Зейн Грей
Железният път (2)

В малка долина, сгушена сред хълмовете на Уайоминг и напоявана от Чейенската река, от няколко дни се беше настанила на лагер банда сиукси^[1]. Наблюдавана от високо, картината беше пъстра и тиха и точно затова — в хармония със самотната красива долина. Канадските тополи и върби блестяха със сребриста зеленина. Течението на реката беше тъмно там, където водите бяха дълбоки и светли, където пясъчните насипи се белееха на слънцето. По цялата долина бяха разпръснати кафяви и черни петна — групички коне. Палатките блестяха под слънчевите лъчи, а на белия им фон се открояваха червени петънца. Вити стълбове дим се издигаха лениво към небето.

На един от най-високите хълмове на Уайоминг, които, пресечени от хиляди еднообразни долини, се издигат с лек наклон към планините, беше застанал самотен мустанг^[2]. За оглавник на това великолепно животно с дълга козина служеше само едно ласо. То нямаше нито седло, нито юзда. Копитата му безжалостно тъпчеха сочната и буйна трева, на която той не обръщаше внимание. Неспокойните му очи показваха, че е разтревожен от нещо, а острият му поглед следеше движението на всяко стръкче към върха на хълма.

Видът на тази могила беше мрачен, еднообразен и пустинен. По нея освен трева не растеше нищо и точно затова в движението на треперещата вълна имаше нещо диво.

Чудна и пространна беше гледката, която се откриваше пред погледа от това място. Към хълмовете на Уайоминг се нижеха хребет след хребет, а тези хълмове протягаха мрачните си чела към скалистите планини, които се издигаха в далечината бледи и синкави, с калпаци сняг по върховете. Оттатък къпещите се в слънчевия блясък могили се простираше неизмеримата равнина — прерията. Орел, господар на всичко, чертаеше широките си кръгове по небето.

В полите на обраслата с трева могила се простираше тясна и продълговата долина, краищата на която се губеха на изток и на запад в мъгливия хоризонт. Там се виеше тънка бяла ивица — старото шосе от Сен Вре за Ларами.

В момента, когато треперещата вълна достигна най-високата точка на склона, движението внезапно замря. След това тревата се разтвори и от нея се показа грозното лице на индианец — сиукс, с бойни знаци. Мрачният му и злобен поглед се впи в шосето от Сен Вре за Ларами. Полуголото му тяло се беше отпуснало на земята. В свободната ръка се виждаше пушка.

Минаваха час след час, но индианецът не се помръдваше от мястото си. Слънцето измина големия си път и обагри с розови отблясъци върховете. И ето, от далечния край на долината се показаха черни и бели точици, които бавно изпъкваха откъм завоя. Индианецът трепна. Това негово движение остана незабелязано; лицето му запази старото си изражение. Той дори не се помръдна.

Движещите се точки малко по малко пораснаха и се превърнаха в низ от волове и фургони — малък керван, който пътуваше на изток, следваше бавно завоите на шосето и най-после спря в кръг на брега на реката.

Индианският разузнавач се дръпна назад и разделената трева, която бавно изправяше стъблата си, скри от погледа му лагера в долината. Той запълзя като змия назад, по стария си път. Когато се отдалечи достатъчно, за да не бъде забелязан, се изправи, изтича до мустанга си, скочи на него и препусна в бесен галоп надолу по склона.