Зейн Грей
Железният път (42)

Нил спеше в палатката си и когато се събуди, видя, че вече е светло. В ушите му звучеше някакъв остър писък. Няколко секунди лежа, без да може да различи звука. Но когато той заглъхна, Нил вече знаеше, че това е било рязко тръбене. То беше последвано от силна глъчка и от тропота на войнишки ботуши.

Нил отметна одеялото, нахлузи ботушите си и наметнат с пелерината, изтича навън. В лагера цареше голямо движение, но въпреки бързината, всичко ставаше по строго определен план Нил запита един от войниците какво има.

— По дяволите, червенокожи, и то преди закуска! — гласеше сърдитият отговор.

Нил помисли за Ели и сърцето му се сви. Той се огледа на всички страни, но не видя никакъв признак за нападение. Сред група хора пред инженерската барака се виждаха генерал Лодж и полковник Дайлън. Нил побърза да се присъедини към тях.

— Добър ден, Нил — каза началникът сърдито. — Както виждате, сега сте пак на работа.

А полковник Дайлън прибави:

— Ще се състои малка битка в чест на вашето завръщане.

— Какво се е случило?

— Току-що получихме телеграмата: „Големи групи сиукси“. И това е всичко. Телеграфистът казва, че посред съобщението жицата е прекъсната.

— Големи групи сиукси — повтори Нил — Между лагера и Бентон ли?

— Разбира се. Пратихме разузнавач на кон по линията.

— Нил, ще намерите оръжията в бараката. Услужете си сам — каза генерал Лодж. — Ще закусвате с нас. Не знаем какво ни предстои, но изглежда доста лошо, особено като имаме жени в лагера. Тази колиба не е укрепление.

— Господин генерал, да пренесем траверси и да издигнем от тях барикада — предложи офицерът.

— Добра идея. Но с това трябва да се заемат войниците. Днес едва ли ще пристигне работнически влак.

— Така изглежда. Но все пак ще можем да повикаме на помощ трасировачите. Техният лагер е от другата страна… Нил влезте вътре, въоръжете се и хапнете няколко залъка. Ще заповядам да ви оседлаят кон. Ще трябва да отидете до лагера им и да вдигнете тревога.

— Добре — отговори Нил бързо. — А знаят ли жените какво ни чака?

— Да. И вашата малка Ели е най-храбрата между тях. Побързайте, Нил.

Нил се отправи да предаде бързото съобщение, без да види Ели. Беше му заповядано да не жали коня си. Съседният лагер не беше близо. А мисълта, че съществуваше опасност индианци да отрежат пътя за връщане, му показваше с още по-мъчителна яснота сериозността на положението.

Младият инженер срещна известни пречки при прекосяването на стръмните склонове на пропастта, но след това стигна до изравненото трасе, което водеше право към съседния лагер.

Разстоянието беше по-голямо, отколкото той беше предположил и навярно имаше около десет мили. Нил премина в пълен галоп през един лагер от фургони, от миролюбивия вид на който беше ясно, че не е във връзка с постройката на железния път. След това стигна до тълпата от около двеста трасировачи, които тъкмо се готвеха да започнат дневната си работа. Появяването му спря всичко. С кратки и ясни думи той предаде заповедите на началника. После обърна коня си и се понесе назад.

Когато отново профуча през керванджийския лагер, няколко души му извикаха нещо.

— Индианци! — изкрещя Нил и пришпори още по-силно коня.

Погледна през рамото си и видя как висок, тъмнокож човек с черна дреха говори нещо на останалите и после вдига ръце към небето.

На връщане пътят се спускаше и конят се носеше с всички сили. В далечината, край новопостроената линия, Нил видя да се издигат тежки облаци дим. Те изглеждаха по-далечни от лагера, към който се стремеше. Но въпреки това той изтръпна от страх и страните му побледняха при мисълта, че може би колибата, в която се намираше Ели, е обкръжена от индианци. За щастие страховете му се оказаха неоснователни. Скоро видя пред себе си белите палатки, бараките и колибата. Някъде далеч зад тях продължаваха да се издигат облаците дим.

