Зейн Грей
Железният път (9)

Нил дежури до леглото й цели два дни и две нощи, с изключение на няколко часа, когато тя задрямваше и когато го сменяваше Кинг. Понякога девойката идваше на себе си и познаваше Нил, но в повечето случаи бълнуваше трескаво, хвърляше се и стенеше или лежеше като мъртва. Най-после, на третия ден, надеждата у Нил се възвърна. Девойката се събуди, изтощена и намръщена, но спокойна и разумна. Нил я заговори сериозно, описа й накратко нейната трагична съдба и я помоли да пропъди спомените си. После се опита да привлече вниманието й към новата околна среда. Тя го слушаше, но думите му, изглежда, не й правеха особено впечатление. С мъка успяваше да я накара да яде. Тя не искаше да се помръдне. Най-после Нил й даде да разбере, че трябва да се завърне в инженерния лагер, където го чакаше работа. Обеща, че ще се върне скоро, за да я посети. Тя не каза нито дума и дори не вдигна очи, когато той излезе.

Когато Ред доведе конете навън пред колибата, към тях приближи Слингерленд.

— Слушайте, синко, няма защо да се тревожите — каза той. — Тя пак ще стъпи на краката си.

Нил поклати глава.

— Аз не съм толкова сигурен. Но нека се надяваме за най-хубавото. Слингерленд, бъдете внимателен, доколкото можете, към бедното същество. По възможност по-често ще прескачам насам. Когато се съвземе дотолкова, че започне да говори разумно, ще научим дали има роднини. В такъв случай ще намеря средства и пътища, за да я изпратя вкъщи. Ако пък не — тогава ще направя за нея онова, което е по силите ми.

— Синко, харесва ми фактът, че се чувствате отговорен за детето!… Всичко хубаво и елате пак.

После се разделяха. Каубоят подкара коня си в оня постоянен и спокоен тръс, с който се щадят силите на животното и същевременно се напредва бързо. След три часа непрекъснато яздене ги поздрави гласът на часовия и малко след това те бяха в лагера.

Почти веднага след тяхното пристигане се завърнаха и инженерите, изтощени, изпратени и измърсени от работата, но все пак в необикновено добро настроение. Те бяха прекарали трасето през прохода Черман и сега, когато линията се спущаше от върха през вододела, мъчнотиите бяха намалели. Отсъствието на Нил беше почувствувано от всички, защото много им липсваха услугите му. Но всички мъже се радваха за спасението на младото момиче и бяха състрадателни в любопитството си. На Нил се струваше, че началникът го гледа със странен и изпитателен поглед, сякаш през кратковременната си раздяла неговото държане и лицето му се бяха променили. Сам Нил беше почувствувал особена душевна промяна в себе си. Той не можеше да забрави девойката, нейната безпомощност и неволя.

„Това е смешно, казваше на себе си. Но… защо пък смешно? Мъчно ми е за нея.“

И си спомняше чудната промяна в очите й, когато сянката на ужаса и на кървавата смърт избледняваше пред естествените пориви на младостта, на живота и на надеждата.

На другия ден Нил показа пред щаба на инженерите още по-ясно от всякога своите способности и заслужи отново тяхното поощрение на началника. Обичаше похвалите на своите началници и започна да вярва от сърце и душа във великото бъдеще на железницата. И тази седмица на усилена работа предизвика неведнъж оплакванията на верния помощник Кинг.

Лари се ядосваше на ботушите си и охкаше силно, когато ги сваляше от краката си. Подметките им бяха напълно скъсани и той ги гледаше тъжно.

— Горе главата, Ред — каза Нил на края на седмицата. — Какво ще кажеш за една малка почивка? Ще отидем при Слингерленд!

Червендалестото лице на каубоя се сви бавно в хитра усмивка.

— А аз се чудех защо бързаш напоследък така дяволски — каза той. — Нищо не би ме зарадвало повече. С удоволствие бих искал да узная какво е станало с нашата девица.

