Зейн Грей
Железният път (62)

Петнадесет дни по-късно работническият влак премина по мост номер 10 и работниците подеха работата си с нов устрем.

Изминаха още няколко дни и една хубава сутрин към лагера се приближи забележителен по вид влак. Той премина съвсем бавно по временния мост. След локомотива се намираха няколко пътнически вагона, един частен, в който пътуваха директорите на жп линия, и специалният вагон на генерал Лодж. Локомотивът беше окичен със знамена и машинистът пронизително изсвири, когато напусна решетъчния мост. Номер 10 беше последната голяма пречка.

В този момент случаят беше поискал Нил да бъде в положение, което се оказа много важно както за него, така и за всички, които го видяха. Той се намираше посред реката, точно срещу моста, до средната колона, която се подаваше с около половин метър над вертикалния насип. Той беше мокър и мръсен, както и работниците около него.

Машинистът, огнярят, спирачът и пътниците извикаха мощно ура за него. Този миг с неочакваната си хубост беше покъртителен и велик за Нил. Никога в живота си той не се беше чувствувал толкова горд. И все пак, дори и сред тези неочаквани радости, го измъчваше някаква горчива и необяснима скръб.

Неочаквано Нил забеляза генерал Лодж, който се беше облегнал на прозореца на вагона си и му махаше. Нил посочи към земята и здравите колони. А след това той постави ръце на устата си и извика с всичка сила.

— Каменна основа!

— Вие сте отличен войник! — извика в отговор началникът му.

Това беше най-голямата похвала, която можеше да каже този стар пълководец в момент на вълнение и радост. И нищо не би могло да задоволи по-дълбоко Нил.

Влакът премина през моста и изчезна от погледите. На връщане, към пет часа следобед, той спря в лагера. При Нил пристигна пратеник, който го покани да се яви веднага на доклад при директорите. Нил прибегна до палатката да вземе книжата си и после, измокрен и мръсен, влезе във вагона на директорите.

Там имаше само четирима души — генерал Лодж Уорбъртън, Роджърс и Ръд. Всички, с изключение на високия, побелял Уорбъртън, се бяха разположили удобно, по ризи, край масата и пушеха. Още с влизането си Нил почувствува, че предстои един от най-важните моменти в живота му.

Държанието на началника беше подобно на това на Лари Кинг, когато във въздуха се носеше нещо спокойно и търпеливо. Изпитателният му поглед прикриваше топлината, която пронизваше Нил. Но младият инженер се държеше служебно, без да показва старото си доверие пред сановниците на големия железен път.

— Господа, вярвам, че си спомняте за мистър Нил — каза Лодж.

Всички бяха сърдечни и любезни. Уорбъртън разтърси силно ръката на Нил и след това се облегна на стола си, както обикновено правят старите хора, за да го огледа от горе до долу.

— Радвам се, че ви виждам пак, млади човече — каза той с дълбокия си глас. — Да, спомням си, макар сега да изглеждате по-слаб и по-възрастен.

— Нищо чудно — подхвърли началникът. — Той работи като истински мъж.

— Тогава вие ни напуснахте малко прибързано, млади човече — продължи Уорбъртън.

— Съжалявам — отговори Нил. — Но тогава бях буйна глава… и, страхувам се, че и сега съм такъв.

— Няма значение. Онзи, който не може буйно да се защити, малко постига. А сега, Нил, разкажете ни какво се е случило!

Нил погледна книжата и после началника си.

— Например — каза Лодж — историята с Блейк и Кофи?

— Страхувам се, господа, че и тук действувах на своя глава.

— Обяснете се, моля — каза Уорбъртън. — Ние ще отсъдим дали сте действували правилно.