Зейн Грей
Железният път (7)

Нил беше първият, който скочи от седлото, а вторият — Лари Кинг. Те бяха изпреварили доста по-предпазливите войници.

— Боже мой! — чу се гласът на Лари.

Нил стисна с треперещи ръце пушката си и закрачи между изгорелите коли. Под колелата лежаха голи, грозно изкривени и обезобразени трупове, кървави и някак призрачни. Всички бяха скалпирани.

Приближи се и Слингерленд с войниците. Те скочиха от седлата си с проклятия и ругатни.

Полковник Дайлън заповяда околността да бъде претърсена основно. Тон се надяваше да намери неща, които да му подскажат кои са били жертвите. Нямаше нищо. Всичко беше изгорено или разграбено. От лагерните инструменти, повечето от които индианците бяха унищожили, бяха останали само две лопати, едната с овъглена дръжка. Тези лопати войниците употребиха да погребат труповете.

Нил почувствува, че му прилошава от ужасната гледка. Той се отстрани малко и седна на един камък. Лицето му бе влажно от лепкава пот. В стомаха му като че ли нещо гореше и яростно се повдигаше. Това беше първото му сблъскване със сатанинските жестокости на диваците. Главата му беше изпълнена с хаос от необикновени мисли.

И изведнъж му се стори, че чува стон. Подскочи.

— О, започвам да си въобразявам — промърмори след миг той.

Стана толкова нервен, че се изправи и се върна при войниците, които бяха изкопали няколко дупки. Видя как трупът на една жена беше поставен в гроба. Тази гледка му припомни думите на Слингерленд. Следотърсачът претърсваше околността на лагера и Нил отиде при него.

— Намерихте ли момичето?

— Още не. Възможно е дяволите да са го отвлекли със себе си. Сигурно… ако случайно е останало живо.

— Боже мой! Надявам се, че е мъртво!

— Ех, синко, и аз се моля да е така.

Всички по-нататъшни търсения останаха безрезултатни. Никой не успя да намери трупа на момичето. Решиха, че е загубено.

Войниците натъркаляха върху пресните гробове тежки каменни блокове и потеглиха обратно към лагера. Нил, Слингерленд и Лари Кинг бяха последните, които възседнаха конете си. В този миг Нил си спомни за онова странно тихо стенание. Може би го чу за втори път. Спря коня си.

— Аз се връщам! — извика.

— Защо? — запита Слингерленд.

Лари Кинг също обърна коня си и го изравни с този на Нил.

— Ред, не мога да си отида спокоен.

И Нил разказа на приятеля си какво беше чул.

— Присторило ти се е, момчето ми — запротестира Ред.

— Може би. Но аз ще се върна. Ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се — отвърна Ред със своята ленива добродушност.

Слингерленд остана на седлото си и се заоглежда, докато ги чакаше. Облакът прах, който показваше пътя на войниците, продължаваше да се отдалечава.

Нил скочи от седлото, хвърли юздите на врата на коня си и се огледа, сякаш търсеше нещо. Лари, който се чувствуваше по-добре на гърба на коня, отколкото на земята, остана на седлото. Внезапно Нил почувствува, че нещо необяснимо за него го тегли към издаден скалист корниз. Не се чуваше нищо друго, освен шумоленето на вятъра в листата на малкото дървета. Местността около гробовете беше вече грижливо прегледана. Безполезно беше да се търси още веднъж там. Нил нямаше никакви обясними основания за своето чувство. Но колкото и да изглеждаше невероятно, той не искаше да признае, че това чувство е плод на въображението или възбудата му. Някакъв глас го беше повикал. Той би се заклел в това. И ако не разкриеше тази загадка, тя щеше да го преследва до края на живота му. Огледа внимателно мястото. След това се отправи към скалистия корниз.

В подножието на скалата растяха нагъсто храсталаци, които дращеха ботушите му. Горната част на корниза беше грапава, надолу се образуваше цепнатина. В този миг Нил трепна, сякаш ударен от електрически ток. Чу се тихо, задавено и хъркащо дишане…

— Ред… насам! — извика той с глас, който накара каубоя моментално да скочи от седлото си.

Нил клекна и разтвори храстите. Още в началото на зеещата цепнатина видя блестящи кестеновокафяви коси. Кинг приклекна до него и се наведе.

— Момиче!

— Да, момичето, за което беше споменал Слингерленд… момичето с големите очи.

Нил сложи внимателно ръката си на главата му. Почувствува топлата й копринена коса и това докосване изведнъж смрази кръвта в жилите му. Момичето навярно умираше.

Слингерленд се приближи на коня си.

— Е, момчета, какво намерихте?

— Девойка…

Отговорът на Нил накара Слингерленд да скочи бързо от седлото.

Нил за миг се поколеба, после вмъкна ръцете си в дупката, хвана девойката под мишниците и внимателно я изтегли на тревата. Тя остана да лежи с лице към земята, косите й бяха разрошени, а тялото — неподвижно. Очите на Нил тревожно търсеха кървави петна, но такива нямаше.

— Спомням си много добре тези коси — каза Слингерленд. — Обърнете я по гръб.

— Тогава най-после ще видим къде е ранена — промърмори Ред Кинг.

Нил мислеше същото, но, изглежда, още се колебаеше.

— Слингерленд, тя съвсем не е вече малко момиче — каза той. След това отново хвана ръцете й под мишниците. Внезапно почувствува нещо влажно, топло и лепкаво. Дръпна ръката си. Тя беше окървавена.

— Ах! — извика Ред.

