Джон Конъли
Песен на сенките (10)

10

Аманда Уинтър често сънуваше — чудати, трескави видения, изпълнени със смут и объркване. Поради това сънят с момичето на пясъка не я беше разстроил толкова много, беше виждала и по-лоши неща. Ако беше по-голяма, може би щеше да си го обясни като функция на главоболията и мускулните болки, които изпитваше. Понякога майка й й даваше половинка хапче за сън, за да й помогне да се унесе, особено ако състоянието й останеше особено лошо няколко нощи подред.

Болестта й си имаше име — Синдром на хроничната умора, или по-често познат като миалгичен енцефаломиелит, МЕ, — но една от съученичките й в предишното училище, момиче на име Лори Брайдън, твърдеше, че МЕ дори не е истинска болест. Чула баща си да го казва. Баща й казал, че това било нещо, което мързеливите хора използват като извинение да не се вдигнат от задниците си и да си свършат работата или в случаите на хора като Аманда — като средство да й се разминават ниските оценки, защото в действителност си била един вид тъпа. Аманда беше впрегнала цялата сила на волята си да не цапардоса Лори Брайдън по ченето и да я метне по гръб, но какъв изобщо смисъл имаше така или иначе?

Аманда мразеше да боледува. Мразеше да е изморена. Мразеше да се буди и да се чуди дали днес ще е добър, или лош ден. Понякога в добрите дни се стараеше да прави твърде много неща, а в резултат последващите лоши дни бяха страшно много по-лоши. Мразеше тъпото главоболие, което като че винаги пулсираше в черепа й, както и колко дълго се възстановяваше от настинки или вируси. Мразеше нощните изпотявания, необичайните болки и чувствителността в подмишниците.

Мразеше как от някои парфюми й се гадеше и че не можеше да плува в топли басейни, защото от хлора главата й се замайваше. Мразеше, когато знаеше отговора на въпроса, но не можеше да го намери сред безпорядъка в ума си. Мразеше това, че дори сред приятелите си беше аутсайдер, защото заради смотаната си болест все пропускаше разни неща — купони, филми, а даже и най-обикновеното всекидневно общуване в училище. Искаше да бъде нормална. Не беше избрала да е такава. Просто си беше.

Лекарите казваха, че състоянието й може да се задържи така няколко години, а после постепенно да започне да отшумява, но вече го търпеше в продължение на две години и не виждаше никакви признаци на подобрение. Понякога толкова се депресираше, че просто се затваряше в стаята си и плачеше, но това я караше да се чувства още по-жалка.

Момичето с русата коса се завърна в съня й през онази нощ, само дето Аманда не беше сигурна, че наистина сънува. Болките в крайниците й бяха прекалено истински, както и пулсиращото главоболие и неразположението в дясното ухо, там, където се беше потила върху възглавницата и някак си беше раздразнила кожата. Чуваше океана и подушваше солта му, ала все пак всичко й се струваше на една ръка разстояние, защото имаше температура, поради което сън и реалност не бяха така лесно различими едно от друго.

Но момичето вървеше сред този нощен пейзаж и макар Аманда все така да не виждаше добре лицето му, разчете знака, който то й правеше, тъй като забеляза притиснатия към устните му показалец на дясната ръка. Това беше всеобщо признатият жест за пазене на тишина. Аманда бавно извъртя глава върху възглавницата. Опита се, доколкото е възможно, да изглежда така, сякаш просто се върти насън. Задържа очите си почти — но не съвсем — затворени.

Дървено стълбище откъм задната част на къщата водеше към врата в дъното на стаята на Аманда. Гледката от този вход не беше толкова хубава като тази от прозореца й, защото не гледаше към водата. Въпреки всичко понякога Аманда обичаше да си облече палтото, да приседне там с книга и да погледа някой и друг хубав залез. Майка й настояваше да държи вратата заключена по всяко време, не че Аманда имаше нужда да й се напомня — дори такова привидно безопасно и спокойно място като залива Грийн Херън надали беше имунизирано срещу лунатици и крадци на деца. Вратата се намираше в малка ниша, но ако легнеше на крайчеца на леглото, Аманда можеше горе-долу да я види. Горната половина беше почти изцяло от стъкло, с транспарант, който можеше да се спусне, но тя рядко си правеше труда.

Сега, през полуотворените си очи, тя видя, че на най-горното стъпало стои някакъв мъж и се взира в нея през прозореца. Торсът му беше необлечен, а вътрешното чувство на Аманда подсказваше, че е гол и от кръста надолу. Над лицето му падаше сянка, точно като на момичето от съня, но видя, че кожата му е много бледа, само че само до основата на шията. Оттам нататък беше чудновато нашарен навсякъде — по торса, горната част на ръцете и продължаваше дори по стомаха до мястото, където знаеше, че оная му работа виси отпуснато отдолу. В рисунките обаче имаше някакъв ред. Помисли си, че някой едва ли не е подредил пъзел на човек и го е сложил пред вратата й, с единствената разлика, че този тук мърдаше. Докато го гледаше, мъжът вдигна лявата си ръка.

И помаха.

В съня, който не беше баш сън, Аманда разбра, че той иска да бъде видян. Искаше да предизвика реакция у нея — защо, тя не знаеше — и й беше нужна цялата сила на волята й да не се надигне и да изпищи за майка си. Вместо това се сгуши във възглавницата, без да откъсва едва отворените си очи от мъжа на стълбите, и видя как ръката му потрепва и заформя юмрук. За миг си помисли, че ще го забие в стъклото и ще го строши, за да се добере до резето от вътрешната страна, но вместо това той просто наведе глава и се махна, а тя по-скоро почувства, отколкото чу стъпките му по дървените стъпала. Дори тогава не помръдна, не и докато не се увери, че онзи не й играе някой номер. Тогава, и само тогава, Аманда скочи от леглото и предпазливо пропълзя до прозореца. Дръпна пердетата откъм средата и откри най-миниатюрния триъгълник от пясък и морска пяна отвъд стъклото.

Мъжът вървеше към океана. Гърбът, дупето и краката му бяха покрити със същата шарка, която беше видяла по горната част на тялото и ръцете му. Въпреки че водата сигурно беше много студена, той непоколебимо навлезе в чернотата й, стъпка по стъпка, вълните се блъскаха в него, но като че едва поместваха тялото му. Приличаше на бавно потъваща статуя, на затънала в пясъка фигура, която приливът обгръща. Водата достигна кръста му, после гърдите, после врата, но той не се опита да заплува. Вместо това чернотата най-накрая го погълна изцяло и той изчезна.

Това не беше сън. Присъствието на момичето я беше объркало, момичето с русата коса. Тя не беше от този свят. Принадлежеше към друг, но се рееше между двата. Мъжът обаче беше част от този.

Едва тогава Аманда започна да плаче и не спря, докато майка й не дойде и не я прегърна.

— Видях някого — каза Аманда, като обърна гръб на черното море и зарида в скута на майка си. — Видях Човек Пъзел.