Колийн Маккълоу
Невъзможна любов (10)

10

През цялото лято Мери продължи да води със себе си Тим в Госфърд. Когато наближи април, а с него и есента, майката и бащата на Тим вече я познаваха доста добре, но само по телефона. Никога не покани Рон и Ес Мелвил в „Артърмън“, а и те не изявиха желание да ги посети. На никого от четиримата не му хрумна да се замисли дали всеки от тях имаше едно и също впечатление от Мери Хортън.

— Възнамерявам да взема отпуск и да ида на Големия риф тази зима, вероятно юли или август, и много бих искала да взема Тим с мен, ако нямате нищо против — каза тя на Рон Мелвил една неделна вечер.

— Леле боже, госпожице Хортън, направо сте прекалено добра с Тим! Може да дойде с вас, да, но само при условие че си плати разходите сам.

— Ако вие предпочитате така, господин Мелвил, в такъв случай, разбира се, но ви уверявам, че ще ми бъде много приятно Тим да бъде с мен просто като мой гост.

— Това е много, много мило от ваша страна, госпожице Хортън, но аз наистина мисля, че за Тим ще е най-добре да си плаща сам. Можем да си го позволим. Винаги бихме могли и ние сами да го заведем, ако се бяхме сетили за това, но някак си Ес и аз като че ли никога не излизаме по-далеч от Сидни.

— Напълно ви разбирам, господин Мелвил. Довиждане.

Рон затвори телефона, промуши палци през колана на панталона си и влезе в дневната, подсвирквайки.

— Хей, Ес, госпожица Хортън иска да вземе със себе си Тим до Големия риф през юли или август — обяви Рон, докато се опъваше удобно на дивана с крака по-високо от главата.

— Много мило от нейна страна — каза Ес.

Няколко минути по-късно под прозореца се чу трополенето на високи токчета, последвано от затварянето на задната врата. Една млада жена влезе в стаята, кимна им, седна с въздишка и захвърли обувките си. Тя едновременно приличаше и не приличаше на Тим. Височината и светлата коса бяха същите, но й липсваше абсолютното съвършенство на костната му структура, а очите й бяха кафяви.

— Струва ми се, че току-що видях загадъчната госпожица Хортън — промърмори тя, прозявайки се, като придърпа една табуретка достатъчно близо, за да качи краката си на нея.

Ес остави плетката.

— Как изглежда старото момиче?

— Не можах да видя много подробности, но е една такава набита и има глава със сребърна коса, с кок отзад — типична стара мома. Бих казала, че е някъде към шестдесет и пет, макар че не можах да видя лицето й. Каква кола, драги! Голям, черен „Бентли“, нещо като колата, в която се вози старата кралица Лизи. Фю! Фрашкана е с пари, струва ми се.

— Нямам представа за това, скъпа, но предполагам, че трябва да е доста добре, за да притежава всичките тия неща.

— Бая! Чудя се какво намира в Тим? Понякога ме тревожи… Ужасно много я харесва.

— О, Дауни, мисля, че това е хубаво — каза Ес. — Ставаш прекалено докачлива за Тим и госпожица Хортън.

— Какво значи ставам докачлива? — попита остро Дауни. — По дяволите, та той ми е брат! Не ми харесва това негово ново приятелство и това е. Какво всъщност знаем за госпожица Мери Хортън?

— Знаем всичко, което наистина трябва да знаем, Дауни — каза меко Ес. — Тя е добра към Тим.

— Но той е така погълнат от нея, мамо! Непрекъснато Мери това и Мери онова, докато някога не взема да го удуша!

— О, стига, Дауни, не бъди такъв копой! Звучиш ми като някаква завистница! — изръмжа Ес.

Рон се намръщи към Дауни.

— С кого беше тази вечер, скъпа? — попита той, сменяйки темата.

Раздразнението й изчезна и живите й, изключително интелигентни очи се усмихнаха към него.

— С управителния директор на някаква голяма международна компания за лекарства. Смятам да навляза в индустрията.

