Зейн Грей
Железният път (14)

Златните и пурпурни багри на есента се смесиха със свежата зеленина в долината на трапера. На едно място на потока бобрите бяха издигнали бент и там се беше образувало малко езеро, където се събираха жерави и други блатни птици. Нил забеляза бобрите на работа край насипа и сърните, които пасяха по склоновете на хълма.

„Оттогава минаха вече три месеца — мислеше той, — три месеца. Какво ли не може да стане през това време! Но за Слингерленд няма опасност от страна на индианците. Надявам се — вярвам, че тя е добре.“

Той беше изпълнен с опасения, но въпреки всичко не бързаше. Лари, който водеше товарните животни, го остави назад и скоро изчезна от очите му зад един обрасъл със зеленина завой на реката. Най-после Нил забеляза над дърветата син стълбец дим и почувствува, че на сърцето му олеква.

В този миг конят му наостри дългите си уши и запръхтя.

Между зелените храсти се появи някаква сива фигура и се спусна към него по пътеката — беше гъвкава, спретната и облечена в кожи.

— Индианка! — извика Нил.

Но нейното лице беше бяло, светлокестенявата й коса се развяваше от вятъра. Ели? Да, сигурно беше тя.

— Господи! Сега вече ще се реши всичко! — промърмори Нил, докато скачаше от седлото. В очите му се четеше любопитство. Тя бързо се приближаваше.

— Нил! Вие ли сте? — викаше тя, тичайки право срещу него.

Той едва можа да познае лицето и гласа й, но от думите й беше ясно, че това е Ели. Тя се хвърли в прегръдките му. Ръцете й страстно обвиха шията му. Лицето й се доближи до неговото — бледо, сияещо от радост. Нил чувствуваше, Нил знаеше, че то очаква целувката му.

Младият човек я целуна смутен. До устните му се докосна веднъж и после още веднъж нейната хладна и нежна уста.

— Мислех… мислех, че никога вече няма да се върнеш — прошепна тя, притискайки се до гърдите му.

— Измина много време — промълви той. Гласът му звучеше несигурно. — Но ето, дойдох… Толкова се радвам, че те виждам пак.

— Ти не ме позна — каза тя боязливо. — Прочетох това в погледа ти.

— Нищо чудно, Ели. Аз оставих тук едно слабо, бледо и малко момиче — цяло изтъкано от страх, а какво намирам сега!… Чакай да те огледам.

Тя отстъпи крачка назад, скромно и боязливо, но без никакво смущение. Той намери в лицето й нещо познато, може би във формата на очите и в извивката на устните, но всичко друго беше ново и чуждо: бяло лице, здрава червенина, която бавно пълзеше по широкото чело, нежни червени устни, трогателни с болката, която изразяваха, чудни очи, прилични на свежи теменуги, леко засенчени, изпълнени с тъга и все пак сияещи със странен блясък.

Нил беше поразен още от първия миг от красотата й. Той долови дълбочината на любовта на девойката и нейната красота така го изненада, любовта й го завладя толкова, че той сякаш онемя. В следния миг обаче възвърна способността си да говори и овладя погледа си.

— В тези дрехи те взех за индианка — каза, понеже чувствуваше, че трябва да каже нещо.

— Всичко си направих сама — от блузата до мокасините — отвърна Ели и ръката й с бързо движение посочи цялото облекло. — Без нито едно копче. Мъчно беше…

— Значи, след като те напуснах, ти вече не си тъгувала?

— От онзи паметен ден — при тези думи тя свенливо се изчерви — започнах да върша хиляди неща, всичко, каквото може да се прави на земята, и забравих скръбта, която тогава не ти хареса! Всичко: готвех, шиех, ходех за риба, учих се да стрелям, да яздя… и те чаках.

Конят на Нил пасеше край зеления бряг на потока. Водата пъргаво подскачаше от камък на камък и тихо ромонеше. Над есенните цветя бръмчаха пчели, а от лагера се носеше миризма на дим. И над всичко това почиваше спокойната тишина на късното годишно време и на пустинята.

Ели седна върху една скала и Нил застана до нея.

— Значи си ме чакала? — запита тихо той.

— Часове, дни, седмици — въздъхна тя.

— Тогава ти… тогава ти малко… ме обичаш?

— Да… обичам те.

Гласът й беше тих, изпълнен с нежност, треперещ от неизказано вълнение.

Нил трепна. После я погледна скритом. Тя беше свела очи, скрити под дългите ресници. Лицето й беше чисто и нежно, замечтано и въодушевено, сияеше с невинност. Гърдите й бързо се повдигаха под кожената риза. След това погледът му се плъзна надолу и се спря върху малката й, красива, обгоряла от слънцето ръка. На безимения й пръст забеляза своя пръстен. Беше забравил да провери дали го носи. Докосна леко пръстена и притегли ръката й в своята.

— Моят пръстен, Ели!

Вместо отговор в очите й се появи вълшебен блясък. И едва сега той разбра, че неговият пръстен е бил онова звено, което беше свързало разкъсаната верига на нейния живот.

— Ти си отиде толкова бързо… аз… нямах възможност да ти кажа — отвърна тя тихо и колебливо. Всичко в нея сега се беше превърнало в миловидно смущение и той с мъка се удържа да не я притисне до гърдите си.

Целуна ръката й.

— Сега цяла есен и цяла зима ще можеш да ми разказваш. А утре може би пак ще добия способността си да говоря и тогава ще ти кажа нещо.

— Кажи го веднага! — извика тя бързо.

— Ах, Ели, ти си толкова хубава!

— Наистина ли? — усмихна се тя и това беше първата усмивка, която той видя на лицето й. — По-рано бях красива — продължи тя. — И като си припомня сега как изглеждах тогава, струва ми се, че вече не съм хубава.

Нил се засмя. Той започна да се чувствува по-свободно и да разбира донякъде това съвсем ново за него положение.

— Кажи — прошепна тихо и я докосна нежно, — кажи ми името си. Ели… и после?

— Нима още не си го научил?

— Ти ми каза „Ели“. Това беше всичко.

Нил се страхуваше от този въпрос, който щеше да възкреси жестокото минало, но искаше да я подложи на изпитание. Нейните очи се разшириха — блясъка от тях изчезна; те станаха тъжни, мрачни, влажни и замислени. Но в тях не се появи онзи стар мрачен воал, онзи луд, съсредоточен и втренчен поглед.

— Ели… и после? — повтори той.

Сълзите, които се появиха, облекчиха болките й.

— Ели Ли — прошепна тя едва чуто.