Джон Конъли
Песен на сенките (67)

67

Паркър стоеше край брега, почти хипнотизиран от вълните, изгубил се в техния ритъм, с изгряващата луна за свидетел.

Макар дълго да бе живял край крайбрежните мочурища на Скарбъроу и да се беше научил да обича тяхната сложна сребриста плетеница, разбираше защо хората, които прекарват целия си живот с гледката и шума на морето, се чувстват неспокойни, когато се намират далеч от него. Солта зовеше солта.

Въпреки нараняванията си той беше успял да стигне по-далеч от преди, нищо че торбичката му с камъни беше изчезнала и се беше принудил да налучква разстоянието. Това означаваше по-голям напредък, а единствено напредъкът имаше значение, при все че болката в тялото му говореше друго. В дясното му ухо беше втъкната бяла слушалка. Втората висеше на рамото му.

Не чу стъпките по мекия пясък, докато не се приближиха току до него. Обърна се бавно с протегнати напред ръце, като Христос в очакване да бъде отведен. Пред него стоеше Вернер. Не носеше свещеническите си одежди, а вместо това беше облечен с изпръскани с боя дънки и развлечен пуловер, а белите му кецове бяха толкова стари, че бяха станали сиви. Дрехи, които може да захвърли, помисли си Паркър — Вернер щеше да ги изгори, след като приключи. Пистолетът в дясната му ръка искреше студеносин на лунната светлина.

— Пасторе — каза Паркър.

— Не изглеждате изненадан.

— Знаех, че рано или късно някой ще дойде. Вие или друг — все тая. И след като си дойдохме на думата, радвам се, че сте дошли лично. Но пък Щайгър вече е мъртъв и не вярвам да ви е останало кого да привикате на помощ.

Вернер като че се озадачи.

— Наблюдавам ви от известно време — каза той. — Приличате на статуя край океана.

— Не си бях давал сметка колко го обичам.

— Приливът скоро ще дойде — каза Вернер. — Ще прочисти мястото от всяка следа от вас.

— И мен ли ще отпратите заедно с него, или сте се поучили от грешката с Пърлман?

— Не съм тук да отговарям на въпросите ви, господин Паркър. Това става само по филмите. Тук съм да ви убия.

— Жалко — отвърна Паркър. — Имах много въпроси.

Вернер вдигна оръжието си, а Паркър бавно, почти натъжено, сви юмруци. Чу изстрела в същия миг, в който от лявата половина на главата на Вернер се разхвърча облак от кръв, кости и мека тъкан, когато куршумът си прокара път навън. Нямаше почти никакъв вятър. Ако оставим настрана вечерната дрезгавина, изстрелът трябва да е бил лесен. Паркър съжаляваше единствено, че Вернер не пожела да говори. Беше го видял в очите му. Разбрал го бе в мига, в който започна всичко.

Детективът бръкна под пуловера си, прекъсна връзката с телефона и свали слушалката с прикрепения малък микрофон. Луис изникна иззад южните дюни. Вече беше разглобил снайпера и носеше калъфа в дясната си ръка. Няколко секунди по-късно Анхел, който беше наблюдавал Вернер през по-голямата част от деня, слезе с колата от своя пост над залива.

Паркър прекрачи тялото, което обагряше пясъка в червено, и се присъедини към останалите. Не искаше отпечатъците от обувките им да бъдат открити на брега, ако ще да идваше прилив. Трябваше да извика полицията, а версията му нямаше да издържи, ако единствените видими стъпки не бяха тези на Вернер и неговите собствени.

— Надявах се, че ще стреляш само за да го раниш — каза Паркър на Луис.

— Както ти каза човекът, това става само по филмите.

— Предполагам, че няма значение — каза Паркър. — Надали щеше да ни каже нещо.

— Какво искаше да разбереш?

— Каквото искат да разберат всички — защо.

— Може да претърсим къщата му — предложи Анхел.

— Не. Не знаете какво да търсите, а и ще ви трябва повече време, отколкото мога да ви осигуря. Просто тръгвайте. Не минавайте през града. Насочете се на север, после завийте на югозапад. Не спирайте. Просто продължавайте нататък.

— Какво ще им кажеш, когато се обадиш? — попита Луис.

— Всичко, освен кой е произвел изстрела.

— Уолш ще се досети.

— Да не си му написал самопризнание?

— Мда, подписах се на пясъка и оставих визитка под един камък.

— В такъв случай нека Уолш мисли каквото си иска.

Той подаде на Анхел еднократния предплатен мобилен телефон. Луис направи същото с неговия. Бяха си свършили работата.

— Ще станеш адски популярен наоколо — каза Анхел.

— Няма нищо — отвърна Паркър. — Така или иначе щях да си замина.

Обади се от верандата в къщата и се върна да чака до трупа на Вернер, докато дойдат първите полицейски коли. Куршумът беше разкривил лицето на Вернер. Вече не беше същият мъж, сервирал супа и изричал молитви едва преди няколко вечери. От друга страна, той всъщност никога не е бил този мъж.

Стайнс пристигна първа, веднага след нея дойде и Престън. Водата вече се плискаше в краката на Вернер. Вторачиха се в тялото му, след което Стайнс нареди на Паркър да вдигне ръце, докато Престън го претърси. Не носеше оръжие. Винаги бе имал доверие на Луис и Анхел. Престън отиде да вземе найлонови покривала от колата, за да опази каквито улики бяха останали по тялото на Вернер.

— Разкажете ми какво се случи — каза Стайнс, което Паркър и направи, или поне в по-голямата част.

— И очаквате да ви повярвам, че не знаете кой е произвел изстрела? — попита тя накрая.

— Нямам представа.

— Превръщате сам себе си в примамка, при което го хващате в капан.

— Обезопасихте ли къщата? — не й обърна внимание Паркър.

— Отговорете ми.

— Казах ви всичко, което знам. А сега — обезопасихте ли къщата на Вернер?

— Да, изпратихме там полицай. Що за аматьори ни смятате?

— Ще трябва да претърсите имота му с георадар.

— Защо?

— Мисля, че Оран Уайлд е погребан някъде там.

— Вернер ли ви го каза?

— Наречете го обосновано предположение.

Стайнс вече видимо почервеняваше.

— Може и да не сте натиснали спусъка сам, но вие сте предизвикали смъртта на този мъж.

Паркър се приближи към нея.

— Дори да беше истина, вие знаехте какво правя и ме оставихте да заложа своя живот на карта за всеки, който дойде.

Стайнс измъкна чифт белезници и нареди на Паркър да се обърне.

— Вие сте арестуван. Имате право да запазите мълчание. Всичко, което кажете, може и ще бъде използвано срещу вас…

Той се вгледа в океана. Вдиша дълбоко соления въздух. Тялото още го болеше, но не му пукаше. Чудеше се дали разговорът му с Баулман беше финалният стимул, подтикнал Вернер да предприеме действия срещу него. Нима всичко това беше заради Баулман? Рут Уинтър, Бруно Пърлман, Оран Уайлд и семейството му, Лени и Пеги Тедеско, бяха ли избити всички те, за да се защити един стар военнопрестъпник, който като нищо можеше да умре, преди да бъде наказан за греховете си?

Пристигна още една кола, последвана от линейка. Скоро детективите от щатската полиция щяха да се присъединят към тях, както и федералните, и тогава вече щеше да падне голямата веселба. Предстояха му няколко трудни дни. Нямаше значение.

Защото можеше да усети мириса на морето.