— Пълни глупости! Струва ми се, че индустрията смята да навлезе в теб! Как се справяш с толкова много типове едновременно, Дауни? Какво, по дяволите, виждат в теб?

— Откъде да знам? — Тя се прозя и се заслуша. — Ето идва и Тим.

Миг по-късно той влезе — уморен и щастлив.

— Здрасти, драги! — каза баща му весело. — Добре ли мина уикендът?

— Страшно добре, татко. Правим цветна градина около цялата къща и строим огнище от тухли на плажа, за да може да се готви навън.

— Звучи като че ли правите мястото като по книгите, нали, Ес?

Но Ес не отговори. Тя се изправи внезапно и хвана Рон за ръката.

— Хей, Рон, как може госпожица Хортън да говори с теб по телефона преди минута, а следващата да е отвън и да остави Тим?

— По дяволите! Тим, звънна ли ни по телефона госпожица Хортън преди няколко минути, точно преди да те остави?

— Да, татко. Тя има телефон в колата.

— Исусе Христе! Ти май нещо се надуваш, драги.

— Тя трябва да има телефон в колата си! — отговори Тим възмутено. — Каза ми, че на шефа й, господин Джонсън, понякога му се налага да говори спешно с нея.

— А защо не влезе за малко да поговори лично с нас, след като е била почти пред къщата? — подхвърли саркастично Дауни.

Тим сбърчи вежди.

— Не зная, Дауни. Мисля, че е малко притеснителна, точно както казваш, че съм аз.

Рон се вгледа в него объркан, но не каза нищо, докато Тим си легна. След това свали крака от дивана и седна така, че спокойно да вижда жена си и дъщеря си.

— Въобразявам ли си, момичета, или Тим малко се подобрява? Оня ден ми направи впечатление, че използва по-сложни думи отпреди, някакви по-изкилиферчени.

Ес кимна.

— Да, забелязала съм.

— И аз, татко. Очевидно госпожица Хортън прекарва част от своето време с Тим, като го учи.

— Да е жива и здрава и да й върви! — каза Ес. — Никога нямах търпението, както и учителите в училище, но винаги съм смятала, че Тим може да учи.

— О, стига, мамо! — прекъсна я Дауни. — След малко ще поискаш да й викаме Света Мери! — Тя се изправи рязко. — След като не можете да измислите нещо по-интересно от това да говорите за влиянието на тази жена върху Тим, аз си лягам!

Рон и Ес бяха оставени да гледат след нея, учудено и смутено.

— Знаеш ли, Рон, мисля, че Дауни малко ревнува от госпожица Хортън — каза Ес накрая.

— Но защо, по дяволите, ще ревнува?

— О, не зная, скъпи. Жените наистина са много собственически настроени понякога. Имам чувството, че Дауни се цупи, защото Тим не се върти толкова много около нея напоследък.

— Но тя би трябвало да е доволна! Тя винаги се е оплаквала, че Тим й се мотае в краката, а освен това колкото повече остарява, толкова повече си има свой собствен живот.

— Но тя е човек, миличък, тя не гледа така на нещата. Знаеш, може и да не ползваш нещо, но не го даваш на други.

— Е, ще трябва малко да се поотпусне, това е. Аз наистина съм доволен, че Тим си има госпожица Хортън, вместо да се върти тук и да чака Дауни да се прибере.

 

 

На другия ден Рон се срещна със сина си в „Сийсайд“, както обикновено, и се прибраха пеша в спускащия се здрач, защото дните ставаха все по-къси.

Когато стигнаха при задната врата, Ес ги чакаше със странно изражение на лицето. Държеше една тънка малка книжка с картинки в ръка и я размахваше възбудено пред Тим.

— Тим, скъпи, това твое ли е? — изпищя тя със светнали очи.

Тим погледна към книгата и се усмихна все едно си е спомнил нещо приятно.

— Да, мамо. Мери ми я даде.

Рон взе книжката, обърна я и погледна заглавието. „Котенцето, което мислеше, че е мишка“ — прочете бавно на глас.

