Зейн Грей
Железният път (33)

След малко Слингерленд забеляза първия бизон. След като изследваха добре местността, за да се убедят, че няма индианци, той, заедно с Нил, се спусна към бизоните, а Лари и още двама души — Бръш и ирландецът Пат — се приготвиха да одерат убитото животно и да натоварят месото му във вагона.

Слингерленд се приближи до бизоните, без те да проявят признаци на страх, докато най-после няколко малки бизончета от края на стадото се разбягаха. След това цялото стадо се раздвижи тежко, вдигайки облаци прах. Тропотът на копитата напомняше гръмотевици.

— Напред! — извика Слингерленд.

Видът на Лари, който беше пуснал юздите, беше по-интересен за Нил, отколкото всичко друго. Той вече досягаше гърбовете на бизоните преди още Слингерленд и Нил да успеят да се приближат на един изстрел разстояние.

При първия изстрел на трапера стадото се понесе в див бяг. Сега Нил трябваше да язди бързо, за да не изостава, да избира равна местност и да се вслушва в заповедите на Слингерленд. Нил се намери посред най-гъстия прах и най-страшния шум. Преследването породи в душата му някакво диво желание, което донякъде го освободи от постоянната мъка. Пред него като развълнувано море се носеше грамадното стадо. Вятърът свиреше край ушите му, прахът го задушаваше, острите камъчета се забиваха в лицето му, силният и равномерен бяг на коня му го изпълваше с радост.

Изведнъж му се стори, че в гъстия прах пред себе си вижда трапера. Обърна коня си. Към него се приближаваше с шеметна бързина Лари, а конят на Слингерленд се носеше в див бяг, отдалечавайки се от стадото. Траперът махаше с ръце. Нил пришпори коня си. Нещо не беше в ред. Лицето на Лари блестеше на слънцето. Той обърна коня си, за да вземе посоката на Нил, и после му показа с пръст.

Нил потръпна. На няколкостотин метра зад тях препускаше с лудешки бяг банда сиукси, закрити от облак прах. Несъмнено, те бяха чакали в засада някъде близо до стадото.

Носейки се край Лари, Нил видя, че острият поглед на каубоя измерва разстоянието и бързината.

— Трябва да яздим като дяволи!

Сигурно тези бяха думите на Лари, които той извика с всичка сила, макар че те достигнаха до ушите на Нил като шепот. Тропотът на копитата на бизоните заглъхна в далечината.

Препускаха. От време на време поглеждаха назад през рамо. Нил забеляза някъде далеч пушека на локомотива. Беше сигурен, че индианците напредват. Те представляваха страхотна гледка — наведени над гърбовете на мустангите си, полуголи, с меднокафяви блестящи тела, с развявани от вятъра пера и бойни украшения.

Нил забеляза първото бяло облаче от пушката на техния вожд. Куршумът се заби в пясъка далеко зад тях… Последваха и други изстрели, които свиреха сред прахта и все още пропускаха целта си с няколко метра.

— Дяволи, удариха коня на Пат! — извика Лари.

Нил видя как ирландецът се строполи на земята с коня си, преметна се в прахта и остана неподвижен.

— Убиха го! — извика той на Лари.

— Пришпори коня си! — извика каубоят гневно и умолително.

Нил яздеше, както никога не беше яздил в живота си. За щастие конят му беше бърз и отпочинал и тези преимущества донякъде му помагаха да следва бързината, с която каубоят пришпорваше своя кон. Дълго време те държаха преднина пред индианците. Още няколко мили и щяха да стигнат до работническия влак.

Индианците се приближаваха все повече. Нил се сети за уинчестеровата пушка, която държеше в ръка. Двамата с Лари започнаха да стрелят. Мъчно беше да се мери човек от седлото на препускащ кон.

Куршумите пищяха край ушите на Нил. Той чуваше, как се удрят в камъните и отскачат с бръмчене. Виждаше ги да се забиват между оскъдната трева. Почувствува гъделичкащ удар в рамото си, когато един куршум проби дрехата и одраска кожата му. Това докосване, колкото и да беше леко, прогони паническия страх от сърцето му. Гъстата мъгла пред очите му изведнъж изчезна. Той се извърна, за да стреля, и този път се прицели добре. Беше все едно да се мериш в хвърчащи птици. Изпразни пушката си.

След това, приведен ниско над седлото, пришпори коня. Слингерленд вече беше близо до влака. Бръш, който го следваше, също изглеждаше вече в безопасност. Сега преследването се ограничи само върху Нил и Лари. Тропотът на неподкованите копита ставаше все по-силен, но Нил не се извръщаше.

След това до ушите му стигна нов шум — виковете и изстрелите на ирландските войници.

— Пришпорвай! Пришпорвай!

Още малко и Нил щеше да връхлети с полуделия си кон върху самия влак. Той стегна юздите му и скочи на земята. Лари вече беше направил това и конят му се носеше свободен. Върху стените на вагоните валеше дъжд от куршуми, а от прозорците се виждаха светли пламъчета и облачета дим.

— Качвайте се, момчета! — извика някакъв дружелюбен глас. Усмивката и черната лула на Касе се показаха над стената на вагона и големите му ръце се протегнаха надолу.

