Зейн Грей
Железният път (3)

Бил Хорн, водачът на този керван, носеше със себе си на изток много злато и за това богатство знаеше само един от хората му — едно момиче.

Хорн беше потеглил на запад още с първите златотърсачи, но до 1853 година трудът му беше останал напразен. Едва след това той се натъкна на богата жилка и в 1865 година, докато снегът в планинските проходи още се топеше, събра група мъже и жени и напусна Сакраменто. Беше типичен златотърсач — брадат и суров, мълчалив, с груб глас и безстрашен.

В Огден и Юта го бяха предупредили, че сиуксите са на бойна нога, и го бяха посъветвали да не прави опит да прекосява хълмовете на Уайоминг с малката си дружина.

Хорн водеше сам кервана и на свой риск търсеше пътя, който се виеше на изток. Не беше взел със себе си нито разузнавач, нито ловец. Обикновено керваните, връщащи се в цивилизования свят, бяха много малки и бедни, защото само фалиралите златотърсачи, скитниците, презрените и страдащите от носталгия обръщаха гръб на Златната земя. Хорн тръгна с единадесет мъже, три жени и едно момиче. По пътя уби един от мъжете. Друг се поддаде на уговорките на свой приятел в Огден и напусна кервана с жена си. Затова, когато през онзи следобед Хорн настани в хубавата долина на хълмистия Уайоминг фургоните за лагер, около него се намираха само девет мъже.

При дълги пътешествия през диви страни между хората се завързва тясно приятелство — или пък се отваря дълбока пропаст. Бил Хорн не държеше много на мъжете, които бяха приели предложението му да пътуват с него, и от ден на ден изстиваше към тях: виждаше, че не може да изисква нищо. При лагерната работа те бяха годни само за колари и за помощници. Трябваше сам да бие дивеч, да търси вода и да стои на стража. Когато навлязоха в земите на Уайоминг, Хорн стана неспокоен, нервен и страхлив. Другите мъже обаче не обръщаха внимание на тази промяна у него. Те продължаваха да си губят безцелно времето като хора, които не очакват нищо от бъдещето.

Тази красива долина имаше всички преимущества за лагерно място. Единственият й недостатък беше, че в случай на нападение не можеше да се разчита и на най-малкото прикритие. Но Хорн трябваше да рискува. Воловете бяха уморени, колелетата трябваше да се смажат с катран и беше повече от належащо да се набави пресен дивеч. Тук имаше достатъчно трева, бистър поток, дърва за лагерния огън и навсякъде следи от диви животни.

— Завийте! Образувайте кръг! — заповяда Хорн на коларите.

Тази мярка се вземаше за пръв път и мъжете с мъка успяха да подредят в кръг тежките фургони. Воловете бяха разпрегнати; платнищата за палатките — изнесени навън; звънът на секирите процепи тишината; пламнаха огньове.

Хорн взе пушката си и закрачи бавно покрай потока, за да изчезне в зелените храсталаци на една пропаст.

Беше късно следобед. Слънцето бавно се приближаваше към върха над склона на долината. Висока, жълтеникава трева блестеше ярко по височините. Скоро нагоре лениво се издигнаха няколко вити стълбове дим. Вятърът подхващаше горните им краища, разкъсваше ги и ги отнасяше.

В това време мъжете се разприказваха.

— Слушай, приятелю, пътувал ли си по шосето за Ларами, когато отиваше на запад?

— Не. По това за Санта Фе.

— А ти, Джонс?

— Аз също.

— А аз — каза друг — пътувах до Калифорния с параход и за малко не се удавих.

— Сега се връщаме вкъщи по-бедни, отколкото тръгнахме — забеляза трети.

— Е, аз поне видях куп злато, макар че сам нищо не намерих.

— Джонс, да не би Бил Хорн…?

— Той се преструва — отвърна Джонс. — Успях да науча, че оттатък е открил богата жилка.

