Зейн Грей
Железният път (83)

Високо над голямата равнина, по скалист корниз, яздеше банда индианци. Дългите, мършави ръце на червенокожите се протягаха и сочеха в далечината.

Вождът скочи от седлото и закрачи пред хората си. Украшението му от пера се влачеше зад него в тревата. Полузаздравели рани покриваха бронзовокафявото му тяло. Лицето му беше застаряло, покрито с бръчки, строго, грубо и непроницаемо. Очите му мятаха тъмни светкавици, бързи като стрели.

Далеч, към края на равнината, се виждаше продълговат и плосък предмет, който оставяше зад себе си следа от дим. Той идваше от изток и бавно пъплеше на запад. Вождът и воините му гледаха мрачно след него. Никой от тях не каза дума, никой не направи знак, нито промени изражението на лицето си.

Какво обаче ставаше в душата на великия вожд?

Това животно, което бълваше дим и огън и ревеше като дявола на някое чуждо племе, което нарушаваше така отвратително тишината, както дългата следа от желязо и дървета понякога чистата равнина — цялото това дело на белия човек, който бе дошъл някъде отдалеч, оттам, откъдето Великият дух изпращаше първите утринни зари, означаваше края на ловните полета и беше смъртната присъда за индианците. Беше се ляла кръв, много воини бяха заспали под дърветата последния си сън. Но желязното чудовище, което бълваше огън, беше изчезнало, само за да се върне отново. Белите мъже бяха многобройни като игличките на бора. Те се бореха и умираха, но стотици други идваха на местата им.

Стар и умен беше този вожд — ученик на звездите, планините, вятъра и самотната прерия. Той виждаше в тази раса мощност, но не и благородство. Белите хора щяха да погълнат съкровищата от почвата и водата. Индианецът беше създаден да гони дивеч, да се бори с враговете си, да наблюдава облаците и да служи на боговете. А белите мъже бяха дошли като грамаден рояк скакалци, за да наводнят и опустошат прерията. Бизоните щяха да се изгубят като облак прах зад хоризонта, за да не се появят никога вече. Нямаше да има дивеч за индианците, нямаше да има трева за мустангите им, нямаше да има място за селата им. Сиуксите трябваше да се бият до последна капка кръв или да се оставят да бъдат притиснати в планинските пропасти, където сред грижи и неволи да завършат своето съществувание.

Слънцето залезе червено и прашно зад хоризонта на пустинята. Старият вожд вдигна ръка към небето и после, предал се на неизбежно горчивата съдба, застина с чудна строгост, мрачен като смъртта. Пред втренчения му поглед влакът бавно се изгуби сред червеникавия залез. Такава щеше да бъде и съдбата на червената раса: да изчезне във вечната нощ.