяни. На мястото, където бузата му се спускаше към левия ъгъл на устата, имаше мъничък белег и тази миниатюрна резка го правеше тъжен, придаваше му израз на безпомощност, на детска невинност. Косата, веждите и миглите му бяха с цвета на узряла пшеница, още по-великолепни от слънцето, разливащо се върху тях. А огромните му очи бяха наситено яркосини като метличина.

Когато забеляза, че го гледа, той й се усмихна щастливо и усмивката изтръгна дъха на Мери Хортън от тялото във вид на неконтролирана въздишка. Никога не беше въздишала така през живота си. Ужасена от усещането, че е така омагьосана от неговата изключителна красота, тя внезапно се спусна към убежището на колата си.

Споменът за него остана с Мери през целия задръстен път до търговския център на Северен Сидни, където се намираше четиридесететажната административна сграда на „Констабъл Стийл енд Майнинг“. Колкото и да се опитваше да се концентрира върху тежкия трафик и предстоящите задачи за деня, тя не можа да го изхвърли от ума си. Ако беше женствен, ако лицето му беше просто хубаво или ако излъчваше някаква неопределена грубиянска аура, Мери би могла да го забрави толкова лесно, колкото нейната самодисциплина я беше научила да забравя всичко нежелателно или неприятно. О, господи, колко беше красив, колко пълноценно, колко отвратително красив! И тогава си спомни как Емили Паркър казваше, че строителите ще приключат днес. Продължи да кара мрачно и всичко в трептящата, бляскава мъгла от жега около нея започна някак си да се замъглява.