Зейн Грей
Железният път (75)

Самият вид на Уорън Нил преобрази живота на Ели Ли. Срамът, че беше принудена да седи на една маса с озверени хора, болките, които изпитваше под ударите на Дураде, страхът, че в следния миг той ще стори с нея най-страшното или ще я убие, неочакваната и страхотна среща между него и баща й — всичко това избледня пред чудната истина, че Нил е дошъл.

Тя го позна с помрачен поглед. Видя как с един скок се намери пред баща й, за да се справи с побеснелия от гняв Дураде. Девойката ги гледаше, без да се страхува за него и без да съжалява испанеца.

Почувствува смътно, че пада, че я изнасят, в съзнанието й се мяркаха светлината, прахът и шумът на улицата, някакви мъже и тихи гласове. След това почувствува, че лежи в някакво легло, а до нея дружелюбно е застанала някаква жена, която й говори нещо, че поглъща онова, което се поднася до устата й, че отговаря на някакви въпроси и я преобличат в други дрехи. Живееше сякаш в някаква мъгла. Знаеше всичко, каквото става, но съзнанието й се въртеше само около един-единствен факт — присъствието на Нил. Когато най-после я оставиха сама, тя постепенно се отърси от това състояние и в нея остана само трескавото напрежение на любовта. Отчаянието й беше изчезнало. Смелостта, която я беше крепила през всичките тези дълги и мрачни часове, беше изпълнила задачата си.

Тя лежеше на легло в малко помещение, отделено от съседна по-голяма стая само с перде. През пердето се процеждаше светлина и долитаха тихи гласове. После чу бързи мъжки стъпки. Една врата бе отворена.

— Поздравявам ви, Ли. Отървахте се леко! — извика гърлест глас с остър заповеднически тон.

— Да, генерал Лодж, за малко щяхме да видим дебелия край — отговори друг глас тихо и пресипнало.

Ели полека се изправи. В ума й бавно се изясни фактът, че в съседната стая бяха баща й, Елисън Ли, и генерал Лодж, бившият началник на Нил.

— Нил се е справил с Дураде и едва не го е убил! — каза възбудено генералът. — Току-що научих това от Макдермот, сигурен човек… Нил бил улучен от куршум, а може би и намушкан с нож.

Ели скочи.

— Нил! — повтори Елисън Ли пресипнало. След това се чу шум от падане на стол.

— Да, Елисън, така е — подхвърли чуждият глас. — Улицата гъмжи от хора… всички говорят за случката… всички са на крак.

В стаята влязоха и други хора.

— Тук ли е Нил? — запита генерал Лодж.

— Опитват се да го задържат в бюрото. Всички искат да го потупат по рамото… Дураде не беше много любезен — отговори някой.

— Дълбока ли е раната?

— Не знам. Така изглежда.

— Полковник Дайлън, виждали ли сте Нил? — продължи острият, развълнуван глас.

— Да. Изглежда като замаян. Навярно е тежко ранен, но се движи със сигурни крачки. И никой не може да го спре.

Последва кратко мълчание. После генерал Лодж запита:

— Ли, искате ли да говорите с Нил?

Мълчание.

— Не — гласеше студеният отговор. — Не е нужно. Той може би ме спаси от много лошо положение. И аз съм му благодарен. Ще го наградя.

— Как? — прозвуча гласът на генерал Лодж.

— Със злато, разбира се. Нил беше комарджия. Навярно отдавна е имал зъб на Дураде… Мисля, че не е нужно да се срещам с него. И без това съм достатъчно разтревожен. По-добре е да избягна нови неприятности.

— Изслушайте ме, Ли! — извика бързо генерал Лодж. — Нил е чудесен човек — най-храбрият и най-добрият инженер, който съм виждал някога. Предрекох му чудесно бъдеще и всичко се изпълни.

— Това не ме интересува.

— Но вие ще го чуете, каквото ще да става. Той спаси живота на това момиче, което се оказа ваша дъщеря. Взе я под закрилата си. Обичаше я и беше сгоден за нея… А после, когато я загуби, едва не полудя от мъка и точно това за малко не го погуби.

— Не вярвам. Него го погубиха комарът, пиянството и жените.

— Мамите се!

— Извинявайте, господин генерал. Ако, както твърдите вие, между него и нещастната ми дъщеря е имало по-тесни връзки, защо тогава той е седял на една маса с комарджии и паднали жени?

— След малко вие ще чуете и други неща от мен — отговори генералът разгорещено. — Но ние губим време. Няма да настоявам да приемете Нил. Това е ваша работа. Според мен най-малкото, което би трябвало да сторите, е да му благодарите. Съветвам ви сериозно да не му предлагате пари. Обаче аз настоявам да му позволите да види момичето.

— Не!