Мненията на мъжете за Бил Хорн, изглежда, бяха различни. Те помълчаха, след това заговориха за възможността да бъдат нападнати от индианците и се надсмяха над тази мисъл. После някой каза, че с удоволствие би искал да узнае дали прочутият Пони-експрес^[1] минава все още по шосето за Ларами. Най-после си спомниха за слуховете, че от изток до запад щяла да бъде прекарана железопътна линия.

— От тук влак не може да мине — отсече Джонс грубо.

— От тук — да. Но може би ще се намери и по-равна местност.

— Къде? През пустините на Юта и горе в планините ли? По дяволите, хората не са чак толкова глупави!

Приказките и споровете продължиха.

Жените почти не говореха. Едната от тях, тази на бъбривия Джонс, живееше със своите спомени от миналото, спомени за щастливите години, които никога нямаше да се върнат. Беше възрастна и винаги намръщена жена. Втората беше по-млада и по тъжното й лице се забелязваха следи от някогашната й хубост. Наричаха я мисис Дураде. Момичето, Ели, беше нейна дъщеря: слаба, на около петнадесет години. Лицето й беше бледо, сякаш неогрявано от слънцето. Имаше изморен вид, беше страхлива, мълчалива, едва ли не срамежлива под дългата, буйна кестенява коса. Очите й бяха необикновено големи, с теменужен оттенък.

— Чака ни още много път, докато стигнем вкъщи — въздъхна мисис Джонс.

— Вие наричате изток „вкъщи“? — каза горчиво мисис Дураде.

— Разбира се, Бог ми е свидетел! — извика другата. — Че ако в Калифорния някога е имало къщи, то аз не съм ги забелязала. Палатки, блокхауси^[2] и кални дупки! Нима там може да живее жена? На това място са се събрали само мъже, луди за злато. Злато — малцина от тях го намират и почти у никого то не остава!…

Мисис Дураде не знаеше какво да отговори. Тя беше втренчила поглед някъде далеч на изток над хълмовете и могилите и скрита болка замъгляваше очите й.

В този миг откъм пропастта се чу изстрел. Мъжете прекъснаха работата си и се спогледаха. После, успокоени от тази размяна на погледи, отново поеха своите задължения. Жените обаче започнаха страхливо да се оглеждат. Наоколо не се виждаше нищо живо, с изключение на воловете, които пасяха. Малко след това се показа Хорн, превит под тежестта на метната на рамото сърна.

Ели се затича към него. Тя и Хорн бяха искрени приятели. Само към нея той беше любезен и нежен. Момичето видя, че той спря на брега на потока, след това смъкна от рамото си мъртвата сърна и се наведе над земята. Когато Ели се приближи, той, коленичил, разглеждаше отпечатъка на мокасин^[3] в пясъка.

— Следа от индианци?

— Да, не ще да е друго — отвърна Хорн. — Тъй и очаквах… Отпреди един ден е, а може би и от повече.

— Грози ли ни опасност, чичо Бил?

Погледът и се плъзна страхливо по стръмния склон.

— Момиче, ние сме между хълмовете на Уайоминг… Бих искал да сме далеч от тях…

Той вдигна убитата сърна и я преметна през раменете си е копитата напред.

В лагера със задоволство посрещнаха пресния дивеч.

— Обзалагам се, че изстрелът, с който убих това животно, е стигнал до ушите на индианците — каза Хорн грубо и без заобикалки, като сваляше товара и вадеше ловджийския си нож. После огледа групата мъже, които презираше.

— Хорн, днес ти мислиш за индианците повече, отколкото обикновено — забеляза Джонс.

— Пресни следи от сиукси съвсем близо до лагера, при потока — гласеше късият отговор на ловеца.

— Невъзможно!

— Идете и вижте сами.

Никой от мъжете не се помръдна от мястото си. Хорн презрително изсумтя и започна мълчаливо да дере сърната.

В това време слънцето вече се беше скрило зад хълмовете. Денят отиваше към края си. Неочаквано Хорн скочи и посегна към пушката си.