Свирката на локомотива изпищя силно, сякаш искаше да се присмее над индианците, и влакът със силно дръпване потегли.

Когато Нил се съвзе, забеляза, че е в съвсем ново и благоприятно положение. Вагонът беше открит, с четири стъпки високи стени от дебели дъбови дъски, които не можеха да бъдат пробити от куршуми. Освен Нил и Лари във вагона се намираха още половин дузина войници и всички бяха клекнали до малките бойници. Нил погледна над ръба на стената. Индианците окръжаваха влака с дълга, разредена верига. Бяха увиснали на едната страна на конете си, за да се пазят от куршумите, и стреляха в това мъчно положение. Един куршум, който засипа лицето на Нил с трески, беше ясно доказателство, че сиуксите са опасни и за тази движеща се крепост.

Внезапно влакът с неочакван тласък спря.

— Пак, дявол да го вземе, спираме — каза Касе хладнокръвно. — Лулата ми е изгаснала. Сенди, дай ми клечка кибрит.

Локомотивът изсвири два пъти остро.

— Какво значи това? — запита бързо Нил.

— Това е знак за хората от първия вагон да се промъкнат пред локомотива и да разчистят релсите — отговори Касе.

Около влака ехтяха тежки залпове. Нападението на диваците, изглежда, се съсредоточаваше напред, навярно с намерение да предизвика дерайлиране на локомотива или пък да бъде убит машинистът.

Касе дръпна Нил обратно във вагона.

— Рискована работа — промърмори той. — Намерете си бойница и се бийте.

— Нямам куршуми — отговори Нил.

Той легна на пода, вслуша се в пукота на залповете и дивите викове и започна да наблюдава ирландската тройка. Касе запали черната си лула, пусна облак дим през носа си и грабна пушката си.

— „Работете, песове, работете!“ — подхвана той някаква песен и мушна дулото на пушката през бойницата. Замижал с едното си око, се прицели в един от индианците. В същия миг, когато натискаше спусъка, влакът потегли.

— Пак го пропуснах! Този проклет машинист играе ролята на ангел-пазител на сиуксите… „Работете, песове, работете!“… Шейн, не те чувам да стреляш.

— Как, по дяволите, ще стрелям, когато очите ми са пълни с кръв?

Едва сега Нил видя кръвта по лицето на Шейн. Той пропълзя спокойно до него.

— Ударен ли сте? Дайте да видим.

— Един куршум ме одраска.

Нил установи, че куршумът е разпорил веждата над дясното око на Шейн. От тази рана течеше кръв, която беше боядисала червени ръцете, лицето и ризата на ирландеца. Нил превърза раната с кърпата си.

— А сега ми дайте пушката си! — каза той.

— Благодаря, вече съм добре. И нима ще оставя Касе да ми се присмива през целия ми живот? Не! Здрав дявол е този Касе!

Шейн отново допълзя до бойницата с кървавата си превръзка и окървавените си ръце. Нил лежеше и наблюдаваше как тези хладнокръвни хора държат в шах индианците. Да, сега той видя осъществено онова, за което дълго беше мечтал. Тези стари войници, тези работници с чукове, лопати и кирки, тези ирландци, които стреляха, те именно бяха онези, които построиха Юнион Пасифик. Славата никога нямаше да кичи челата им, но те бяха героите, покрити с белези от рани.

Влакът напредваше бавно по релсите. Куршумите се сипеха като град върху стените на вагона, сивият дим се разнасяше от вятъра.

Шейн загуби своята приказливост, ръцете му трепереха, той отпадаше, но продължаваше да стреля и да стреля. Нил видя как той опита горещото дуло на пушката си и поклати ранената си глава. Кръвта струеше по страните му.

Влакът започна да се движи по-бързо. Навярно индианците не бяха успели да повредят релсите на друго място. През една от бойниците Нил видя, че сиуксите изостават от началото на влака и че кръгът им е разкъсан. Огънят беше вече безразборен.

— Ах — забеляза Касе с подобрено настроение. — Мак, днес аз печеля първенството!

— Нищо подобно — отговори Макдермот. — Аз очистих двадесет и девет индианци!

— А аз тридесет. Мак ти сигурно си дяволски лъжец. Всичките индианци бяха петдесет.

Влакът приближаваше Медисин Бау. Изстрелите заглъхнаха. Нил скочи и видя, че сиуксите бавно се отдалечават. Редиците им изглеждаха доста оредели.

— „Работете, песове, работете!“ — запя Касе, докато избърсваше изпотената си и изцапана пушка. — Мак, колко червенокожи застреля Шейн?

— По дяволите, той не отваря устата си — отговори Макдермот. — Шейн!

Схванал внезапната промяна в гласа на ирландеца, Нил се извърна бързо. Шейн лежеше на пода на вагона, с лице към земята. Кървавите му ръце бяха стиснали пушката. Нил се спусна към него, но Касе го изпревари. Той колебливо сложи ръка на рамото на Шейн.

— Шейн, приятелю! — промълви той. Радостният тон в гласа му беше изчезнал.

Лулата изпадна от устата на Касе. След това той обърна приятеля си по гръб. Шейн беше дал всичко, дори и живота си, за Юнион Пасифик.