Зейн Грей
Железният път (72)

След като удари Бюти Стентън, Нил, отпаднал духом и изпълнен с горчиво отчаяние и срам, бе избягал от игралната зала. Колко много се беше заровил в гнева и болката си! Нима тази жена знаеше историята му, та се осмеляваше да произнася името на Ели Ли? Всичко това му се струваше необяснимо.

Той бе закрачил през тъмните улици. Движението и хладният вятър го бяха успокоили. След това при пропищяването на свирката на един локомотив у него се оформи решението да напусне Бентон още със следния влак. Бързо събра багажа си и се присъедини към огромната тълпа, която в този късен час се беше струпала на гарата.

Болезнено съжаление гореше дълбоко в душата му — странно и необяснимо. И той, както другите хора, беше направил неща, които трябваше да забрави. Каква съдбоносна сила се съдържаше в звука на тази единствена дума!

От прозореца на стария пътнически вагон той погледна към мътните светлини и бледите очертания на палатките.

— За последен път виждам Бентон… Слава Богу! — промърмори с прекъсване.

Влакът бавно се носеше през тъмната бурна равнина.

За около четиридесет и осем часа Нил стигна до следващия лагер — Роринг Сити. Това беше град по-голям от Бентон, изникнал като него за една нощ и продължаващ непрекъснато да расте — палатки, дъсчени сгради, бараки и блокхауси — старата пъстра тълпа, но този път всичко това в полите на червените хълмове на Юта.

Нил си намери стая. Това, че от два дни и две нощи не беше ял, не беше спал и не се беше мил, не благоприятствуваше много на другата задача, която му предстоеше — задачата да победи пълната си отпадналост. Той яде и спа много часове, а на другия ден отдели време да се погрижи за своята външност, преди да потегли да търси бюрото на инженерния щаб. След това се отправи в посоката, която му показаха. По пътя чу хора да говорят за индиански нападения.

Когато най-после намери главната квартира на техническия щаб, беше поздравен с известна сдържаност от старите си подчинени и приятели. Беше учуден и не можеше да разбере държанието им.

Дори и генерал Лодж изглеждаше променен. Нил веднага разбра, че сигурно се е случило нещо, което пречеше на началника му да прояви онзи интерес към неговата мисия в столицата, който трябваше да се очаква. След като генерал Лодж го поздрави, още първите му думи потвърдиха слуховете за индиански нападения.

— Влакът ми щеше да бъде нападнат в Диип Кът^[1] — съобщи той. — Голямо племе сиукси. Ние бяхме изненадани, че са се осмелили да дойдат толкова на запад. Щеше да стане страхотно клане — ако не беше Касе… Не разполагам още с подробности, защото телеграфната връзка е прекъсната. Но знам какво направи Касе. Той премина през цялата долина, наречена Диип Кът, под ударите на индианците… Спусна се в един вагон с пясък. Вие знаете наклона, Нил… Намерението му беше да спре влака ми — да затвори линията, преди да стигнем до долината, в която индианците бяха устроили засадата. По всяка вероятност една от спирачките не е работила, защото на около половин миля пред нас той нарочно накара вагона да дерайлира. Машинистът ми забелязал това и се уплашил да не стане сблъскване… Но Касе хвърлил една траверса пред колелата на вагона си… Намерихме го премазан и умиращ сред развалините…

Гласът на генерал Лодж пресекна; той погледна към пода и лицето му побледня.

— Машинистът ми, Том Дейли, стигна до Касе една секунда преди той да умре. Да, Дейли беше единственият от нас, който видя Касе жив за последен път… Последните думи на Касе били: „Засада… сиукси… Диип Кът“, и след това: „За приятеля ми Нил!“… Не можахме да разберем думите му… тоест само отначало. Между зъбите на Касе намерихме лулата му и това малко тефтерче.

Началникът предаде на Нил тефтерчето, което той пое с разтреперани ръце.

— В кожата се виждат още следи от зъбите му. С мъка успяхме да го извадим. Той го държеше толкова здраво, колкото и смъртта беше обхванала самия него… А черната му лула изобщо не можахме да извадим. Оставихме я там, където беше стояла през целия му живот… Погребахме го до линията.

Тихият глас на началника замлъкна и той за миг остана неподвижен, с намръщено чело, изпълнени със скръб очи и все пак в цялото му държание се четеше известна гордост при спомена за този герой.

В настъпилата тишина до ушите на Нил достигна тиктакането на някакъв джобен часовник и шумът от улицата. Той почувствува малкия бележник в ръката си.

— Касе искаше да ви го предаде — продължи генералът. — Той е на една жена, на Бюти Стентън. Съдържа писмо, което тя, без съмнение, е написала малко преди да умре… Това разбрахме, когато Дейли започна да го чете на висок глас. Ние всички чухме началото. Щом разбрах, че е за вас, взех бележника. Както следва да предположите, всички бяхме заобиколили Дейли с любопитство. Във влака си имах гости — а между тях и вашият стар враг Ли. Много съжалявам, но няма какво. Виждате, че не можеше да се направи нищо… Това е всичко.