— Мери ме учи да чета — обясни Тим, като се чудеше за какво е целият този шум.

— А можеш ли да прочетеш нещо вече?

— Малко. Ужасно е трудно, но не толкова, колкото писането. Но Мери не се ядосва, когато забравям.

— Учи те да пишеш, драги? — попита Рон, като едва можеше да повярва.

— Да. Написва ми една дума и аз я преписвам, така че да изглежда като нейната. Все още не мога да си напиша моя дума — въздъхна той. — Много по-трудно е от четенето.

Точно тогава се прибра Дауни, изпълнена с потисната възбуда, думите бяха на устата й, но за първи път в живота си тя се намери на интелектуалното място зад Тим. Родителите й дори не си направиха труда да я попитат от какво е толкова възбудена. Просто и казаха „Шшшъъът!“ и я придърпаха до тях около Тим.

Той прочете една страница в средата на книгата, без да му се налага да се замисля много за някоя дума или буква. А когато свърши, те крещяха и радостно викаха, потупваха го по гърба и рошеха косата му. Като се пъчеше като гълъб с голяма гуша, той отиде към стаята си, държейки малката книжка в двете си ръце с благоговение и се усмихваше. През целия си живот не бе имал по-върховен момент. Беше им доставил удоволствие, наистина им беше доставил удоволствие, накара ги да се гордеят с него, както се гордееха с Дауни.

След като Тим си беше легнал, Ес вдигна глава от безкрайната си плетка.

— Какво ще кажеш за чаша чай, скъпи? — попита тя Рон.

— Това май е наистина добра идея, старо момиче. Хайде, Дауни, ела с нас в кухнята като добро дете, а? Ужасно си тиха цяла вечер.

— Има парче хубав тъмен плодов сладкиш с портокалова заливка или ако искате пандишпан със сметана, които купих днес — обяви Ес, докато подреждаше чаши и чинийки на кухненската маса.

— Пандишпан със сметана — казаха Рон и Дауни в хор.

Въздухът беше приятно тръпчив, април беше към края си и най-лошите жеги вече бяха отминали. Рон се изправи, затвори задната врата и подгони един огромен молец с навит вестник в ръка. Уцели го, както се блъскаше безпомощно в светлината, и той падна сред златния дъжд от ситния прашец на крилата си. Вдигна го, докато още трептеше, занесе го до тоалетната и пусна водата.

— Благодаря, тате — каза Дауни и се отпусна. — Господи, мразя тия гадни неща. Пърхат и се блъскат в лицето ти. Винаги се страхувам, че ще ми се пъхнат в косата или нещо подобно.

Той се усмихна.

— Жени! Плашите се от всичко, дето хвърчи, лази и пълзи. — Взе си едно огромно парче от сладкиша и набута по-голямата част от него в устата си. — Какво има, Дауни, скъпа? — промърмори той нечленоразделно и облиза сметаната под носа си.

— Нищо, нищо! — отвърна тя приповдигнато, като отдели своето парче и поднесе с изящество малко парче към устата си на върха на малка виличка.

— Хайде, мила, не можеш да заблудиш своя старец! — каза той по-отчетливо. — Изплюй камъчето! Какво те тормози, а?

Дауни се понамръщи и остави вилицата, след това вдигна големите си, блеснали очи към лицето му. Те се смекчиха, когато го гледаха, защото тя беше истински привързана към него.

— Ако искаш да знаеш кървавите подробности, срамувам се от себе си. Имах си една собствена новина, когато се прибрах тази вечер и исках да ви я кажа, но когато видях, че Тим е в центъра на вниманието, малко се скапах. Знаеш ли, това е отвратително. Горкичкият ми брат! През целия си живот е отстъпвал на заден план след мен, а тази вечер, когато имаше какво да ни покаже и да ни накара да се гордеем с него, аз се ядосах, защото ми бе откраднал първенството.

Ес се присегна и я потупа по ръката.

— Не се притеснявай, мила. Тим не разбра, че нещо не е наред, а това е най-важното, нали? Ти си добро момиче, Дауни, сърцето ти е на място.

