Зейн Грей
Железният път (8)

Слингерленд живееше в малка долина, сгушена сред планините на Уайоминг, на около десет мили от мястото на клането и на петнадесет от края на прокараната железопътна линия. Последната миля от пътя водеше през красива зелена пропаст, отвесните стени на която я правеха подобна на каньон. Склоновете й бяха обрасли с дървета, а бърз, бистър поток ромонеше в корито от гладки камъни. Пътеката следваше неговото лъкатушене до мястото, където водата бликаше от голям извор. Тук долината свършваше. В края й се намираше зелена поляна, оградена от обрасли с храсталак склонове и сиви скали. Грубо построена колиба с камина от червена пръст и замазани с глина процепи между гредите, пълна до тавана с кожи, рога и примки — това беше домът на трапера.

Ръцете на девойката се отпуснаха вяло и безсилно от врата на Нил и се плъзнаха надолу. Слингерленд я постави на сенчесто място в тревата. Тримата мъже се вгледаха в нея сериозно, нерешително и мрачно.

Всъщност колибата на Слингерленд се състоеше от две отделни колиби, свързани с врата. Едната половина беше пристроена по-късно и беше значително по-голяма. Той, изглежда, употребяваше старата част за склад на кожите. Мъжете започнаха да изнасят тези запаси. Оказа се, че помещението е съвсем малко. То имаше два прозореца, маса и няколко други груби мебели, направени от ръката на ловеца. Почистиха стаята и я постлаха с кожи от сърни. Леглото се състоеше от голям куп грижливо ощавени биволски кожи, а няколко индиански черги служеха за завивки. Когато всичко това беше привършено, траперът свали кожената си шапка, почеса побелялата си глава и погледна изпитателно двамата.

— Вие ще можете да донесете някои от онези неща, които трябват на едно момиче, нали? — предложи той.

Ред Кинг се засмя със свойствения си хладен смях.

— Е, сигурно ще намерим нещо. Огледало и гребен, пък и друго, от каквото се нуждаят момичетата. Лагерът е пълен с такива неща.

На Нил не се виждаха смешни нито думите на Слингерленд, нито забележката на каубоя. Сега той беше загрижен само за сериозното положение на момичето, а не за бъдещите й удобства.

— Бързо навън!… — изведнъж извика Слингерленд.

Нил, който се намираше най-близо до вратата, се намери с един скок извън нея. Девойката седеше с разрошени коси на тревата. По лицето й се четеше смущение. Когато го видя, тя неочаквано се дръпна и нададе пронизителен вик. Нил се втурна към нея и забеляза, че цялото й тяло трепери.

— Кой сте вие? — запита тя.

— Казвам се Нил… Уорън Нил — отвърна той и седна до нея, като хвана едната от треперещите и ръце. Той беше безкрайно радостен, че момичето влага разум в думите си.

— А къде съм аз?

— Това е домът на един ловец. Аз ви донесох тук. Това е най-хубавото място за вас.

— Значи вие ме… ме спасихте от тези дяволи? — произнесе със запъване тя и студената сянка на ужаса отново помрачи очите й.

— Да… да… но не мислете повече за това… тях ги няма — отвърна бързо Нил. Този израз на лицето й го загрижваше. Той не знаеше какво точно трябва да каже.

Момичето падна назад с мъчителен стон и закри очите си с ръце, сякаш искаше да прогони някакво омразно и страшно видение.

— Майка ми — проплака то, потрепервайки. — Те я убиха… О, тези ужасни викове!… Всички бяха избити… всички… и мисис Джонс! Майка ми… тя падна, без да издаде звук! Нейната кръв ме опръска!… После избягах, скрих се… Индианците… ножове, брадви, скалпове, пожар!… И аз бях свидетелка на всичко!

Започна да хълца и да стене нещо неразбрано.