— Преди това ще трябва да обиколим лагера, за да видим какво ще можем да вземем за нея, Ред.

— Изглежда, ти чисто и просто възнамеряваш да крадеш? — каза Кинг, леко изненадан.

— Не, ние ще се помолим. Но ако не получим така онова, което ни трябва… е, по дяволите, ще задигаме. Напред, Ред!

Двамата набързо претърсиха малкото си вещи и великодушно отделиха всичко онова, което би могло да послужи на една нещастна девойка, попаднала в тази пустинна страна. После тръгнаха из лагера. Всички от щаба дадоха по нещо. Шефът погледна развълнуваното лице на Нил и за миг по строгите му черти се плъзна усмивка — тъжна, но изпълнена с топлота.

Рано на другата сутрин Нил и Кинг се отправиха по познатия път към колибата на Слингерленд.

Когато стигнаха до долината и потока, който водеше към колибата, слънцето вече припичаше. Пролетта ухаеше във въздуха. Смарагдовият цвят на шумата на тополите и върбите се примесваше с тъмнозелените багри на боровете. В тревата покрай пътя бяха нацъфтели звънчета, теменужки и някакви жълти цветя, които Нил не познаваше. В бистрите вирове играеше пъстърва. През целия път до слуха на двамата конници долиташе мелодичното бръмчене на пчелите и песните на птиците.

Слингерленд ги забеляза отдалеч, посрещна ги и ги поздрави сърдечно.

— По-добре ли е? — запита Нил направо.

— Не, още не. — Слингерленд поклати рошавата си глава. — Не иска да яде, не се помръдва, не говори. Измъчва се до смърт. Три пъти попита кога ще дойдете пак. А после — нищо. Забрави ви.

Нил слезе, откачи пакета от седлото, постави го на земята, разседла коня и го пусна. Движенията му бяха като на автомат, но вътрешно той беше загрижен.

— Къде е девойката?

— Ей там, под боровете, при извора на потока. Това е единственото място, където отива. Мисля, че й прави удоволствие да слуша плясъка на водата. И все този стар страх!

— Напред, Лари — каза Нил.

— Върви сам, не е моя работа да се разправям с девици…

Мястото беше тихо, напоено с дъха на цветята, сенчесто, изпълнено с мелодията на ромонещата вода. Изведнъж той забеляза нейната малка, свита фигура. В момента, когато я видя, се почувствува едновременно и радостен, и тъжен. Когато чу стъпките му, тя бързо скочи и се извърна. Той все още си спомняше очите й, но това лице му се видя чуждо. То беше отслабнало и бледостта му се беше усилила.

— Боже мой, тя ще умре — прошепна Нил. — Какво да направя… какво да й кажа?

Той се запъти с бавни крачки право към нея. Почувствува втренчения поглед на очите й и се обърка.

— Хей, донесох ви някои неща. — Той се опита да придаде весел тон на гласа си.

— О… това… сте вие? — произнесе тя със запъване.

— Да… Нил. Надявам се, не сте ме забравили.

У девойката настъпи едва забележима промяна. „Но — помисли си Нил — тази промяна не е в чертите й, защото никой мускул не се помръдна, а бледостта остана. Трябва да е в очите.“

Той се наведе, за да развърже пакета.

— Донесох ви сума неща. Надявам се, ще ви послужат. Ето…

Но тя не гледаше разтворения вързоп, изобщо не му обръщаше внимание. Седеше пак като преди свита и втренчила поглед мрачно във вълните на потока. Отчаян, Нил я погледна и започна да мисли, че само с безкрайно търпение, сила и желязна воля ще може да я откъсне от черните й спомени и така да даде поне малка възможност на природата да извърши своето. Той виждаше колко малко е подготвен за тази работа. Но невъзможното и недостижимото винаги го бяха мамили. Стисна зъби и се закле, че ще действува с такта на жена, с търпението на светец, с изкуството на лекар и с любовта на баща само за да спаси тази девойка от гроба, до който тя беше толкова близо. После докосна рамото й.