— Не е червенокож! — извика той. — Но не ми харесва начина, по който се приближава.

Всички погледи се отправиха нататък, накъдето сочеше ръката на Хорн. От изток в бърз галоп по шосето се приближаваше някакъв конник. Той достигна крепостта от фургони и още преди уплашените лагеруващи да се съвземат от първата си изненада, беше пред тях. Съвсем неочаквано спря коня си и все пак се задържа здраво на седлото.

— Хей!

Не беше млад. Очите му бяха сиви и проницателни, косите — дълги. Носеше сиви кожени панталони.

— Аз съм Слингерленд, ловец — каза той, като си пое дъх. Погледът му огледа бързо групата. — Кой е водачът на този керван?

— Аз, Бил Хорн.

Златотърсачът пристъпи напред.

— По петите ви се намира банда червенокожи.

Хорн вдигна ръце. От групата се чуха учудените и уплашени викове на мъжете. Жените мълчаха.

— Видяхте ли ги?

— Да, от един хълм, около десет мили зад вас. Промъкваха се по шосето и веднага разбрах, че готвят нещо. Трябваше да яздя през хълмовете, иначе отдавна щях да ви настигна.

— Колко червенокожи?

— Преброих петнадесет. Но се движеха бавно. Сигурно чакаха подкрепление. Там, в съседната долина, има голям сиукски лагер.

— На бойна нога ли са?

— Преди няколко дни видях мъртви и скалпирани бели хора — отвърна кратко Слингерленд.

Лицето на Хорн потъмня като буреносен облак. Той проклинаше групата бледолики мъже, които се бяха съгласили да потеглят с него на изток.

— Ще трябва да се биете — каза той сурово — и това донякъде ме радва.

— Хорн, недалеч от тук лагеруват войници — продължи Слингерленд. — Да отида ли да ги доведа?

— Войници?

— Да, с група инженери. Измерват пътя за някаква железница. Мисля, че ще мога навреме да ги доведа, за да ви спася, ако сиуксите продължат да се движат все така бавно… Има две възможности: да отида там, или да остана при вас.

— Вървете, приятелю… И пришпорвайте коня си!

— Добре, но и вие оставете лагера и си плюйте на петите. Потеглете веднага по шосето. Аз ще доведа войската и ще отрежа пътя на червенокожите. И друго… както виждам, тук има девойка. Мога да я взема на седлото си.

— Ели, бързо на коня! — заповяда Хорн и я прикани с нервно движение.

— Ще остана при мама — отвърна твърдо момичето.

— Върви, дете… върви! — замоли я майка й.

И другите започнаха да я убеждават, но тя само поклащаше глава.

Слингерленд я погледна учуден. Той потупа рунтавия си кон по шията и извика през рамо:

— Побързайте да се махнете от тук!

След това препусна в галоп по шосето. Пътниците стояха унили и гледаха след него.

— Вдигайте лагера! — прогърмя гласът на Хорн.

Последва бъркотия. Не мина много време и фургоните тежко потеглиха през долината. Започна да се мръква. Уморените волове трябваше да бъдат бити, за да вървят по-бързо. Но те бяха мъчно подвижни, а и товарът беше голям. Нощта се спусна. Движението по пътя ставаше все по-мъчително. Колите се клатушкаха и подскачаха. Лагерните принадлежности и покривките започнаха да падат. Един от фургоните се счупи. Всички пътници от него като луди започнаха да събират багажите си, за да се наблъскат в по-предните коли на кервана.

Хорн водеше бягащите все по-нататък с жестока настойчивост по отношение и на хората, и на животните. Часовете минаваха. Зад колите оставаше миля след миля. Долината се разшири, после премина в скалист наклон. Хорн водеше кервана пешком и заповяда на мъжете също да слязат. Нощта ставаше все по-мрачна. След известно време напредването стана невъзможно, защото воловете бяха изморени до смърт, а пътят беше препречен от дървета и скали.

