Зейн Грей
Железният път (81)

Къщата, в която Ели Ли беше заведена, се намираше на гористо възвишение, близо до границата на Омаха.

Ели виждаше от прозорците си широките и жълти води на Мисури. Но тя предпочиташе пред всичко друго да седи усамотена под дърветата. Бяха изминали вече няколко седмици от пристигането й, а тя още не се беше съвзела от онзи страхотен удар: че беше срещнала Нил, за да се раздели завинаги с него.

Но удобството и луксът на дома й, освобождението от непрекъснатия страх, който години наред беше смущавал живота й, тишината на нощите — всичко това действуваше толкова ободрително, че тя някак по-леко понасяше болката си. Само понякога като че ли съзнаваше, че новият дом и новият баща още повече я огорчават.

Сестрата на Елисън Ли, стара и строга жена, гледаше с лошо око на завръщането на тази чужда и изгубена дъщеря. При нея Ели не намери нито капка състрадание. В едно късо време идваха съседите и приятелите на Ли и ограждаха Ели с любезно внимание. Но с това само се разчу необикновената й история. Баща й, обиден, коравосърдечен, огорчен от миналото, се срамуваше до смърт и непрекъснато страдаше от това, че всички знаеха за бягството на жена му и всички говореха за дъщеря му. Близостта на Ели го съсипваше. Той се мъчеше да я отбягва. Малките радости, които й беше доставил, както и гордостта му от нейната красота и чар, скоро изчезнаха. Никаква любов не свързваше тези двама души. Ели се стараеше да го обикне, но сърцето й като че ли беше погребано някъде далече на запад. И най-после дойде денят, когато тя разбра, че баща й не може да повярва, че тя е останала невредима в лудия водовъртеж на златните полета и порочността на строителните лагери. Младото момиче понасяше търпеливо това подозрение, макар да я засягаше дълбоко. И уважението към баща й изчезна едва тогава, когато чу в бюрото му гласове на чужди хора, които високо го обвиняваха в двуличност.

След известно време той й каза, че е попаднал във финансови затруднения и че ако до известна дата не може да събере една голяма сума, ще бъде разсипан.

Точно в същия ден Ели седеше на една пейка в малката овощна градина и наблюдаваше стихийната река. Тя съжаляваше баща си, но не можеше да му помогне, а и собствената й скръб не беше малка. Наболялото й сърце непрекъснато се стремеше към онова щастие, което тя не се осмеляваше да назове.

Денят беше горещ и задушен; песента на птичките не се чуваше; във въздуха се носеше бръмченето на пчели.

Една от прислужничките я стресна.

— Мис, дошъл е един човек, който иска да говори с вас — съобщи негърката.

Ели вдигна очи. Стори й се, че вижда висок, облечен в кожи човек, който носеше в ръцете си тежък вързоп. Сънуваше ли, или беше изгубила ума си? Тя се изправи, цяла разтреперана. Фигурата се раздвижи и обгорялото от слънцето кафяво лице засия от радост. Ловецът се приближи и остави вързопчето на пейката.

— Е, момичето ми! — каза той тихо.

Този глас не можеше да бъде сън, нито измама за сетивата й — Слингерленд! Тя не можеше да говори. Почувствува, че погледът й се замъглява и се олюля в ръцете му.

— Нил! — прошепна тя измъчено.

— Той е отлично и работи като дявол. Идвам с вести от него — побърза да съобщи Слингерленд.

Ели затвори очи. Вълнението в гърдите й бавно се уталожи.

— Чичо Ал! — извика тя нежно.

— О, разбира се! Дяволски се радвам, че ви виждам пак… но, за Бога, няма да произнеса нито дума повече… Та вие сте бледа като мъртвец, момичето ми… Седнете до мене на пейката! Така! Имам да ви разказвам страшно много неща.

— О, почакайте. Умирам от радост… че ви виждам… и чувам отново гласа ви.

Малките й ръце, някога тъй кафяви и здрави, а сега слаби и бели, се вкопчиха в ресните на кожените му дрехи.

— Бях много нещастна — прошепна тя.

— Нищо чудно, момичето ми, нищо чудно!

— Не е само раздялата с Нил — промърмори тя и му разказа за плачевното си положение.