Дауни се усмихна. Изведнъж тя стана съвсем като Тим и беше лесно да се отгатне защо има толкова много приятели.

— Ех, старото ми момиче! Какво успокоение си ти, скъпа. Винаги можеш да измислиш и да кажеш нещо хубаво или нещо, с което да изтеглиш жилото навън. — Рон се ухили. — Освен когато се нахвърлиш върху мен. Отвратителна стара бухалка си ти, Ес!

— Какво друго може да се очаква от един дърт пияндур като теб?

Всички се засмяха. Ес наля чая. На дъното на всяка чаша имаше мляко, а отгоре се сипваше запарката, която беше черна и силна като утайка от кафе. Получаваше се тъмнокафява напитка, с матов оттенък от млякото. Всички подсладиха чая си обилно и изпиха парещата напитка наведнъж. Чак след като бе налято повторно, продължиха разговора си.

— Какво беше това, дето искаше да ни го кажеш, Дауни? — попита майка и.

— Ще се омъжвам.

Настъпи гробна тишина, нарушена от шума, с който Рон приземи чашата си в чинийката.

— Ето това е бомба! — каза Рон. — Господи Исусе и всички ангели, каква бомба! Никога не ми е хрумвало, че ще вземеш да се омъжиш, Дауни. Леле боже, къщата ще бъде празна без теб!

Ес погледна нежно към дъщеря си.

— Е, скъпа, знаех си, че някой ден ще се оплетеш, а ако това искаш, щастлива съм за теб, истински щастлива. Кой е той?

— Мик Харингтън-Смит, моят шеф.

И двамата се вторачиха към нея.

— Но това не е ли онзи тип, с когото никога не се разбра, защото смята, че мястото на жените е в кухнята, а не в изследователската лаборатория?

— Това е той, моят Мик! — отговори Дауни весело и се ухили. — Мисля си, че е решил, че единствено като се ожени за мен, ще ме изкара от лабораторията и ще ме върне в кухнята, където ми е мястото.

— Малко е трудно да се оправяш с него, нали? — попита Рон.

— Понякога, но не ако знаеш как да подходиш. Най-лошият му недостатък е, че е сноб. Сещаш се за кои говоря — училище в Кингс, къща в Пойнт Райпър, предшественици, които са дошли с първия кораб — само че не са били затворници, разбира се, или ако са били, семейството им не признава това днес. Но не след дълго аз ще го отуча от всичко това.

— Как така ще се жени за такава като теб тогава? — попита Ес злъчно. — Не знаем кои са нашите предшественици, освен че най-вероятно са били крадци и главорези. А Сърф стрийт Куги не е точно най-шикозният адрес в Сидни, нито пък Рандуик Хай — най-шикозното девическо училище.

Дауни въздъхна.

— О, мамо, не се притеснявай за това! Важното е, че той иска да се ожени за мен и знае точно откъде, как и от какво идвам.

— Не можем да си позволим голяма, скъпа сватба, скъпа — каза Ес тъжно.

— Имам някакви пари, които аз съм спестила, така че мога да платя всякаква сватба, която пожелаят родителите му. Лично аз се надявам, че те ще предпочетат една скромна сватба, но ако искат нещо голямо и разточително, ще получат нещо голямо и разточително.

— Ти ще се срамуваш от нас — каза Ес с треперещ глас и сълзи в очите.

Дауни се изсмя и протегна ръце нагоре, докато нежните мускули изпъкнаха под красивата й кафява кожа.

— За нищо на света, драги! Защо, по дяволите, трябва да се срамувам от вас? Осигурихте ми най-добрия и най-щастливия живот, който може да си представи едно момиче. Отгледахте ме, без да получа всички главоболия, неврози и проблеми, които всички на моята възраст като че ли имат. Всъщност трябва да ви кажа, че сте свършили страшно по-добра работа при моето отглеждане, отколкото родителите на Мик са направили с него. Той или харесва мен и моето семейство, или ще трябва да ни преглътне, това е всичко. Трябва да е привличане на противоположностите — продължи тя малко по-замислена. — Защото ние наистина нямаме нищо общо, освен мозъците. Както и да е, той е на тридесет и пет и е имал възможност да си избере която си иска от всички момичета със синя кръв, които Сидни може да предложи през последните петнадесет години. А в края на краищата той си избра добрата, стара и обикновена Дауни Мелвил.