Бегълците се събраха и треперещи зачакаха зазоряването. Никой не спеше. Всички напрегнато се вслушваха в шумовете на самотната нощ, на които страхът придаваше нова, ужасна сила. Хорн крачеше насам-натам с пушка в ръка — фигурата му беше свирепа, мрачна и няма. Преселниците се стряскаха всеки път, когато над пустинята се издигаше воят на вълк, мяученето на дива котка или крясъкът на някоя нощна птица. След всеки шум, произведен от случайно отронено камъче, те очакваха да чуят пронизителния боен вик на сиуксите.

В една от колите Ели се беше притиснала плътно до майка си. Страхът не беше успял да я завладее напълно. Откакто беше започнало това ужасно пътуване, мисис Дураде беше станала съвсем друга към дъщеря си, а колкото повече напредваха на изток, толкова по-чудновато ставаше държането й. През това нощно бягство тя стенеше, трепереше и притискаше Ели до себе си. Най-после, когато керванът се видя принуден да спре, тя сякаш онемя.

Ели беше млада и надеждата не я оставяше. Тя непрекъснато шепнеше на ухото на майка си, че не всичко още е загубено и че войниците ще дойдат навреме.

— Дете, чувствувам, че никога вече няма да видя отечеството си.

— Мамо!

— Ели, трябва да ти призная всичко… трябва!

Гласът й беше тих и някак странно възбуден. Тя се притисна до дъщеря си.

— Да ми признаеш?

— Истината… истината! О, аз те лъгах през целия ти живот!

— Ти си ме лъгала! О, майко! Кажи ми всичко, кажи ми всичко още сега.

— Дете… ти ще ми простиш… и няма да ме мразиш, нали?

— Мамо, как можеш да говориш така? Аз те обичам!

Ели притисна треперещата жена още повече до себе си. Последва кратко мълчание. Мисис Дураде отново се успокои:

— Ели, преди ти да се появиш на света, аз избягах с Дураде от моя мъж — започна майката с такъв глас, сякаш трябваше да побърза да издаде тайната си. — Дураде не е твой баща. Твоето име е Ли. Баща ти се казва Елисън Ли. Чух, че сега бил богат човек. О, аз искам да се върна на изток — искам да те върна на баща ти, да го моля за прошка… Ние се оженихме в 1842 година в Нови Орлеан. Баща ми ме принуди да сторя това. Никога не съм обичала Елисън Ли. Той не беше добър човек, не беше човекът, когото можех да почитам… и тогава срещнах Дураде. Испанец — чистокръвен авантюрист. Избягах с него. Присъединихме се към златотърсачите, които отиваха в Калифорния. Там се роди ти в 1850 година… Животът ни беше суров. Но аз се опитвах да те възпитавам — правех за тебе всичко, което беше по силите ми. Да, аз пазех от тебе моята тайна — моята и неговата тайна!… После дойде времето, когато не можех да търпя повече. И избягах от Дураде.

— О, мамо, аз знаех, че бягаме от него! — извика Ели задъхано. — И знам, че той ще ни преследва.

— Да, страхувам се. Бог да ме пази от отмъщението му.

— Мамо! О, колко е страшно!… Той не е мой баща. Аз никога не съм го обичала… Но ти, мамо, ти трябва да си го обичала!

— Дете, аз бях робиня на Дураде — отвърна тя тъжно. — Слушай, Ели… Дураде е комарджия — човек, който всичко поставя на карта. Той не обича златото. Но обича хазартните игри. Веднъж стигна дотам, че искаше да проиграе честта ми. Но партньорът му се оказа човек… Да, има играчи, които са хора! Струваше ми се, че от този миг намразих Дураде. Той играеше нечестно. Принуждаваше ме да споделям срама му. Моето лице привличаше златотърсачите в неговата дупка… Лицето ми — защото някога аз бях хубава!… О, толкова долу бях паднала аз! Но той ме принуждаваше към това… Слава Богу, че го напуснах навреме, преди да беше станало късно… за теб.