— Човече!… Ей, Макдермот, доведете Нил!

Ели слушаше странния разговор със страх и вълнение. Някакъв непреодолим магнит я теглеше към пердето, което беше уловила с треперещи ръце, готова, но безсилна да го дръпне и да влезе в стаята. Зад това перде се намираше един приятел на годеника й, когото тя чувствуваше, че ще обикне, и един неприятел, когото сякаш вече мразеше. Тя чувствуваше, че само смъртта може да попречи на срещата й с Нил.

— Генерал Лодж, аз не изпитвам никакви симпатии към Нил — чу се студеният глас на Елисън Ли.

Никой не отговори. Последва тихо покашлюване. В коридора проехтяха стъпки и далечни гласове.

— Вие забравяте — продължи Ли — какво се случи само преди няколко часа, когато влакът ви беше спасен от Касе: малкото тефтерче между зъбите му с писмото за Нил от онази жена от Бентон… Онова, което вашият инженер прочете, е достатъчно. Ние всички чухме, че Нил я е ударил и я е убил… И че тя, умирайки, още го обича… Вие си спомняте, нали, генерал Лодж?

— Не мога да откажа. Но…

— Тук няма никакво „но“.

— Писмото говори срещу Нил. Не ще се опитвам да смекчавам фактите. Но аз познавам мъжете. Живеем в ужасни времена. Възможно е в яда си Нил да е ударил тази жена… Но да я е убил — не!

Едва сега на Ели стана ясен смисълът на разговора. Двамата мъже говореха за Бюти Стентън, онази хубава руса жена, с тъжни очи, която Лари Кинг застреля. Какъв хаос от събития! Тя можеше да каже на мъжете защо е умряла Бюти Стентън. След това в ума й като искра блесна нова мисъл — лошите думи, които беше чула, и сърцето й се сви от болка. Те мислеха, че Бюти Стентън е обичала Нил — за секунда цялото помещение като че ли потъна в дълбок мрак.

После тя отново долови онзи глас.

— … Вие ще останете тук — също и вие, полковник Дайлън… Никой да не напуща помещението… Ли, можете да се отдалечите, ако искате. Ние обаче ще поздравим Нил, ние… и Ели Ли.

Ели дръпна пердето. Никой не я забеляза. Всички гледаха към вратата, зад която се чуваха тежки стъпки. Влезе ирландец, а след него друг едър човек. В измъчената душа на Ели неочаквано настъпи мир. Беше Нил.

Младият инженер бавно пристъпи напред. Следваше го и трети човек. Ели го позна по коженото му облекло. Нил се извърна и светлината падна върху лицето му. От сърцето на Ели се изтръгна пронизителен вик, за да замре върху устните й. Нима това беше нейният млад, лъчезарен и изпълнен с надежда Нил? Тя го позна и въпреки това той й се виждаше чужд. Нил стоеше гологлав между мъжете. Бързият й поглед видя посивелите коси край слепите му очи, очите, които сякаш гледаха от дъното на някакъв страшен ад и едно лице, бледо като смъртта, измъчено и сгърчено от вълнение.

— Мистър Ли! — продума той бавно, докато петното на ризата му се надигаше и падаше заедно с дишането. — Съжалявам само за едно: че не накарах Дураде да ви каже истината… Той ви излъга… Той искаше… да си отмъсти… на майка й… чрез Ели… Онова, което каза за Ели… беше лъжа… лъжа, черна като сърцето му. Бог е пазил Ели Ли. Това не беше щастие… Не беше случайност… Това беше нейната невинност… Хок умря, за да я спаси; умря и Енклайф, а също и приятелят ми Лари Кинг! Тези хора — пропаднали създания — отдадени на дявола; дори и те почувствуваха нейната невинност и това разпали благородните им чувства… Това е доказателството… ако изобщо се нуждаете от доказателство!

Гласът на Нил се превърна в шепот, очите му напрегнато се впериха в студените черти на Елисън Ли.

— Благодаря ви за услугите, които направихте на мене и на дъщеря ми — каза Ли. — Какво мога да направя за вас?

— Господине… аз… аз…

— Мога ли да ви възнаградя по някакъв начин?

Ярка червенина прогони бледостта от лицето на Нил.

— Не искам… нищо повече… освен да ми повярвате.

Гласът на Ли запази предишната си студенина.

— Бих искал да ви задам един въпрос — каза той. — Генерал Лодж ми съобщи, че преди известно време сте спасили живота на дъщеря ми… Можете ли да ми кажете какво е станало с майка й?

— Тя падна убита от сиуксите. Видях гроба й.

Лицето на Елисън Ли потръпна. За миг той се извърна настрана. Ръката му се сви в юмрук. Той хапеше устните си. Тези признаци на дълбоки чувства освободиха наблюдателите от напрежението и те започнаха неспокойно да се раздвижват.