— А какво друго очаквахте вие, синко? — каза Слингерленд. — Тя е била ранена и в страха си се е вмъкнала в пещерата. Хайде, обърнете я по гръб. Може би е още жива.

Тези думи оказаха бързо въздействие върху Нил. Той извърна девойката така, че главата й да падне на неговите колене. Лицето й беше мъртвобледо, сякаш вкаменено в момент на страшна уплаха. Дрехата й беше напоена, а ръцете й окървавени.

— Момчета, не се вижда рана, няма дупка от куршум — само кръв — каза Слингерленд с надежда в гласа.

Нил разкъса блузата й и пъхна ръката си под плата. Усети, че се докосва до гърдите й, обли, меки и топли, но напълно неподвижни. Той поклати глава.

— Сигурно съм чул последната й въздишка.

— Може би. Но тя няма вид на мъртва — промърмори Кинг и постави ръка на сърцето й.

Нил беше търсил да усети в дясно туптенето на сърцето й. Той премести ръката си на другата страна. В същия миг почувствува лек удар в нежно закръглените гърди. Тихо, редовно, но не и изморено.

— Боже мой, какъв глупак съм! — извика той. — Тя е жива! Сърцето й бие! Тази кръв е от друг човек — може би това е кръвта на убитата й майка… Ред, тичай, донеси вода в шапката си! Слингерленд, настигнете войниците.

Слингерленд се изправи и възседна коня си:

— Сетих се нещо. Ще пренесем момичето в моята колиба. Не е далеч от тук. До лагера има много път. Ако е необходим фелдшер, ще го доведем.

— А сиуксите?

— При мене ще бъде на сигурно място. Аз съм приятел с индианците.

— Добре! Но във всеки случай настигнете войниците и съобщете на Дайлън, че сме намерили момичето… и че ще останем във вашата колиба.

Слингерленд пришпори коня си, който се понесе в галоп след отдалечаващия се по пътя облак прах.

Възхитен, Нил наблюдаваше лицето на девойката, която беше спасил. Изведнъж нейните устни се разтвориха и се чу отново оня тих стон. Значи този беше повикът, който го беше ръководил. Но не… не беше само това стенание. В цялата тази чудна история се криеше и нещо друго — мощен и необясним с нищо импулс. Нил вярваше в силата на своите подбуди, които от време на време го ръководеха. Досега в живота си той не се беше интересувал от жени. Това момиче или фактът, че го беше спасил, и двете неща заедно дълбоко го развълнуваха. За Нил животът никога вече нямаше да бъде същият, както досега.

Ред Кинг се върна. Сомбрерото му беше пълно с вода.

— Вземи шала си и измий кръвта от ръцете й, преди да дойде на себе си и да я види — каза Нил.

Каубоят се залови за тази работа малко несръчно, но с безкрайна нежност.

— Бедното дете! — прошепна той. — Бих се обзаложил, че сега е съвсем само в света.

Нил намокри кърпата си и я постави на челото на момичето. И внезапно то отвори очи. Те бяха големи, с виолетов оттенък и леко премрежени, сякаш сънят още не ги беше напуснал напълно. Застинали в страхотен ужас и вперени неподвижно в празното пространство, те напомняха очните ябълки на слепец. Гърдите на момичето се издигаха и спущаха от усиленото дишане. Ръцете му се движеха и търсеха опора. Цялото му тяло трепереше. Изведнъж то се надигна и седна. Не изглеждаше слабо. Движенията му бяха бързи. Ужасените му очи блуждаеха наоколо, без да се спрат в една определена точка.

— За вас вече няма опасност! — извика Нил високо. — Индианците са си отишли! Аз съм бял!

Размътеният разум на непознатата сякаш се събуди от звука на резкия му глас. Тя впери поглед в него. Чертите на лицето й трепнаха. Устата й се полуотвори, а ръката й, трепереща като лист от трепетлика, я прикри и се сгърчи. С другата ръка тя започна да маха пред себе си, сякаш искаше да прогони жестоко видение.

Нил твърдо издържа погледа й — господарски, мъжки и наставнически.

— Аз съм бял! — повтори той с обтегнати устни. — Вие сте спасена! Индианците си отидоха.

И тя го разбра. Схвана смисъла на думите му. После с тих, но мъчителен и остър вик затвори очи и започна слепешката да удря с две ръце около себе си. Ужасът се беше върнал — ужас, примесен със страх. И страхът може би беше по-силен, защото тя хвана китката на Нил така, че за да се освободи, той би трябвало да счупи ръцете й.

В този миг Слингерленд се приближи в галоп.

— Дойде ли на себе си?

Погледна с любопитство девойката, която все още се притискаше към Нил.

— Да, само за миг.

— Това е добре… Настигнах Дайлън… Съобщих. Дяволски се зарадва, че сме я намерили. Наруга здравата войниците си. Каза, че ще извини оставането ви тук и че можем да вземаме от лагера каквото ни потрябва.

— Тогава да тръгваме! — каза Нил.

Той се опита да се освободи от прегръдката на момичето, но не успя. Взе го на ръце, стана и се отправи към коня си. Кинг му помогна да се качи с товара си на седлото. Нил не вярваше, че някога ще забрави това място, но все пак хвърли още един последен поглед върху всички предмети. Овъглените коли, гробовете, скалите, които бяха нахвърляни върху голите, обезобразени тела, групата от трите клонести дървета и скалистия корниз с тъмното отвърстие в основата си — погледът му обхвана още веднъж всичко това, после той извърна коня си и се отправи по дирите на Слингерленд.