Зейн Грей
Железният път (54)

Слънцето залезе, свечери се, вятърът утихна, прахът отново се спусна на старото си място на земята, а нощта хвърли мантията си върху Бентон. Дневната глъчка поутихна — сега тя приличаше на ръмжене на лакома хиена. Ярките жълти факли, силните лампи, оскъдните бледи светлини под платната на палатките — всичко това подчертаваше тъмнината на нощта и изпълваше пространството със сенки и призраци. Улиците на Бентон преливаха от пияни мъже, които залитаха обратно по същия път, по който бяха дошли толкова бодри. В ярката светлина на танцувалните локали, пивниците и игралните домове се бяха явили жени. Мракът приличаше на тежко наметало — жестоко и същевременно милостиво. Той скриваше бягството на полуделия от страх мъж, който бягаше край къщите; заглушаваше шума от каращите се гласове и от револверните изстрели. Под неговата закрила изтрезнелите и засрамени войници се измъкваха от тълпата, убийците чакаха жертвите си от засада, мускулестите слуги изхвърляха пияниците от локалите, младите комарджии, замаяни от печалбите, се впускаха в нови игри и отчаяните скитници търсеха тихо място, за да си отпочинат. Дълга верига от роби на порока, говорещи на хиляди диалекти и с хиляди цветове на кожата, се блъскаше в нощния мрак из палатките на насладата.