Нил влезе от задната страна на лагера и стигна точно навреме, за да види разузнавача на Дайлън, който в същия миг профуча край първите източни палатки. Нил скочи от седлото пред офицерите, които го чакаха, и направи доклада си.

— Добре! — каза Дайлън. — Това беше изпълнено бързо и ние можем да се надяваме да получим помощ от трасировачите в продължение на един час.

— Да. В лагера има коне за половината от тях.

— А сега да видим какво ще ни съобщи Андерсън — каза офицерът.

Разузнавачът беше Андерсън. Той долетя на покрития си с пяна мустанг и слезе от седлото запотен и изпрашен. Съобщи, че му било невъзможно да влезе във връзка с войници или с работници по линията, но че видял достатъчно със собствените си очи. По средата на пътя между лагера и Бентон голяма банда сиукси била повредила линията, спряла работническия влак и открила огън по него. Сега се водела отчаяна борба и положението на работниците било много лошо, тъй като някои от вагоните били в пламъци. Бързата помощ на войниците била наложителна.

Полковник Дайлън заповяда на един ординарец да оседлае конете. Тази заповед предизвика студени тръпки по гърба на Нил.

— Господин генерал, ние ще се намерим в дяволска клопка, ако индианците обсадят лагера ни — каза той разтревожено.

— Имате право, Нил. Те ще намерят прикрития зад скалите и дърветата по склоновете. При избирането на този лагер ние съвсем бяхме забравили за индианците… Но нападение тук едва ли може да се очаква.

Беше решено да се остави едно отделение под заповедите на поручик Бреди, което щеше да пази лагера до пристигането на трасировачите, а след това щеше да се присъедини към войските на полковник Дайлън.

Освен Ели Ли в лагера се намираха още пет жени, които изскочиха навън, за да видят заминаването на войниците. Нил чу как полковник Дайлън уверяваше жена си, че според него няма никаква опасност. Но нейните страни останаха бледи. Всички жени, с изключение на Ели, бяха много изплашени. Нил наблюдаваше Ели с гордост. Тя не проявяваше никакъв страх от сиукси те.

Генерал Лодж яздеше начело на войниците до полковник Дайлън. Те напуснаха лагера в лек тръс, забулени от облаци прах, и бързо изчезнаха зад първите хълмове. Войниците, които останаха в лагера, оставиха пушките си и се заловиха да пренасят траверси, за да издигнат барикади. Разузнавачът Андерсън се изкачи по склона на едно самотно възвишение, за да застане на стража. На жените беше заповядано да не излизат от колибата, която се намираше до слабата барака на инженерите. Бекстър и помощниците му преглеждаха оръжията и мунициите, с които разполагаха, а Нил събра плановете, картите и скиците в една чанта, която взе със себе си.

Времето минаваше бързо. След около един час трасировачите започнаха да пристигат. Те идваха на неоседлани коне, понякога по двама върху един, и размахваха пушките си… сто, а може би и повече червендалести ирландци, жадни за борба. Тяхното пристигане успокои донякъде мъчителния страх на Нил. Но сърцето му все още беше обхванато от някакво странно чувство, от което той нито можеше да се отърси, нито да го разбере. Всякаква вяра в него беше изчезнала. Той сметна това си състояние като резултат от нервното си раздразнение и от егоистичния си и преувеличен страх за сигурността на Ели.

Сега поручик преди потегли с войниците си и предостави на работниците да пренасят траверси и да строят прикрития. За по-малко от час около инженерската барака беше издигната шест стъпки висока барикада. Почти веднага след това видяха, че Андерсън се спуска стремглаво по склона. Той долетя в укреплението, отпуснал юздите на коня си, и единствената му дума, докато слизаше от седлото, беше: „Сиукси!“

Трасировачите посрещнаха новината с гръмко ура. Но въодушевлението им значително изстина, когато разузнавачът им посочи голяма група индианци, които се движеха един след друг надолу откъм върха на хълма. Това беше най-голямата бойна група сиукси, която Нил беше виждал някога. Видът на слабите, диви фигури накара кръвта му да закипи, но същевременно по гърба си усети студени тръпки. Индианците яздиха още малко надолу по стръмния скат, след това завиха покрай ръба на гората, за да останат извън обсега на пушките. Тук те слязоха от конете си и се събраха на съвещание. Нил ясно видя как един от обкичените с пера вождове сочи към лагера. След това групата отново се раздвижи и подир малко сякаш изчезна в земята.