— Ще можете ли да ме разберете?

— Да — промърмори тя. Гласът й беше глух, сякаш идваше някъде отдалеч. Ясно се виждаше, че говоренето я измъчва.

— Аз спасих живота ви.

— О, по-добре да ме бяхте оставили да умра.

Нил не можа да изкопчи от нея нито дума повече. Той промени темата и започна да й показва предметите, които беше донесъл: кърпи, шал и огледало. Принуди я да разгледа нещата. Тя не се интересуваше от огледалния си образ. Той се опита да събуди суетата в нея, но напразно.

— Косата ви е съвсем разрошена — каза той и извади гребен и четка. — Ето, срешете се.

— Не, не, не — простена тя.

— Е добре, тогава аз ще сторя това вместо вас.

Изненадан, че тя не се възпротиви, както той очакваше, Нил започна да заглажда разрошените й плитки. В сериозната си задълбоченост той и не помисли колко странни биха се видели действията му на някой случаен наблюдател. Беше така залисан в работата си, че не забеляза бавното приближаване на Лари Кинг.

Отначало каубоят беше безкрайно изненадан, след това се озъби от удоволствие. Девойката, изглежда беше дошла на себе си и нямаше вече от какво да се страхуват.

— О, чудесно! — извика той със свойствения си провлачен глас. — Нил, отдавна знаех, че си любител на женския пол.

Лари седна на тревата до двамата.

Лицето на девойката беше полузакрито от косата й. Тя беше навела глава. Нил хвърли предупреждаващ поглед към Кинг, който трябваше да му каже, че не бива да си позволява повече шеги.

— Приятелят ми, каубоят Лари Ред Кинг — каза Нил. — Той беше с мене, когато аз… когато ви намерих.

— Лари… Ред… Кинг — промърмори девойката. — Казвам се Ели.

Нил беше успял отново да разбие упоритата й потайност. Нейният отговор толкова го изненада, че той изпусна четката и впери поглед в Лари. От лицето на каубоя изчезна веселият израз. Той се вгледа в девойката и чертите му добиха загрижен вид.

— Ели… радвам се, че се запознах с вас — заекна той. Нил никога не беше долавял такова дълбоко чувство в гласа му. След като още веднъж се вгледа в тъжното й бледо лице, каубоят стана и замислен се отдалечи със своите провлачени крачки.

— Значи наричате се Ели? — каза Нил. — Ели… и по-нататък?

От сто негови въпроса тя отговаряше едва на един. Тези думи също не проникнаха до мозъка й.

— Искате ли сега да сплетете косата си? — запита той.

Отговорът беше тихо и монотонно „не“. Ръцете й обаче се вдигнаха и механично започнаха да я сплитат. Накрай той успя да я накара да се разходят край потока, а също да хапне и да пийне малко.

Вечерта Нил се чувствуваше толкова изтощен, като че ли през целия ден се беше катерил по планини. И все пак мисълта, че е в състояние да принуждава девойката към едно несъзнателно и пасивно послушание, му даваше надежда.

На другия ден състоянието на Ели се подобри едва забележимо. Един час преди залез-слънце Нил реши да напусне колибата и заповяда на Лари да доведе конете. След това отиде при Ели.

— Ели!

Повтори няколко пъти това име, докато тя го чу и вдигна глава. Дълбочината и трагичната безпомощност на нейните очи го измъчваше.

— Сега ще се завърна в лагера. Скоро ще дойда пак.

Девойката хвана ръката му с бързо движение.

— Не си отивайте! — замоли го тя. В очите й се четеше страх.

Нил стоеше като ударен от гръм. Молбата й беше неочаквана и изпълнена с жар. Същевременно той изпита някаква особена радост. И той търпеливо започна да й обяснява, че трябва да отиде на работа и скоро ще се върне, за да я посети. Но още докато говореше, тя изпадна отново в своята глуха и мрачна безучастност.