Зейн Грей
Железният път (32)

След като Нил изгуби и последната надежда и в него остана да кипи само жаждата за отмъщение, тримата приятели се посъветваха какво да правят. Слингерленд беше зарязал примкаджийството и се беше отдал на лов на бизони, за да снабдява работниците и войниците с прясно месо. Нил и Лари без колебание решиха да напуснат Бентон и да последват Слингерленд.

По пътя на изток Слингерленд ги запита дали са посетили мястото, където е заровено златото на Хорн.

Нил съвсем беше забравил за него. Навярно той и Лари бяха минали през тази долина, когато се скитаха из планините да търсят дирите на Ели. Слингерленд обясни своето бездействие по същия начин. Решиха да потърсят златото веднага щом линията бъде прокарана до предпланините.

Преди да стигнат до следния лагер, тримата забелязаха от прозореца на вагона индианци и бизони.

— Тази работа не ми харесва — каза Слингерленд. — Бях приятел със сиуксите. Но откакто слязох в равнината да бия бизони, те се обърнаха против мен. Зная много добре това. Винаги съм смятал, че бизоните принадлежат на червенокожите. Не бих правил това, ако не виждах, че тази железница означава край на бизоните и индианците. Кълна се.

Беше нощ, когато стигнаха целта на пътуването си. Колко тихо и тъмно беше в сравнение с Бентон! Нил беше доволен, че се е отървал от този ад. Той се питаше дали ще бъде в състояние да победи своето отчаяние. Съмняваше се в себе си, но прогони тази мисъл. Може би приятелството на старите му другари и изгледите за предстоящата дейност щяха да променят мрачното му настроение.

Нил и Лари прекараха нощта в палатката на Слингерленд. На другата сутрин траперът още в зори беше готов с конете, но все пак, понеже сиуксите бяха наблизо, решиха да дочакат работническия влак и под негово прикритие да излязат в равнината.

След малко влакът от няколко вагона и с петдесет работници потегли и траперът се понесе с двамата си приятели покрай релсите. На няколко мили от лагера машината спря. Тук небутната още местност очакваше трасировачите. В Нил неволно се събуди старият интерес, колкото и да се мъчеше да го потисне. Но неговата любов към този железен път беше също така безнадеждна, както и някои други неща в живота му…

Работниците бяха подбрани: в по-голямата си част войници, между които имаше и много ирландци. Те подредиха пушките си, преди да се заловят за лопатите и траверсите.

— Дявол да ме вземе, ако това не е старият ми приятел Нил! — извика познат глас.

И той видя пред себе си Касе, с неговата стара усмивка и с неизбежната черна лула в устата.

Първата радост на Нил при вида на този стар помощник отстъпи мястото си на неприятната мисъл, че може да срещне и някои от предишните си началници или другари. Особено неприятно щеше да му бъде, ако видеше тук генерал Лодж или някого от инженерите, които му бяха предсказали бляскаво бъдеще.

Шейн и Макдермот бяха също в тази група и те колебливо се приближиха.

— Аха, ето го и каубоят, който искаше да застреля нашия Касе! — извика Макдермот.

През късата среща със старите си приятели от железницата Нил видя собственото си нещастие и получи по-ясна картина за тези хора. Големият железен път беше напреднал, беше пораснал, беше променил всичко. Беше го отминал. Сега вече той, Нил, не играеше никаква роля. Заедно с много, много други хора той се беше плъзнал по наклонената плоскост. Чудното желание за работа не беше изчезнало в него. Но той беше престанал да бъде господар на действията си. Беше спрял на едно място… И тези груби ирландци се бяха променили. В много отношения те бяха същите — бавни и разговорливи, както по-рано, но върху тях вече бяха оказали въздействието си и уморителната работа, борбата, срастването им с голямото движение и техния дух — поради изпълнението на онова, което бяха измислили големите умове. Тези работници вече не бяха обикновени хора.