— Господа, предстои ни обсада! — извика старият Бекстър.

В същия миг от колибата излязоха жените в панически страх.

— Индианци! Индианци! — викаше госпожа Дайлън. — Ние ги видяхме… приближават между скалите… там, зад колибата!

— Останете вътре! — извика Бекстър.

Ели беше последната, която изпълни заповедта му. Когато Нил насила я дърпаше към вратата, той забеляза неочаквано промяна в чертите й.

— Там! Там — тя се мъчеше да му покаже посоката.

Точно в този миг отекнаха първите изстрели и върху бараката забарабаниха първите куршуми. Време за губене нямаше.

— Бързо вътре! — извика Нил, като я блъскаше през вратата.

Трасировачите бяха възбудени до лудост. Те тичаха край барикадите и безцелно стреляха във въздуха.

— Андерсън, вземете няколко души и се настанете зад колибата — заповяда Бекстър.

Разузнавачът извика на работниците да го следват и се втурна нататък. Доброволците бяха толкова много, че веднага заприщиха тясното пространство между барикадата и къщата. Изведнъж един от тях се обърна и привлече вниманието на Нил. Погледите им само за миг се срещнаха, но Нил видя как работникът потръпна. След това той се изгуби в тълпата. Нил беше изненадан. Това лице му се виждаше добре познато, но той не можеше да си спомни точно кога и при какви обстоятелства го беше виждал. В паметта му все повече се оформяше червеното, коварно лице с неговите сурови черти.

— Влезте вътре, Нил! — изрева Бекстър.

Бекстър, Нил и четиримата млади инженери се разположиха в помещенията на бараката и всеки застана при една от пролуките между гредите или при някой прозорец, за да открие огън срещу индианците. Но Нил се убеди скоро, че цел няма освен няколко бели облачета дим, които се издигаха по склона над скалите. От индианците нямаше и следа! Трасировачите не преставаха да стрелят. Нил намираше, че би било по-добре, ако пестят барута. В гредите се забиваха куршуми. Понякога някое оловно зърно профучаваше през прозореца и глухо рикошираше в стената. Нил затвори тежката врата между колибата и инженерската барака, защото тази жалка постройка от брезент и летви беше превърната в решето от куршумите на индианците. След това той потърси Ели. Намери жените в голяма стая, между ъгъла на стените и огромно каменно огнище. Те бяха напълно спокойни. Като видя Нил, Ели скочи, хвана го с треперещите си ръце.

— Нил — прошепна тя. — Видях тук Фресно!

— Кой е той? — запита Нил, без да разбере нещо.

— Един от бандата на Дураде.

— Ах! — извика Нил. И дръпна Ели настрана. — Страхуваш ли се?

— Никога няма да забравя Фресно. Той е един от четиримата бандити, които изгориха колибата на Слингерленд и ме отвлякоха.

Нил потръпна и притисна Ели до себе си.

— И аз го видях. Един от онези, които тогава дойдоха в долината на Слингерленд… Едър, широкоплещест, с червендалесто лице и злобни очи.

— Да, това е Фресно. Той и бандата му сигурно са се настанили в лагера на трасировачите.

— Но те не знаят, че ти си тук, Ели. Не се страхувай!

Ели се сви до Нил и той отново почувствува големия ужас, който тези бандити възбуждаха у нея. Той я успокои, вдъхна й вяра, каквато той самият съвсем нямаше, и я помоли да остане в скривалището. След това се върна отново на поста си, в съседното помещение.