— Ах, ах! — Старият трапер почеса загрижено брадата си. — Струва ми се, че няма нищо за чудене. Вие сте чужда в тази местност и историята ви преследва… И все пак аз мисля, момичето ми, че по-добре е да се върнете при Нил.

— Той ли ви натовари да ми кажете това?

— Не.

— А интересува ли се още за мен?

— Та той умира от мъка, моето момиче… и все пак тези думи не са достатъчно силни.

Ели се притисна към гърдите му, зашеметена от буйна радост.

— Аз му простих! — промърмори тя замислено.

— Е, навярно ще се радвате, че сте направили това — особено като няма почти нищо за прощаване.

Ели онемя. Тя не можеше да вдигне очи.

— Чуйте ме, момичето ми! — започна Слингерленд. — След като напуснахте Роринг Сити, Нил отиде да работи наред с работниците по линията. Носеше траверси и релси, а сега размахва чука… Нито за един час не се прибираше в града. Казват, че през първия ден работил като роб, докато раната му отново се разкървавила. Но това не го спря. Преди няколко дни го срещнах, като слизаше от влака в Роринг Сити. Боже мой, едва можах да го позная! Приличаше на индианец, с грамадни мускули и изгоряло, гладко лице, а очите му светеха като огньове… Разтърси ме така, че не можах да си поема дъх. „Слингерленд, точно вие ми трябвате!“ — извика. Отговорих: „Така изглежда, но защо?“ После ми каза, че искал да извади златото, което Бил Хорн закопал край старото шосе за Ларами. Взех вехториите си и потеглихме назад, към хълмовете. Не беше мъчна работа да намерим златото и след това Нил ме тикна в първия влак. Ето ме сега при вас и ето го златото.

Ели гледаше втренчено вързопчето, объркана от разказа на Слингерленд. Неочаквано тя се изправи и почувствува, че кръвта нахлува в лицето й.

— Злато? Златото на Хорн? Но то не е мое! На мене ли го прати Нил?

— До последното парченце — отвърна траперът сухо. — То е ваша собственост и дяволите ще ме вземат, ако не го приемете.

Ели откъсна поглед от вързопа и погледна лицето на трапера. В живота й бе имало много критични моменти, но никой не бе толкова голям и толкова съдбоносен.

— Нищо друго ли не изпрати Нил? — продума тя.

— О, разбира се, тъкмо се готвех да ви кажа и това — отвърна Слингерленд, като разкопчаваше ловджийската си дреха. Извади малък кожен бележник и го предаде на Ели.

Ели трепереше. Разтвори нетърпеливо тефтерчето. Сигурно то съдържаше такава вест, която беше равна на живот за умиращ човек. Тя прочете името, написано с мастило, с четливи букви: „Бюти Стентън“.

Пулсът й спря да бие, кръвта й замръзна, сърцето й замря. Всичко в нея се вледени и тя със страх и мъка прочете най-напред първите редове на писмото и след това края, за да се върне пак трескаво към началото.

Миг по-късно бележникът падна от ръцете й.

— Е, момичето ми, вие вземате дяволски присърце цялата история, а аз бях убеден…

— Тихо! — прошепна Ели и вдигна лице. След това тя скочи. Срещна проницателния поглед на Слингерленд, видя как той потръпна и как стана, сякаш се готвеше да посрещне тежко разочарование.

— Ще се върна с вас на запад — каза тя хладно. — Разделете златото; ще оставя половината на баща си.

Слингерленд мълчеше замислено и големите му ръце започнаха да развързват вързопа.

— Нощният влак заминава след малко — каза той. — Смятах да се забавя тук един ден. Но колкото по-рано, толкова по-добре… Ще избягате ли, момичето ми, или ще се разберете със стария?

— Ще говоря с него: той не може да ме спре, дори и да иска. Златото ще го спаси от разорение. Той ще ме пусне.

Тя се наведе и вдигна малкия кожен бележник. Голямата река мощно влечеше вълните си пред насълзените й очи. Но какво ставаше с нея, та тя беше толкова хладнокръвна, спокойна и сигурна?

— Смяташе ли той… че ще се върна?

— Не, момичето ми, бих могъл да се закълна. Когато се разделих с него, той беше… е, такъв, какъвто го познаваме двамата. Показа се малко променен, но бодър и смел. Това, че ви е изпратил златото и бележника, го правеше щастлив… Струва ми се, че Нил намери душата си. Но той и насън не мисли, че вече някога ще ви види.