Зейн Грей
Железният път (71)

Пустинният вятър непрекъснато вееше и настилаше пясъка на тънки слоеве върху земята. Следобедът се стопи в полумрака, който неусетно падна върху голата пустиня веднага след залеза на слънцето. Наоколо не се чуваше нищо, освен шумоленето на пясъка, стенанието на вятъра и тъжния вой на някакъв вълк. Заедно с нощта над гроба на Бюти Стентън се спусна и самотата. Откъм пустинята нахлуха тъмни сенки, които почерниха мрака. Непрекъснатият вятър и неспиращото движение на пясъка незабелязано промениха характера на този самотен склон. От безкрайния тъмносин небесен свод немилостиво блестяха студените звезди. Но над гроба на тази жена витаеше дух — дух като нощта, тъжен, самотен, ням и тайнствен.

Във вечната работилница на природата, в тези хиляди безименни и забравени гробове труповете щяха да се превърнат в прах и този прах от добри и лоши хора щеше да се смеси и чрез Божествената сила на смъртта да се разпадне на елементи.

Онова, което бе представлявал Бентон, бе изчезнало. По прочутите някога и препълнени с хора улици на лагера сега се чуваше само тъжният лай на койотите, които скитаха между купчините остатъци. Изчезнал беше и тихият, необикновен шум, който нито беше музика, нито безгрижие, нито работа. Бентон се беше превърнал само в име без знамение.

Слънцето се издигна над пустинната и отвратителна картина: просторна, равна местност, покрита с колове, подове и дървен материал, смесени с остатъците от имуществото на населението, което беше побързало да се пресели в друг лагер. Утринната заря не намери нито един човек, нито едно живо същество между развалините. И през целия ден вятърът продължи своята работа, като навяваше пясък и прах върху мястото, където толкова време бяха владели мизерията, златото, пороците, кръвта и смъртта. Мина някакъв влак и машинистът и огнярят с учудване се взираха в развалините, които някога бяха представлявали Бентон. Той беше изникнал от земята като гъба и беше изчезнал като пясъчна буря сред пустинния вятър, натоварен с бремето на своите страсти и пороци. Бентон: едно име, една легенда.

Природата обаче изглеждаше по-милостива от живота. Тя започна да покрива онова, което хората бяха оставили зад себе си. Слънцето пак залезе и отново настъпи нощта със звездния си блясък. Самотните часове минаваха бързо, като че ли искаха със свещена бързина да възвърнат на земята нищожните останки на този лагер.

Над него останаха да бродят само духовете.