Ели стоеше като вкаменена.

— Къде заведохте дъщеря ми? — запита Ли след няколко секунди.

— При приятеля ми Слингерленд — каза Нил и посочи облечената в кожи фигура. — Тя живя в колибата му. Малко по малко се съвзе от сътресението, което беше отнело разсъдъка й за известно време… И един ден, когато Слингерленд бил излязъл, тя паднала в ръцете на бандитите.

— Вие сте били… влюбен в дъщеря ми?

— Да.

— И сте се сгодили за нея?

— Разбира се — отвърна Нил.

— На всичко това трябва да се сложи край.

— Разбирам. Аз не очаквах… не вярвах…

Много пъти в живота си Ели Ли се беше страхувала, че сърцето й ще се пукне, но сега разбра, че още не е изпитвала най-дълбоката болка. Защо ли той не се обърнеше? Там стоеше тя, Ели Ли, неподвижна и безмълвна, горяща от желание да изобличи тези лъжи.

— Е, добре, Нил… Щом не искате да приемете никаква награда от мен, да прекъснем този мъчителен разговор — каза Елисън Ли.

— Съжалявам. Ще ви моля само за едно: да ми позволите да видя само за един миг Ели.

— Не, тази среща може да има лоши последици. Не искам да рискувам да ми се попречи да замина със следващия влак.

— Да я отведете… на изток! — каза Нил повече на себе си.

— Разбира се.

— Тогава… аз… ще си отида! — промърмори Нил замаяно.

В този миг пристъпи генерал Лодж. Лицето му беше мрачно, извивката на устните му — строга.

Неговото движение сякаш развали чудната магия, която беше обхванала и вцепенила Ели. Тя почувствува, че в душата й бликнаха необикновени сили. Да, тя щеше да покаже на тези луди мъже на какво е способно едно женско сърце.

— Ли, бъдете великодушен — продума генерал Лодж.

— Казах вече — не! — отговори грубо Ли.

— Но защо, за Бога?

— Защо ли? Имам за това основания — каза възбудено Ли.

— А ако подозрението ви е лъжливо? Ние не прочетохме цялото писмо.

— Попитайте го.

Генералът се обърна към Нил.

— Кажете ми истината, момчето ми: обичаше ли ви Бюти Стентън, ударихте ли я и…

Гласът му сякаш пресекна. Нил го погледна и по лицето му се плъзна скръбна сянка.

— За мой срам… това е вярно.

В този миг се втурна напред и Ели.

— О, Нил! — извика тя.

Цялото му тяло неочаквано потръпна. Ели се хвърли в прегръдките му. Никой човек, никаква скръб, никаква тайна и никакви пречки — нищо не би могло да я спре в този миг, защото тя видя как гласът й преобрази Нил. Една дивна, страшна секунда тя беше в прегръдките му като сляпа и с разтуптяно сърце. След това отстъпи назад и хвана с две ръце гърдите му.

— Чух всичко! — извика тя. — Не зная какво е писмото на Бюти Стентън… Но ти не си я убил. Уби я Лари. Аз лично видях.

— Ели! — прошепна той.

Най-после схвана, че тя, наистина невредима духом и тялом, е при него; и всичко онова, което го беше направило чужд, стар, мрачен и тъжен, изчезна и неочаквано го промени.

— Ти много добре знаеш, че Лари направи това! — извика Ели умолително. — Защо мълчиш?

— Да, зная. Но аз направих нещо по-лошо. Аз…

Тя видя, че той трепери в мъчително разкаяние. Болката, която той изпитваше, сякаш извираше от сърцето му.

— Нил, тя те е обичала!

Той наведе глава.

— О! — викът й беше почти безгласен, изпълнен с неизказана мъка от неочакваното съзнание за трагичната съдба. — А ти… ти…

Елисън Ли пристъпи между двамата.

— Виждате ли? Тя знае всичко… Вървете си… ако щадите поне малко момичето!

— Тя знае… какво знае? — изпъшка Нил отчаяно.

Ели чувствуваше, че става някаква жестока и подла измама, някакъв призрачен кошмар — някаква злощастна съдба, която откъсваше от ръцете й Нил.

— Сбогом, Ели!… Бог да те благослови! Ще бъда щастлив… понеже зная… че ти — гласът му пресекна и по страните му започнаха да се стичат сълзи. Чертите на лицето му бяха изпити не от съзнанието за виновност, а от болка, която му причиняваше тази раздяла. Каквото и да беше направил, то не можеше да бъде низост.

— Не, ти не бива да ме напускаш!… — И тя протегна двете си ръце. — Прощавам ти!

Но Нил, подкрепян от Слингерленд с бързи крачки прекрачи прага и светът отново стана за Ели Ли черен и празен.