— Е, това е точка в негова полза, струва ми се — каза тежко Рон и въздъхна. — Не мисля, че някога ще дойде да изпие една-две бири с Тим и мен в „Сийсайд“. Скоч и вода в някой лъскав бар е по̀ в стила на такива типове.

— Сега е така, но не знае какво губи. Само почакай! В края на годината ще съм го научила да идва с вас в „Сийсайд“.

Ес се изправи внезапно.

— Оставете всичко така, аз ще оправя сутринта. Лягам си, уморена съм.

 

 

— Горкичката Дауни, хич няма да й е весел семейният живот с такъв пуяк като тоя — каза Ес на Рон, докато се настаняваха в удобното си старо легло.

— Не ми се ще да споря с теб, Ес — отвърна мрачно Рон. — Бих искал да не е толкова умна, тогава щеше да се омъжи за някой обикновен младеж от тези наоколо и да се установи в обикновена стандартна къща в Блектаун. Но Дауни не харесва обикновени младежи.

— Е, надявам се всичко да е наред, но не мога да си го представя, освен ако тя не прекъсне връзките си с нас, Рон. Тя няма да хареса това, но мисля, че ние трябва постепенно да се отдръпнем от живота й, след като се омъжи. Нека изгради късче за себе си в техния свят, защото това е светът, в който ще възпитава неговите деца, нали?

— Напълно си права, старо момиче. — Той гледаше в тавана и примигваше с усилие. — Тим е този, на когото ще му липсва. Горкичкият, няма да разбере.

— Не, той е като малко дете, Рон, паметта му е къса. Знаеш го какъв е, бедничкият ми. Ще му липсва, както на малко дете първоначално, но после някак си ще я забрави. Още по-добре е, че си има госпожица Хортън, струва ми се. Допускам, че тя няма да е вечно наоколо, но се надявам, че ще е наблизо достатъчно дълго, за да го стегне покрай сватбата на Дауни. — Поглади ръката му. — Животът никога не се получава както се надяваш, нали? По едно време някак си си мислех, че Дауни изобщо няма да се омъжи, че тя и Тим ще приключат дните си, споделяйки тази стара къща, след като нас вече ни няма. Тя ужасно много го обича. Но аз съм доволна, че прави този скок, Рон. Както бях й казвала много пъти — не очакваме да пожертва живота си заради Тим. Не би било правилно. И все пак… Продължавам да си мисля, че малко ревнува от госпожица Хортън. И този годеж е толкова внезапен. Тим си намира приятел, а носът на Дауни е малко натрит, защото госпожица Хортън си е направила труда да го учи да чете, а Дауни никога не го направи и в следващия момент — бум! — тя отива и се сгодява.

Рон се протегна и угаси светлината.

— Но защо точно този, Ес? Даже не съм и помислял, че го харесва.

— О, но той е доста по-възрастен от нея, а и тя наистина е поласкана, че той е избрал нея сред всички тези със синята кръв, които е можел да има. Вероятно е и малко уплашена също, малко пообъркана от средата му и от факта, че й е шеф. Може да имаш целия ум на света и пак да не бъдеш по-разумен от най-тъпия глупак в Калън парк.

Рон се смъкна надолу, докато главата му намери постоянното си място на възглавницата.

— Е, любов, ние нищо не можем да направим, нали? Тя е на двадесет и една и при всяко положение никога не се е вслушвала много в нас. Единствената причина, поради която не е загазила с нещо досега, е, че е ужасно интелигентна, невероятно интелигентна и чаровна. — Рон я целуна по устните. — Лека нощ, скъпа. Уморен съм. Ти не си ли? Цялото това бурно вълнение.

— Прав си — прозя се тя. — Лека, скъпи.