— Мамо, той ще ни преследва! — извика Ели.

— Да, но никога няма да стигне до целта си! Аз ще го убия, но няма да те оставя в ръцете му.

— Какъвто и да е той, нищо лошо няма да ми стори, мамо! — промърмори Ели.

— Мамиш се, дете, той ще те използува точно така, както използуваше и мен. Да, той вече искаше да те подготвя за целите си. Искаше да те възпитава… казваше, че един ден ще станеш хубава.

— Мамо! — извика Ели. — Наистина ли беше такова намерението му?

— Забрави го, дете. И забрави греха на майка си!… Сгреших и се разкаях… Дано Бог ми помогне да те заведа здрава в родината ти, при Елисън Ли — твоя баща, когото никога не си виждала…

Малко преди зазоряване застудя. Между хълмовете, обрасли с абаносови дървета, цареше мъртвешка тишина. Звездите побледняваха. Вълчият вой и стенанието на вятъра не нарушаваха вече мълчанието. Мракът на изток се замени с матова бледнина. Зазоряваше се. Мрачна, непрогледна сивина изпълваше света. Всичко се беше преобразило, само странната и потискаща тишина на прерията тежеше над безкрая както преди.

И внезапно в тази тишина се разнесе острия, разкъсващ нервите боен вик на сиуксите…

Хорн схвана смисъла на ужасния знак. И го посрещна спокойно. Извика бегълците при себе си, избра най-защитеното място между скалите и фургоните и постави жените по средата.

— Не ни остава друго, освен да се бием! — каза той сурово. — Може би ще издържим, докато пристигнат войниците.

После взе лопата. Извади един чим, остави го настрана и започна да копае в утринния полумрак. Докато копаеше, се ослушваше за втори боен вик и се вглеждаше напрегнато в дрезгавината. Но нищо не се чуваше и нищо не се виждаше. Когато дупката стана няколко стъпки дълбока, той извади от колата няколко кожени торбички и ги спусна вътре. После се върна във фургона да вземе още. Мъжете, с посивели като утринния здрач лица, гледаха как той зарина дупката, постави чима на старото му място и отъпка почвата.

Хорн постоя един миг, втренчил поглед в земята, сякаш беше заровил там най-скъпото нещо в живота си. После отекна горчивият му и груб смях.

— Ето, там е златото ми! То ще принадлежи на оня, който се бие докрай и победи!

Бил Хорн сякаш предчувствуваше, че никога вече няма да се докосне до съкровището си. Той, който беше работил като роб и беше заложил всичко заради златото, сега вече не се интересуваше какво ще стане с него. И като взе пушката си, пристъпи в кръга на мъжете, за да дочака неизбежното.

Минутите на ужасно напрежение се влачеха бавно. В ушите на бегълците не отекваше друго, освен трептящите удари на собствените им сърца — уши, които напрегнато чакаха скритото приближаване на жестокия враг, уши, които копнееха да чуят тропота от конете на войниците. Но наоколо царуваше дълбока, ужасна тишина, която рушеше нервите повече, отколкото шумът на бързата и сигурна смърт.

Внезапно в полумрака се издигнаха пламъци. Пропукаха пушки и въздухът изведнъж се изпълни със страшен трясък. Мъжете започнаха да стрелят върху тъмните сенки, които се плъзгаха сред дрезгавината. И всеки изстрел се превръщаше в залп. Пушекът се смеси с ранната мъгла. През малките промеждутъци между отделните изстрели се чуваше шумоленето от бързо напредващия враг и острото свирене на стрелите. Тътнежът от битката все повече се засилваше. Той се подемаше от всички страни и непрекъснато стесняваше кръга около обречения на смърт керван. Когато достигна най-високата си точка, затрептя и внезапно замлъкна. Наоколо отново се възцари тишина.