Зейн Грей
Железният път (76)

Влакът се клатушкаше и скърцаше в нощта с онова мъчително напрежение, което показва, че се движи по стръмен наклон. Маслените лампи по ъглите на вагоните блещукаха мътно. На отворените прозорци се бяха облегнали войници, които гледаха навън. По пейките седяха или лежаха полузаспали пътници, свити на багажа си.

Но Ели Ли не можеше да заспи. Тя беше добре завита с покривки и наметната с тежка пелерина. Прозорецът до главата й беше отворен и хладен пустинен вятър леко духаше върху косите й. Тя гледаше навън в нощта и колелата като че ли подигравателно скърцаха над разбитото й сърце.

Беше късно. Старата луна, грозна и бледа, се спускаше към скалистия хоризонт. Облаци скриваха звездите. Пустинната празнота наоколо изглеждаше призрачно увеличена в бледата светлина и този сенчест пущинак още повече засилваше отчаянието в душата й със своята тишина, самотност и голота. Всъщност защо беше спасена? Влакът продължаваше да се носи и всеки нов изминат сантиметър засилваше болката й. Непобедимата й смелост, чиста като бял пламък, който беше пламтял толкова месеца, сега загасна заедно с опасността.

Пред прозорците на влака се издигаха грубите очертания на скалисти корнизи — гледка, която й беше добре позната. Тя познаваше всеки метър от пътя, колкото и да беше мрачен, самотен и пуст.

Някъде пред тази гола равнина се намираше мястото, където беше съществувал Бентон — малко петно, загубено в неизмеримата пустиня. Когато влакът минаваше край нея, тя се събуди. Никаква светлина не се виждаше. Голи бразди, бледо сияние, дълъг, грозен скелет от голи улици и сенки — гробът на Бентон.