Зейн Грей
Железният път (55)

За Ели Ли, чиято съдба я беше хвърлила в ръцете на Дураде, дните в Бентон бяха изпълнени с тайнственост, а нощите — с ужас. Разтреперана и уплашена, тя се вслушваше с писнали уши в стъпките и гласовете и в непрекъснатия тропот, който приличаше на преминаване на армия, в необикновения шум, който бавно се засилваше, развихряше се и след това отново замираше.

Тя беше видяла Дураде само един-единствен път и това беше през нощта, когато Фресно с бандата си я бе отвлякъл в Бентон. Тогава той с няколко думи й разясни, че ще й бъде пратена храна и че ще трябва да остане в неудобната палатка, докато й намери по-добър подслон. Заплаши я със смърт, ако повторно се опита да избяга…

Нейната храброст и надежда обаче останаха непобедими. Изворът на тази твърда и необяснима смелост не бяха молитвите, нито разумът, а още по-малко незнанието. Тя просто чувствуваше, че спасителният миг се приближава, защото в Бентон се намират нейният обичан Нил и приятелят му Лари. И тя чувствуваше тяхната близост.

И така, Ели се вслушваше в хилядите шумове, особено в стъпките, които достигаха до ушите й през платното, и чакаше онези стъпки, при които сърцето й щеше да спре да бие.

Някой беше влязъл в съседното помещение и сега опитваше грубата врата, която винаги беше заключена отвън. Тя се отвори. Влезе глухонемият, който й прислужваше и я пазеше. Той остави в кревата й няколко вързопа и й даде знак да смени дрехите си със съдържанието на пакетите. Освен това тя трябваше да побърза, защото щели да я отведат в друго жилище. След това той напусна стаята и заключи вратата зад себе си.

Ръцете на Ели трепереха, когато тя разтвори пакетите. За своя изненада намери в тях комплект превъзходно ушити женски дрехи от хубав плат. Значи в Бентон имаше магазини и жени. Тя се преоблече бързо. Дрехите не й стояха така добре, както би трябвало, но качулката и наметалото, а също така и малките ботуши бяха задоволителни. Между дрехите се намираше и дълъг, тъмен воал и тя учудено се запита дали ще я накарат да го постави.

Чу се тропане на вратата и после глас:

— Ели, готова ли си?

— Да — отговори тя.

Вратата се отвори и влезе Дураде. Изглеждаше отслабнал — беше по-мършав, отколкото всеки друг път. Под жълтия цвят на кожата му прозираше необикновена бледост, а по лицето му се виждаха следи от безсънни нощи и някакво силно завладяващо напрежение. Ели знаеше, че той страда от силни и необуздани раздразнения. Изглеждаше, че полека-лека губи стария си характер и гордото си държание на испанец.

— Постави воала си! — заповяда той. — Не искам още да те виждат в Бентон.